— Ало, Денис? — казах аз, опитвайки се да си прикрия сълзите. Обадих му се, защото на света имаше само двама души, с които можех да говоря за това, което чувствам. И първият в списъка беше недостъпен.

— Поля? Къде си? Защо ти е такъв гласът? — веднага ме разконспирира Денис. Забавно. Костик нямаше да забележи дори да ридая на рамото му. Ще реши, че имам алергия.

— Кажи, можеш ли да поговориш с мен? — без да отговарям на въпроса му, попитах аз.

Той замълча. Очевидно беше разбрал, че нещо е станало.

— Къде си? — със сериозен тон уточни той.

След час седяхме на Тверския булевард и мълчаливо подритвахме камъчета. Изобщо нямах представа какво да кажа или да направя в такава ситуация. Единственото, което ми дойде наум, беше, че каквото и да става, ситуацията трябва най-накрая да се изясни. Като типична представителка на нежния пол избрах нетипичен начин да си излея болката.

— Мисля, че е най-добре да не се срещаме повече — казах аз след дълга пауза. — Мъжът ми не приема нещата добре.

— Не знам какво да кажа — смути се Денис. — Какво е разбрал? Какво лошо сме направили?

— Прибирам се късно вкъщи. Не приличам на себе си. Той си прави грешни изводи.

— Съжалявам много, но аз какво съм виновен? Не искам да те загубя. Подобно нещо не ми се е случвало от много години.

Денис си разроши косата. Господи, колко е красив! Направо умът ми не го побира!

— На мен също. И аз не искам да те загубя, но какво да направим? Страдам ужасно от тази ситуация — Аз погледнах Денис. Той беше смутен и потиснат. Разказах му за отвратителната сцена, която ми устрои мъжът ми. Очаквах реакция. Разбира се, че и аз не исках нещата да свършат така.

— Мисля, че мъжът ти е прав. Разбрал е правилно всичко — кимна сам на себе си, сякаш си беше изяснил нещо Денис, и вдигна към мен сините си очи.

— В такъв случай още повече не трябва да се виждаме — продължих аз и се разтреперих.

Интересно — как понякога това, което казваме, се различава от това, което искаме да кажем. Изричах правилните думи, но единственото, което исках, беше да се докосна до ръцете и устните на Денис. В очите му се четеше онази слабост, която се появява само у мъжа, луд по някоя жена. Слабост, която дава на жените власт. Слабост, която вече я нямаше в очите на Костя.

— Няма да стане — поклати глава той и внимателно ме погледна, опитвайки се да разбере истинските ми мотиви. Действително не беше лесно да ги узнае. Те бяха плетеница от желанието ми за мъст и желанието да бъда просто жена, която я гледат ТАКА.

— Какво имаш предвид? — аз се направих, че не разбирам за какво ми говори.

— Знаеш.

— Не.

— Да.

— Не.

— Да — той докосна ръката ми.

Аз се разтреперих. Защото разбрах, че точно затова го повиках днес. А не за да му кажа, че повече няма да се виждаме. Да, да, именно, за да го докосна и той да ме докосне. Как изобщо бях издържала без това толкова време? Вероятно единственото, което ме удържаше, беше страхът да не загубя мъжа си. Но сега, след всичко, което Костя ми наговори, след като фактически ми каза да правя, каквото искам, само че тихо и внимателно, задръжките ми паднаха.

— Защо става така? — ахнах аз, опитвайки се да запазя поне малко здрав разум.

— Как така? — тихо прошепна Денис, целувайки ме по врата.

— Защо любовта си отива? — изхлипах аз.

— Защо да си отива? — едва чуто се засмя Денис. — Идва.

Поне според мен.

— Това не е правилно — отговорих аз и замрях от възторг, когато очите ми се срещнаха със синевата на неговите очи. — Излиза, че мъжът ми е прав и всичко е така, както казва.

— Не е прав, дори само за това, че седи и философства, докато ти си тук с мен. Но в такъв случай се радвам, че не е прав — каза Денис и със собственически жест ме придърпа към себе си.

Погледнах в красивите му влюбени му очи и разбрах, че нямам шанс. Той ме искаше. Без съмнение. Но и аз го исках до полуда. Така, сякаш пред мен е последната ми възможност. Исках го, защото с първата му целувка, ще се разкъса целият този порочен кръг, в който се движа от много години.

— И аз… и аз се радвам — прошепнах аз.

Денис се усмихна, притисна ме и приближи устните си до моите. Аз не възразих. Обхвана ме такава възбуда, каквато не бях изпитвала вече цяла вечност, и ние се целунахме. Устните му бяха топли и меки. Бях учудена от това колко е странно да усещаш върху устните си нечии чужди устни. Оказва се, че аз изобщо съм забравила какво е целувка.

Какво е, когато мъж те гледа така, теб, устните ти, като най-желана награда. С Костя не се бяхме целували от много месеци… или пък години. Защо? Така или иначе спяхме заедно и бяхме напълно достъпни един за друг. Брачните удоволствия напомняха селска храна, удовлетворяваща, но непретенциозна. Но в целувките се крият толкова чувства, че много бързо забравих за всичко и се потопих в страстта си, като плувец в тъмните води на бърза планинска река. Водата ме пое и ме понесе към място, където не съм била и за което не съм имала дори и представа. И след това изведнъж усетих, че отново живея.

— Толкова е хубаво, че те срещнах — ми каза Денис, докато прибираше нежно един немирен кичур и ме гледаше.

Да, това са погледите, за които живеят жените.

— И сега какво следва? — попитах аз.

— Какво следва ли? А ти какво искаш? — откъсна се от мен Денис за малко.

— Не знам. Струва ми се прекрасно да седим на пейката и да се целуваме, все едно сме студенти. Хайде да останем завинаги тук — усмихнах се аз.

— Хайде — с лекота се съгласи той. — Наистина през август нощите са доста по-хладни и няма да ни е толкова приятно, но щом искаш…

— Стига де! — Аз махнах с ръка и станах. Денис ми вдигна чантата, която беше паднала на земята и застана до мен. Пред нас беше целият ден. Събота. И как уцелих точно събота, за да започна разговор с Костя. Но пък кога друг път? В работните дни драгоценното време на моя умен и зает съпруг е разпределено по минути. Сега поне няма да ми се налага да чакам понеделник, за да чуя гласа на Денис.

— Искаш ли да отидем на кино? — предложи Денис.

По неговото лице също беше изписан размисъл. Какво да правим сега, когато признанията са направени и няма смисъл да ходим по улиците и да се държим целомъдрено за ръце. Изведнъж ми стана интересно как ще обясни Денис съботната ни разходка на съпругата си. Не бях дете, осъзнавах, че мъжът, който ме обичаше толкова страстно в този слънчев ден, е женен. И че обстоятелствата, които ни бяха събрали, не предвещаваха дълго и безоблачно щастие за цял живот. И колкото и да е странно, това напълно ме устройваше.

— Да отидем. Кажи ми, какво мисли жена ти за всичко това?

— Нищо не мисли — изръмжа той.

— Лоботомия ли си й направил? — Попитах ехидно аз.

— Тя е на пикник с приятелки. Жена ми има бурен живот, в който не смята, че трябва да ме включва.

— Защо? — учудих се аз. — Ако аз имах такъв красив синеок мъж, щях да го водя навсякъде със себе си.

— Тя не мисли така — мрачно каза Денис.

Усетих, че не иска да продължава разговора за жена си. Аз не настоях. Обзе ме интересно чувство. Вероятно това се случва само в по-зряла възраст, защото, когато се влюбиш на двайсет, обичаш с цялото си същество, с цялата си душа и ти се струва, че бъдещето ти има един-единствен, оцветен с цветовете на щастието, вариант. Но на трийсет, някъде дълбоко в теб, се крие трезва и равнодушна персона. Тя наблюдава лудориите ти, записва ги, знаейки, че всичко рано или късно ще свърши и в крайна сметка няма толкова голямо значение.

— Знаеш ли, всъщност, не искам да ходя на кино — уверено казах аз.

— Така ли? А какво искаш?

— Теб — твърдо казах аз, макар и шепнешком.

Денис замръзна, след това ме огледа от горе до долу с изгарящия си мъжки поглед. Уверено ме прегърна през талията и двамата мълчаливо като заговорници произнесохме паролата „славянски шкаф"[8], след което тръгнахме по булеварда.

ГЛАВА 5

Маскарад


Откакто Съветският съюз предаде богу дух, всички граждани на нашата поела друг курс държава, започнаха да мислят за изгодата си. А как иначе, та нали сега сме капиталисти. Има богаташи олигарси, които не ги познава никой (освен Ходорковски[9], разбира се, но неговият пример е по-скоро печален). Има горди бедняци, които са абсолютното мнозинство от населението, но това никой не го казва на глас, защото на глас анализаторите предпочитат да говорят за формираща се средна класа. Това е добре за рейтинга. Анализаторите никога не излизат извън границите на Подмосковието. Седят си в престолния град Москва и се чудят защо хората са постоянно недоволни. Имат си и паркове, и магазини, и заплати. И казина, за да има къде да си оставят заплатите. Какво повече им трябва? Но каквото и да кажем, Москва е държава в държавата. Като китайския Хонконг. Там нормалният китаец, свикнал да седи гол под бамбуков навес, да яде ориз с ръце и да се моли на Буда, направо си загубва разсъдъка тотално и безвъзвратно. Отнасят му го технологичните вихри. Общо взето, по същия начин жителят на родното ми градче Петльово реагира на Московското околовръстно шосе. Един приятел от детските ми години ми каза, че всеки месец преодолява сто и двайсет километра, за да се озове в нощна Москва.

Някога заедно крадяхме ягоди от наивните като детска сълза виладжии, а сега приятелят ми крадешком се качва на нашето околовръстно и под закрилата на тъмнината изстисква от умрялата си на вид лада всичко, на което е способна.

— Не можеш да си представиш какъв кеф е! — развълнувано ми разказваше той. — Широко и празно шосе, осветено като новогодишна елха. И на нея — аз. Шумахер във Формула 1. Двигателят реве. Аз минавам като мълния от лента в лента. Задминавам един, втори, трети. Всички вече са далече зад мен, аз летя сам… Да, може да се каже, че за това живея.