— Не съм получавала никакъв есемес — радостно заявих аз. — Така че, давайте пак и всичко отначало. Каква група?

— Туристическа група студенти, които искат да летят до Сочи на ски.

— Откъде се взеха? В Сочи вече всичко се топи? — опитах се да апелирам към разума му аз. Но НН и разум са две взаимоизключващи се понятия. Вместо мозък НН има калкулатор, който изчислява печалбите. Останалото не го интересува. Ако студентите искат да се пързалят в планина без сняг, защо не?

— Нищо. Те си знаят. Ти само ги изпрати там. Двайсет човека са — едва не се разплака НН. — Вече съм взел аванс.

— А показахте ли им снимки? — поинтересувах се аз.

Беше важно да разбера какво очакват студентите от набързо организираната почивка.

Ако искаха просто да се пуснат няколко пъти по склона и след това да изядат и да изпият родителските бонуси за добри оценки, това беше едно. Но ако сериозно очакват, че в средата на май могат да се наслаждават на ски спускане в Сочи — това е съвсем друго. В първия случай всичко може да стане идеално, защото студентите могат да пият и да ядат и без красиво заснетия на рекламните ни материали сняг. Но ако са планирали точно спортни изживявания, ще трябва да се обадя в хотела в Красна поляна и да разбера има ли още сняг.

— Показах им — жално кимна НН.

— Тогава нищо не обещавам — размахах аз ръце.

— Разбира се, разбира се — угоднически кимна НН.

— Нищо не се разбира — отрязах го аз. — Ако дойдат тук да вдигат скандали и да си искат парите обратно, ще стана, ще си тръгна и ще те оставя сам да се оправяш с тях. Ясно ли ти е?

— Да — след дълга пауза кимна НН. Очевидно майските празници му бяха продънили джобовете и трябваше моментално да ги напълни.

— Добре — аз затворих и плеснах на бюрото папката с поръчките.

След това всичко потече както обикновено. Отговарях на телефонни обаждания (да, ние наистина сме най-добрата — честната, старата, внимателната, евтината туристическа агенция, способна да въплъти в реалността вашите мечти), аз звънях на някого (продадохме една Ваша екскурзия и искам да знам дали още я предлагате), оформях заплатените ваучери (госпожице, докога ще чакам), опитах се да се измъкна за обед (само през трупа ми!). Това е начинът, по който живеех през последните пет години. С агенцията „Почивката Ви е в добри ръце", с НН и със сайта, на който обещавахме на нашите клиенти, че ще изпълним всичките им капризи по целия свят. Интересното е, че на сайта изглеждахме като много голяма и луксозна корпорация, а в действителност се помещавахме в няколко стаи в централната сграда на МГУ. Цялата агенция се състоеше от петима мениджъри, нервният НН, секретарка, която правеше страхотен маникюр, гледаше на кафе (и затова я ценяха много високо), разпечатваше квитанциите за плащане и говореше по служебния телефон с приятелките си толкова много, че клиентите често не успяваха да се свържат с нас.

— Ще те уволня! — крещеше НН, когато за пореден път видеше как Аллочка решава семейните проблеми на поредната си приятелка. Аллочка затваряше телефона и се преструваше, че работи активно, докато отново не възникнеше въпросът как да се накара съпруга на поредната приятелка да закачи килима на стената. По-късно ми се обаждаше Динка, за да се разберем кога ще се видим в „Кофи Хауз". А след това спирах да консултирам щастливците, които бяха успели да се свържат с мен по скайп, или на интернет сайта ни, и отивах да обядвам с Динка. Бяхме избрали „Кофи Хауз", защото беше по средата между работните ни места. Нейният медицински център беше на спирка „Кропоткинска" на метрото, аз пътувах от „Университета". Пиехме кафе на спирка „Парк на културата". Независимо от всичко обедната ни почивка винаги продължаваше поне два часа.

— Ще започна да те глобявам — заплашваше ме НН.

Аз обаче знаех, че няма. Тъй като никой освен мен не можеше едновременно да контактува с Аллочка, да отговаря на скайп, да оформя ваучери, да приема плащания и любезно да се отървава от клиентите, които вече са си „починали", но имат безброй оплаквания, които нямат нищо общо с клаузите в договора. Статистиката сочеше, че колкото и добре да е била организирана почивката, броят на доволните се отнася към броя на недоволните в съотношение 7:3. Тоест, трима от десет клиенти задължително искаха от НН компенсации за: прекалено силния вятър, прекалено слабия вятър,

прекалено студеното море,

прекалено топлото море,

прекалено грубото отношение,

прекалено скъпото обслужване,

прекалено приказливия персон,

прекалено скучния персонал

и срещу всичко прекалено.

— Извинете, но ние не носим отговорност за некачественото обслужване на приемащата страна — любезно, но без ентусиазъм казвах аз. — Нашата отговорност свършва, когато на летището Ви посрещне упълномощения представител на туроператора.

— Какво?

— Ами това. Никой нищо няма да Ви върне — мило им внушавах аз.

— Жалко — рано или късно се съгласяваха те. Интересното е, че трима от членовете на някое семейство, които не бяха доволни днес, утре, вдругиден, а и почти винаги, бяха доволни. Затова си бях направила извода, че недоволството е част от почивката им. И няма смисъл да се мъча да ги лишавам от това удоволствие. Точно това и правех. Като цяло работата ми ми харесваше, макар че може би имаше и по-добри места от „Почивката ви е в добри ръце". Разбира се, че не всичко е идеално, но като изключим парите, не можех да не отчета добрия микроклимат в колектива (НН не се брои), възможността, макар и рядко (ако трябва да съм честна, всеки ден), да закъснявам и веднъж годишно да пътувам гратис до някоя топла страна (макар и само за няколко дни).

— Изобщо не си амбициозна — караше ми се Константин. Една кариера задължително трябва да се развива.

— И накъде? При нас максимумът е да станеш НН. А аз изобщо не желая да ставам НН — оправдавах се аз.

— Ако в тази фирма кариерата ти е в застой, намери си друга — разперваше ръце Костя. Подай си документите в агенция за подбор на персонала.

— Ще си помисля — ядосвах се аз, защото Костик, както винаги беше прав. Нямаше нищо по-лошо от това, винаги да бъде прав. Особено когато той е прав, а аз не искам нищо да променям. В тези условия правотата му беше наистина дразнеща. Как да му обясня, че не желая да заменям Аллочка с редица безлични оператори в някоя голяма компания.

Да, бракът си има и отрицателни страни. Когато се омъжвах, си мислех, че Костя ще продължи да ми се възхищава, да ми носи кафе в леглото (имаше и такъв прецедент) и ще ми осигури комфортен и безпроблемен живот. Оказа се, че и той разчита на същото, но в обратен порядък. А преди сватбата просто е примамвал птичката в клетката. А след паметната вечер с динкиния офталмолог започнах да го забелязвам много по-отчетливо. Всички недостатъци на Костик сякаш се утроиха. След няколко седмици вече напълно ясно разбирах, че не може да продължава така. Ако ме бяха попитали какво точно не може да продължава така, нямаше да мога да дам определен отговор. Защото недоволството ми беше чисто умозрително и емоционално.

— Не ме попита как е минал денят ми — оплаквах се аз на Динка, макар че дори и Костя да ме беше попитал как е минал денят ми, това нямаше да промени нищо.

— Какво искаш, познава те като петте си пръста. И със сигурност много добре знае как е минал денят ти. Защо да те пита? — учудваше се Динка.

Аз замислено дъвчех магданоз. Истината е, че единственото, което ежедневно ми разваляше настроението, беше простият факт, че Денис не ми се обажда. Негодник. Значи всичко са били само пиянски приказки.

— Страдам от липса на внимание — оправдавах се аз пред Динка.

— Чие? Чие внимание ти липсва? — строго ме питаше тя.

Помислих си, че след като са минали две седмици, а той не ми се обажда, няма нужда повече да пазя всичко вътре в себе си.

— По принцип. Липсва ми внимание по принцип. И не мисля, че вниманието на Костя може да реши нещата. Истината е, че вниманието на Костя отдавна се обезцени като рубла след финансовия колапс.

— Знаеш ли, и аз си помислих същото — доволно заключи Динка. — Денис ли?

— Не, какво говориш?! — изплаших се аз.

— Лъжеш — с удоволствие изсумтя приятелката ми.

Аз игнорирах забележката й.

— Мисля, че преминаваме през криза. Такива има във всички бракове.

— Значи не е заради Денис, така ли? — замислено повтори Динка.

Аз стиснах зъби:

— Не.

— В такъв случай няма да ти кажа какво ме попита днес сутринта — победоносно завърши тя.

Аз онемях. И това ми било приятелка.

— Ами недей.

— Добре — фалшиво сви рамене Динка и се зае демонстративно да разглежда сметката.

— До утре — станах аз, усмихнах се, но вътрешно треперех от ярост.

— Добре, седни — веднага се предаде тя. — Попита ме за телефона ти.

— Защо? — изненадах се аз.

— Значи вече го е имал, така ли? — засмя се Динка. Аз се изчервих. — Стига де. Да не мислиш, че не разбирам?

— Е? — втренчих се в нея аз.

— Какво „е"? — невинно попита тя.

— Даде ли му го?

— Ати как мислиш? Разбира се, че не. Казах му, че си сериозна омъжена жена.

— Правилно си постъпила — натъжих се аз.

На това място Дудикова се разкикоти и хвърли сметката с парите на масата.

— Успокой се! Просто ти е загубил телефона. Загубил го е. Така че му го дадох. Надявам се това да не е престъпление. Каза, че иска да се консултира с теб за лятната си отпуска. Нали си експерт в тази сфера?

— Така е — облизах устни аз.

През двете седмици, в които нервничех и очаквах обаждането му, бях успяла да изпитам всички възможни угризения на съвестта. Угризенията дойдоха и си отидоха. Но очакването на обаждането си остана. При условие че нямаше от какво да страда, съвестта ми замлъкна. Прекарвах вечерите си с Константин Яковлевич, сервирах му вечеря, гледах го как спи, слушах безкрайните му разсъждения за съдбините на страната и човечеството, възхищавах се от ума му… Дори чувствах по-голяма нежност от обикновено към него. И малко го съжалявах, задето толкова спокойно и уверено си седеше, докато аз чаках обаждането на друг мъж. С времето чувството ми за вина изчезна напълно, а ядът, че Денис така и не ми се обажда, се стовари върху главата на Константин, който изобщо нямаше представа какво ми става.