— Аз съм Денис — след като помисли малко, се усмихна принцът. — Нима наистина трябва да си търся повод, за да се запозная със симпатична жена?

— Разбира се, че не. Макар че, трябва да се уточни какво имате предвид под „да се запозная" — лукаво реагирах аз.

— Ами не знам защо, но ми се струва, че между нас има много общо.

— Между нас няма абсолютно нищо — подразних го аз. — Полина.

— Много, много ми е приятно — отвърна той многозначително, целувайки ми ръка. А после започна онова, заради което и беше замислено всичко. Хвърляхме си многозначителни погледи, докато водехме безобиден разговор. Той ми правеше двузначни витиевати комплименти, а аз му показвах, че изобщо не съм това, което може да си помисли за мен на пръв поглед.

— Омъжена ли сте? — въпросът прозвуча след полунощ, когато спасителите на човечеството в бели престилки толкова малко приличаха на хора, че би било неразумно да се оставим да ни лекуват.

— Да — не скрих аз. Нали и без това продължавах да си разказвам приказки, че нямам нищо лошо предвид, а искам само да си осигуря малко положителни емоции. Не е наказуемо. Никого не лъжа. Нали така!?

— И аз съм женен — прояви искреност той.

От това заключих, че и той е свестен в морално отношение и вероятно не планира нищо осъдително спрямо мен. Иначе защо ще си признава, че не е свободен. Ако след това Денис ми беше разказал как съпругата му не го разбира и как между тях отдавна няма нищо (спим в различни спални), а после беше опитал да ми предложи нещо от типа: „Защо заедно не разнообразим скучното си семейно съществуване?", всичко щеше да приключи, преди да е започнало. Веднага щях да му се изсмея и щях да хукна при съпруга си, за да обсъдя с него какви коцкари са всички мъже. Денис се отнесе с разбиране към факта, че нося венчална халка. Нали можем просто да си поговорим? Да пийнем кафе, да си поговорим за живота. Така успокоявахме съвестта си взаимно.

Много скоро тази шега спря да бъде смешна. През останалата част от вечерта си говорихме задушевно, както става със случаен спътник в самолета. Той ме слушаше, разказваше ми много неща, разбирахме се прекрасно. Наистина се разбирахме. Сякаш се познавахме отдавна. Бяхме запознати с проблемите си не само на думи. И това беше най-ужасното. Защото за зряла и опитна жена, свикнала да гледа скептично на всичко, не е проблем да устои на физическото привличане. Но я се опитайте да устоите пред възможността да си излеете душата пред някого, който ще ви изслуша, ще ви разбере и също ще излее своята. Особено ако има такива сини очи, такъв внимателен поглед и такива топли ръце.

— Да те изпратя ли? — попита той, когато стана ясно, че още малко и ще бъде неприлично да се прибера вкъщи.

— Разбира се — радостно кимнах аз, защото изобщо не исках да прекъсвам невероятно красивата тънка нишка, която неочаквано ме обедини в дружески съюз с него. Както предпочитах да си мисля. Защото, ако бях малко по-трезвена (или по-честна), щях да кажа, че между мен и Денис са категорично изключени всякакви дружески контакти. За каква дружба може да се говори, след като постоянно си облизвам устните? Така или иначе Денис ме закара с такси до вкъщи под удобното прикритие на дружеската безопасност. През целия път в колата си споделяхме мисли за кармата, духовността, предназначението на човека и психологията като пътища към рая. Както и за ограничените възможности на медицината, за границите на съзнанието и за вътрешната сила на човека. Такова удоволствие, каквото неочаквано изпитах от разговора си с него, не бях изпитвала дори от разговорите с Динка. Оказа се, че за разлика от Константин той разбира прекрасно това, за което говоря. И не само го разбира, но по много въпроси мненията ни съвпадат.

— Невероятно — аз гледах Денис, стоейки пред входа си. Сега, когато трябваше да се разделим, той ми се струваше уникален, изпратен от съдбата, най-прекрасното нещо, което ми се беше случвало през последните години. А пък Костик, който най-вероятно спеше няколко етажа по-нагоре, изведнъж избледня и ми стана безинтересен, сякаш някой го беше изсушил, беше го прибрал в калъф и го беше закачил в стария шкаф.

— Не мислиш ли, че не можем просто така да си кажем сбогом и да не се видим повече? Съдбата не ни срещна за това — усмихна се Денис.

Някъде дълбоко в мен помръдна тревожна нотка, но изчезна като мълния — за секунда. След това безропотно си дадох телефона на Денис (естествено, мобилния, което потвърди за пореден път двусмислието на нашето познанство). Ако бяхме просто приятели, защо не му дадох домашния си телефон, където слушалката можеше да вдигне и Константин? И му позволих да ме целуне по бузата под баналния претекст „Беше ми приятно да се запознаем", след което се прибрах вкъщи с леко чувство за вина, което отпъждах като дежавю. Освен това бях обхваната от неизбежното смътно любопитство: ще ми се обади ли, или няма да ми се обади?

— Мислиш ли, че това е нормално? — посрещна ме на вратата Константин.

Оказа се, че греша. Той изобщо не спеше. Само при мисълта, че Костя може да е видял сцената на раздялата ми с Денис, се покрих цялата с петна. Езикът ми се плетеше, когато попитах:

— Какво е станало?

— Един часът през нощта е! Нима мислиш, че е нормално да се прибираш пияна посред нощ? Защо си си изключила телефона?

— Не съм го изключвала — поклатих глава аз. Но веднага си спомних, че Костя наистина звъня, а аз натиснах копчето за изключване, защото точно в този момент Денис ми казваше нещо особено важно. И не сметнах, че е възможно да го прекъсна.

— Защо се прибираш толкова късно? — продължаваше да вика съпругът ми. Обхвана ме чувството, че пак съм ученичка и мама ми се кара, че съм закъсняла. Да, отношенията ми с мъжа ми наистина бяха станали роднински.

— Просто пийнах и не обърнах внимание на времето. Няма да правя повече така — с облекчение си отдъхнах аз. Спомних си, че прозорците ни гледат на другата страна. Така че, колкото и да крещеше Константин, не можеше да е видял нищо. То и нямаше нищо за виждане, със закъснение си припомних аз. Само че този път и аз самата не си вярвах.

ГЛАВА 3

За изкуството да бъдеш невидим


Утрото никога не е добро. Това е истина, която не подлежи на оспорване. Не знам как е при вас, но аз съм истинска „сова" и необходимостта да ставам сутрин рано предизвиква у мен недоволство, а понякога дори негодувание. Защо законодателите не измислят норма, според която трудовият ден да започва на обед и да свършва някъде към десет вечерта. Често ли сте срещали такива изкопаеми като хората „чучулиги"? Не, нали? Това означава, че абсолютното мнозинство от хора върви срещу природата си, като се измъква от леглото в седем сутринта. Между другото, аз съм имала двоен късмет, защото от четири години спя с една такава рядка „чучулига" под една завивка. Затова двамата с него през повечето време наблюдаваме как любимия или любимата вече или още спи. Костя успява да заспи в девет и половина и мисля, че издържа дотогава, само за да може да попие и последните новини на Първа програма. Към девет и половина свършват всички новинарски емисии и затова Константин Яковлевич напуска нашия свят, за да се върне отново в шест сутринта.

Така е, когато се доближа до леглото, той отдавна кротко спи. А когато с мъка отлепям очи при звъна на будилника си, той вече се е измил, избръснал се е и гледа новини в кухнята, очаквайки закуска.

— Не е справедливо да ти приготвям закуска на бегом, докато си гледаш телевизия — многократно се възмущавах аз.

— Животът не е справедлив — философски реагираше той. — Ставай по-рано и няма да ти се налага да я правиш на бегом.

— Това е задънена улица — въздишах аз и пъхах хляба в тостера.

Да, жената трябва да приготвя закуската. Няма спор по въпроса. И тъй като съм свикнала да правя всичко съвестно и старателно, закуските, които приготвях, привързваха мъжа ми към мен много по-силно, отколкото чувството за дълг. Има си хас! Къде другаде може да яде преди работа сандвич „Бенедикт" с препържен до хрупкаво бекон, топъл кроасан и ароматно кафе с разбита сметана и канела?

Вариантите бяха различни, но резултатът беше един и същ — Костя изяждаше с огромен апетит моите закуски (както и обедите, следобедните закуски и вечерите, изобщо всичко, което му сервирах), целуваше ме по бузата и тръгваше да си върши работата. Аз пък тръгвах да върша своята. Моята работа се намираше на Ленинския хълм в сградата на МГУ[6], само не си мислете обаче, че имам нещо общо с науката или с отглеждането на ново поколение учени, които ще изобретят поредната бомба или ще строят хипотези за произхода на човека. Аз съм напълно равнодушна към науката, но тъй като МГУ беше прогресивно учебно заведение и се движеше в крак с времето, даваше под наем на руския бизнес помещенията, без които можеше да мине науката.

Така че моята агенция се намираше в изключително красивата и с потискащи размери (вероятно архитектът е бил страшен комплексар) главна сграда. Всеки божи ден летях и падах в шахтите на старите асансьори, заобиколена от студентската врява и глъч. Минавах по дългите коридори с високи тавани и всеки път се чувствах съпричастна към нещо нетленно и вечно. След това обаче пресичах чертата, разделяща цитаделата на науката и източника на туристически удоволствия, и пристъпвах към изпълнението на задълженията си. Задълженията ми бяха безброй.

— Записа ли туристическата група за полета?

— Каква туристическа група?

— Изпратих ти есемес — мърмореше вечно закъсняващият ми НН (непосредствен началник).

Ако на света има порода хора, които искат да живеят под постоянна тревога, то моят НН е техен представител. Всичко, което правеше, трябваше да бъде свършено още вчера. Всички, с които работеше, рано или късно полудяваха. А мен ме ценяха толкова високо в агенцията само защото успявах да внеса малко ред в неговия хаос.