— Защо го правиш? — попитах го веднъж. Дяволът ме дръпна за езика.

— Какво правя? — не разбра той.

— Ходиш навсякъде с мен. Губиш толкова много време за мен.

— Защото с теб ми е хубаво — произнесе той добре известната баналност. Като че ли съм си мислила, че с мен му е зле. Между другото, мъжете рядко са способни да говорят по-ясно за чувствата си. Костя например беше в състояние с часове да дрънка за разни котировки на борсата, но на въпроса: „Какво чувстваш?" — отговаряше: „Всичко е наред."

— Хубаво ли ти е? На мен ми е хубаво в сауната, но това не значи, че ще вися в нея през свободното си време — закачих аз Денис.

— Ти си можела да бъдеш и ехидна — подсвирна той и ме чукна по носа.

— Не можеш ли да правиш същото с жена си? — инатях се аз. — Имам усещането, че сме ученици, избягали от училище, за да отидат на кино.

— С жена си ли? Какво искаш да кажеш? — напълно искрено се учуди той.

— Ами да се разхождаш, да се смееш… Какво толкова? Аз например си мечтая да мога да прекарвам с мъжа си такива мигове, каквито прекарвам с теб — поясних аз.

Денис се замисли:

— Не съм поглеждал нещата от тази страна. Значи ти си мечтаеш за мъжа си?

— Аха — усмихнах се аз.

— И какво ти пречи?

— Не го интересувам. Той ме смята за прочетена книга. Знаеш ли колко е неприятно да бъдеш прочетена книга и през цялото време да те държат в библиотеката.

— Там е работата, че знам — притегли ме към себе си Денис. — Мисля, че точно това ни събра.

— Събра ли ни?

— Съедини ни.

— Не, още не сме съединени — коварно се усмихнах аз.

Денис се обърка окончателно.

— Моята жена също изобщо не се интересува от мен. Тя е крайно меркантилна жена. Интересува я най-вече заплатата ми.

— Не мога да споделя страданията ти по този повод — изсумтях аз. — Трябва да знаеш, че всяка жена се интересува от заплатата на мъжа си. И аз не съм изключение. Аз например толкова си мечтая да си купя жилище, че съм готова да броя всяка копейка. Само ако знаеш колко съм изморена от живота в квартири под наем.

— Съгласен съм — с разбиране кимна Денис. — Аз събирах за своето жилище десет години. Размених се с родителите си и доплатих. А после удари кризата и ме зарадва. Купих си двустаен за петдесет бона, а след половин година той поевтиня до трийсет. Жена ми беше готова да ме заяде.

— Защо? Нали си си купил жилище, а не си го загубил? — не разбрах аз.

— Е и? Тя каза, че с тия пари сме могли да си купим тристаен.

— Ако можеше да предвидиш, щеше да имаш сараи в Сочи — засмях се аз.

Оказа се, че жилищният въпрос е болна тема и за двама ни. Денис беше навътре в нещата. Освен това беше песимист, защото му се беше наложило да преживее кризата и дори да претърпи известни загуби. Останал без работа. Имам предвид нормална и добре платена работа в чиста частна клиника. Във времето на повсеместна гибел на възрастните самостоятелни единици на обществото населението категорично не иска да плаща за здравеопазване. И лъвският дял от бившите клиенти се втурва в градските поликлиники.

— Две години се трудих в градската болница и лекувах очни травми срещу кутия бонбони. Не можеш да си представиш колко коняк ми се е наложило да връщам в магазините.

— Да го връщаш в магазините ли?

— Понякога ми се струва, че това си беше природен кръговрат на коняк. Пациентите го купуваха, а аз го връщах в магазина. Живеех само от доходите от коняка. Почти.

— А пък аз се ожених точно една година след кризата. И досега пестим, пестим и пестим… Лишаваме се от всичко, лишаваме се, лишаваме се… — оплаках се аз. — И все още нямаме жилище. Събрали сме трийсет хиляди, но не стигат. Ще трябва да чакаме да паднат цените.

— Честно казано, мисля, че кризата отмина и цените на жилищата едва ли ще паднат много. Така че най-добре е двамата с мъжа ти максимално бързо да си купите нещо. Пък макар и в Подмосковието. Защото после може да не ви стигнат дори и за това.

— Така ли смяташ? — замислих се аз. — Някои казват, че зависи от сезона. Може пък през лятото жилищата да поевтинеят.

— Да, разбира се. В момента всички, както и вие, пестят, разчитайки, че пак ще има криза. Скоро такива ще се цяло море. Хората ще се сдобият с пари и защо жилищата да поевтиняват?

— Наистина — съгласих се аз. — Тогава защо всички се надяват?

— Надеждата умира последна — философски сви рамене Денис и ме целуна по бузата. Съвсем невинно.

А аз се втурнах към Костя, за да го запозная с тази важна информация. Всъщност, нямах предвид, че трябва да зарежем всичко и да хукнем за жилище или пък обратното, да махнем с ръка и да похарчим парите за нещо лекомислено и приятно. Просто изведнъж се намери тема, на която да можем да говорим. Толкова малко и толкова рядко говорехме помежду си. Но аз бях абсолютно неподготвена за посоката, в която пое разговорът ни.

— Мислиш ли, че ме вълнува жилището? — внезапно изтърси той, след като изслуша тирадата ми за прогнозите на Денис. — Особено пък наше общо жилище.

— Какво, вече не те ли интересува? — останах поразена аз. — Може да поскъпнат още повече. Дали не трябва да предприемем нещо?

— Не желая да предприемам нищо. Да поскъпва каквото ще, ако ще и десет пъти!

— Не разбирам! — възкликнах аз, гледайки изкривеното от някакви неизвестни за мен емоции лице на Константин.

— Къде се шляеш? Очите ти горят, избягваш да ме погледнеш като дете, което е направило беля. Какво те кара да мислиш, че съм някакъв идиот, когото можеш да лъжеш, както си искаш?

Аз се вцепених:

— Да не би да ревнуваш? Боже! Светът се е обърнал надолу с главата!

— Не ревнувам! — вбеси се Константин. — Не съм някой самодоволен ревнив тъпак, който се дразни от всеки комплимент, направен на жена му.

— Като цяло ми е трудно да си те представя раздразнен — замислено процедих аз.

— Но няма да ти позволя да ме правиш на идиот! Няма да ти позволя да ме лъжеш безпардонно! Да хойкаш и да ме излагаш пред хората! Поглеждала ли си се в огледалото?!

— Какво не ми е наред?! — учудих се аз.

— Въртиш любов зад гърба ми, без дори да се криеш. Вижда се и с невъоръжено око.

— Не е вярно — възкликнах аз. — Ние просто общуваме.

— На това общуване ли ми казваш? Нали чух как си гукахте половината нощ, когато се беше затворила в кухнята. Кой е той? Откъде изобщо се взе в живота ни? — кипна Константин.

— Никой отникъде не се е взел в живота ни. Между нас няма нищо — стиснах устни аз. — С теб ли очакваш да си гукам? Не ме разсмивай!

— Разбира се, ти смяташ, че съм такъв мухльо, че ще изтърпя всичко. Само че знай, че тая няма да я бъде!

— Кое няма да го бъде? — не разбрах аз.

— Това — ти да мърсуваш като най-долна уличница, а аз да те чакам вкъщи!

— Как смееш?! — ахнах аз. Имах усещането, че се опитват да ме залеят с кофа с лайна. — Ние сме само приятели. И ако искаш да знаеш, общувам с него, защото с теб е невъзможно дори да се говори.

— И защо? — възмути се той. — Какво, толкова съм лош, че не можеш да общуваш с мен, така ли?

— Ти си живееш и можеш да не ми кажеш и дума! — крещях аз. За съжаление, когато и двамата крещят, смисълът на думите се губи и остават само виковете. Ако си бяхме поговорили спокойно, възможно е и думите да бяха други. Но ние викахме. И двамата.

И аз, и той. И затова не се стигна до разбирателство.

— Стига си ме залъгвала с приказки! — обърна ми гръб мъжът ми. Ръката му нервно въртеше ключодържателя, а красивото му лице беше изкривено от ярост.

Аз се изплаших.

— Кълна се, че дори не сме си обменили и дума на такива теми. Просто имам нужда да общувам с някого. Ти изобщо не се интересуваш от мен…

— Колко лесно жените оправдават лековатото си поведение!

— Какво? Ти слушаш ли ме изобщо? Аз не съм ти дала повод да обобщаваш и да анализираш! Ти изобщо разбираш ли, че с него ми е приятно. А с теб се чувствам зле! — разкрещях се аз. Треперех, сякаш имам треска.

— Зле ли? Изобщо не ми дреме с кого ти е добре и с кого зле! Интересува ме само да не ме излагаш! — изтърси Костя и отиде в кухнята.

Аз останах като парализирана. Да го излагам?

— Да не те излагам? Само това ли те интересува? Да се държа прилично? Не те ли интересува дали те обичам, или не? — давех се в сълзите си аз.

— Каква любов можеш да изпитваш ти? Само да ти помахат с пръст и хукваш — презрително процеди скъпият ми любим принц, който някога обеща да ме пази и да се грижи за мен цял живот.

— Достатъчно — едва прошепнах аз.

— За Бога. Но имай предвид, че няма да търпя да се прибираш вкъщи посред нощ. Бъди така любезна да се прибираш в прилично време и много те моля, изтрий от лицето си тая влюбена физиономия — лаконично и изчерпателно издаде указанията си той.

Аз скрих лице в шепите си. Така да бъде!

— Това ли е всичко, което искаш от мен?

— Това е минимумът. За максимума не искам и да споменавам. Надявам се, че няма да пропаднеш окончателно и да забравиш, че все пак си омъжена жена.

— Знаеш ли, до теб усещането, че съм омъжена жена, изчезва тотално — уморено казах аз. След това се изправих, взех си чантата и се втурнах навън, без да знам накъде. Не избирах посоките и не мислех за нищо друго освен за това, че мъжът, с когото, както си мислех, ме свързва брачен съюз, иска само да се държа прилично и да не си излагам чувствата на показ. Да съблюдавам приличие и да се прибирам навреме вкъщи. Без значение откъде.

— Ало, Динка — трескаво набрах номера за всякакви спешни случаи.

— „В момента няма връзка с този номер".

— Защо? Защо? Защо? — усещах, че всеки момент ще изпадна в истерия.