— Защо не разходи кучето поне половин час?

— Навън е студено.

— На теб ти е студено, а да страда кучето, така ли? Изобщо ли не си в състояние да мислиш за другите!?

— Какво ти става? Не мислиш ли, че се заяждаш? — жално ме погледна той.

Аз в изстъпление си го изкарвах на него. Не, така повече не можеше да продължава. Движехме се с огромна скорост към такива разправии и конфликти, че когато в телефона ми се раздаде дрезгавият и нерешителен глас на Денис, в действителност се прекръстих.

— Здравей — каза той, без да се представи, а на мен кръвта се качи в главата. Цялото ми недоволство от живота изчезна яко дим. Той се обади. Ще се случи нещо. Ще има продължение, без значение какво. Усмивката ми, която почти беше изчезнала под гримасата на недоволството, отново се върна на лицето ми.

— Здравей — тихо отговорих аз и бързо излязох от стаята. Независимо че той се обаждаше само за да се консултира за отпуската си, си помислих, че Костя няма защо да слуша разговора ни.

— Извинявай, че не ти се обадих по-рано.

— Аз и не очаквах — възможно най-равнодушно му отвърнах аз.

— Така ли? — сепна се Денис. Усмихнах се на себе си. Каквото и да става, не съм забравила как се играе тая игра. — Изобщо ли не очакваше?

— Изобщо — казах аз с тон, който говореше точно обратното.

— Исках… да се консултирам — закашля се Денис. Може ли?

— Разбира се — кимнах аз.

— Тогава до утре?

— До утре — спокойно се уговорихме да се видим след работа и затворихме.

Дълго след това траках със съдовете в кухнята. Измих до блясък всичко, което намерих. А после само и само да не се връщам в хола и да гледам мъжа си в очите, се захванах да готвя темпура, която изисква пълно себеотдаване и задълбочаване. Това сложно и многостепенно ястие беше любимо на Константин и затова, когато след няколко часа седяхме на масата, лицето му изразяваше почти пълно и безусловно щастие. А също и моето. Хората са слаби създания, които за много, ама за изключително много неща се осланят на инстинктите си. Дали разбирах, че това, че утре ще се видя с Денис, „за да го консултирам", е лошо? Там е работата, че не. Старателно убеждавах себе си, че нищо лошо още не е станало. А и едва ли ще стане. С удоволствие слушах обясненията на Динка, че практически няма семейство, което да не е минавало през такива проблеми.

— Аз не му изневерявам — гордо убеждавах приятелката си. — Нямам и намерение. Просто искам да си поговоря със симпатичен мъж.

— Разбира се — кимаше приятелката ми. — На мен недей да ми ги разправяш тия. Аз не съм мъжът ти, че да ми хвърляш прах в очите. Това, което става в момента, е сто пъти по-лошо от физическата изневяра.

— Защо? — недоумявах аз.

— Защото в мислите си — и по-скоро в сърцето си, отдавна си изневерила на Костя. Предала си го.

— Не си права — отричах аз. — Виждала съм се с Денис само веднъж.

— И какво от това. Аз не казвам, че си му изневерила с Денис. Просто преди ти искаше да получиш всичко, което искаш от Костя, а сега единственото, което правиш, е да ми обясняваш как не му изневеряваш.

— Ама че си усойница! — разстроих се аз. — Какво да направя? Да не ходя ли?

— Ако можеш да не отидеш, недей. Само че ми се струва, че не можеш? Права ли съм?

— Права си — въздъхнах аз.

На следващия ден стоях на изхода на метрото, скрита зад една колона, и наблюдавах Денис. Изглеждаше ми страшно красив и истински с дънките и с ленената си риза с къс ръкав. Търсеше ме в тълпата. В ръката си стискаше букет карамфили. Червени. Не се беше осмелил да купи рози, но все пак ми беше донесъл цветя. И на това му се казва: „Само иска да се консултира за отпуската си?".

— Здравей — поздравих го иззад гърба му.

— Здравей. Изглеждаш прекрасно! — Денис ме дари с възхитен поглед.

Бях с лека хвърчаща рокля (за да не ми подчертава ханша), с набор на гърдите (за да подчертае наличието им).

— И ти не изглеждаш зле — с лекота си размахах дамската чантичка аз. — Цветята за мен ли са? Или за съпругата ти?

— А? Какво?

— Нищо — усмихнах се аз. — За какво искаш да се консултираш?

— За отпуската си — пророни Денис и се изчерви.

Интересно какво искаше, да скоча и да му се хвърля на шията ли?

— Препоръчвам ти Тунис — предложих аз.

— Искаш ли да го обсъдим на кафе? — съвзе се Денис.

Все пак той също не беше дете и не играеше тази игра за първи път. И разбира се, знаеше, че това, което става между нас сега, е най-интересното. Смеехме се, пиехме кафе, разменяхме си шеги и остроумия. И обсъждахме курортите. Но нищо от това не беше важно. Най-важното беше, че ни е добре един с друг. Разхождахме се из града и вдишвахме пролетта. Чувствахме се млади.

— Слушай, какво ще стане, ако поискам да те видя пак? — попита Денис, докато гледаше как хвърлям по един поглед на часовника си. — Пак ли ще трябва да си измислям повод?

— Мисля, че желанието да ме видиш, е достатъчен повод — твърдо казах аз.

За себе си вече бях взела решение, че не мога да се откажа от тези срещи, дори ако ми кажат, че те ще доведат до глобални изменения на климата на Земята.

— Ами тогава ще дойда да те взема утре и пак ще се разходим — предложи Денис.

Аз се съгласих. Та нали само се разхождахме.

Когато се върнах вкъщи, Костя както винаги, седеше пред телевизора. Хвърли ми изпълнен със съмнение поглед. Изплаших се, че ще стане непоправимото, защото, ако ме беше попитал нещо, ако ми беше задал директен въпрос, щях да си кажа всичко. Но Костя ме погледна, замълча и се обърна към най-добрия си приятел, говорещата кутия с новините. Застанах под изгарящите струи вода и се почувствах в безопасност, опрях глава на края на ваната и затворих очи. Не ми се стори странно, че човекът, с когото живея рамо до рамо четири години, не се появи пред мисления ми взор дори и за секунда. Защото цялото ми вътрешно пространство вече беше заето от Денис.

ГЛАВА 4

Индулгенцията



Да мислят за всичко, което им се случва, е разкош само за хората, които разполагат с много свободно време. Разбира се, че тогава можеш седиш и да си задаваш въпроса: „Страхлива твар ли си или имаш право?" като в романа на Достоевски[7]. Съвременната средностатистическа жена може да мисли за смисъла на живота и за мястото си в историята по около пет минути на ден, не повече. Сутринта, докато си миеш зъбите, ти се полагат три минути, в които успяваш да се замислиш дали светът е достатъчно хармоничен. Ако по същото време се носят викове: „Излез от банята, закъснявам за работа!" веднага разбираш, че няма хармония. И вечер, когато след работа бързаш от автобусната спирка по тъмната пътечка към къщи, можеш да достигнеш до философската истина за това колко кратък и ефимерен е животът. Достатъчен е един удар по главата и край. Теб те няма, а някой става по-богат с две обеци и двайсет долара, които си имал в портмонето си. Ето ти ги всички мисли за вечността. Защото през останалото време любезно ни помагат да си пълним главите с текущи въпроси. Хамстерът върху колелото си е идеалният образ на съвременната средностатистическа жена.

Сутрин, будилник, закуска (която приготвя тя), след това метрото, където има блъсканица, отвратителният дъх на пияниците (още от сутринта) и незабравимото: „Госпожице, отстъпете място на пенсионера" от устата на закръглен чичка, който спокойно би могъл да разтоварва вагони.

Когато се кача в метрото, се старая изобщо да не сядам, макар че пътят от „Младост" до „Университета" е ужасно изтощителен.

После следва и самата работа (Аллочка — нещо хубаво, НН — нещо лошо, клиентите — под въпрос). Слабо просветление във вид на обедна почивка (прекарана с Динка, а през последния месец — най-често с Денис) и пак работа-метро-вечеря-мълчание-хъркане. И така всеки ден — без събота и неделя, които преди толкова време обичах заради възможността да си поспя до обед, а сега ненавиждам, тъй като не мога да се виждам с Денис.

Никога не си бях задавала въпроса дали на света има и друг живот, защото знаех, че имам цели (глобални и второстепенни), част от които почти ми бяха вече в джоба. И чак когато се появи Денис, разбрах колко съм далече от семейното щастие. Всичко се оказа много просто. Просто като фасул. Аз съм млада и красива, недооценена от мъжа си жена. Денис е красив и влюбен мъж, с когото се чувствам много по-добре, отколкото с Костя. Но тази привидна простота създаваше толкова сложности и проблеми, че направо ми се завиваше свят. Бях се вкопчила в Костя и ужасено си мислех какво ще стане, ако го загубя. Щеше да бъде равносилно на катастрофа, загуба на бъбрек, смърт на близък роднина. Едно време не можех да изкарам деня, ако не знаех дали Константин мисли за мен. Но дори под угрозата от тази страшна катастрофа не можех да се откажа от срещите с Денис. Едновременно с това с ужас си мислех за момента, в който той ще поиска нещо повече. С ужас и с примряло сърце.

— Ти си се побъркала. Предупреждавах те — караше ми се Динка, защото изобщо не харесваше трескавия огън в очите ми, възпалените клепачи, умората, която така ме беше завладяла, че не намирах време дори за кратки разговори с нея.

Ушите ми, телефонът ми и времето ми принадлежаха на Денис. Това продължаваше вече месец.

— Няма да споря. Права си — потвърдих диагнозата й аз. — И не мисля, че положението може да се поправи по някакъв начин.

— Какво, толкова ли са зле нещата? — обезпокоена ме погледна в очите моята приятелка.

Аз сведох поглед. Всъщност, нищо не беше толкова зле. Виждах се с Денис през ден. Той ме чакаше след работа и се разхождахме. Бродехме из Москва, изложили бледните си лица на юнското слънце, а понякога той ме водеше на толкова обичаните от мен театрални постановки, изложби и купони. Говорехме си за премиерите, обсъждахме добрите режисьорски хрумвания и лошата актьорска игра, а после Денис ме изпращаше до вкъщи.