Леон Типет, любимият му рисийвър, пробяга безпогрешно през зоната и се освободи от преследващата го тълпа, готов за онзи чудесен миг, в който Кевин ще изстреля топката в ръцете му. Но точно тогава всичко се обърка. Защитниците на противниковия отбор изскочиха отнякъде, готови да пресекат паса.

Всепомитащата вълна от адреналин забушува в кръвта на Кевин. Вече бе проникнал дълбоко зад линията на спорната топка и сега се нуждаеше от друг рисийвър, но Джамал беше повален, а Стъбс — блокиран от двойното покритие.

Бригс и Уошингтън пробиха защитата на „Старс“ и се втурнаха срещу него. Същите тези чудовища, зловещи като огнедишащи дракони, дегизирани като защитници от отбора на „Тампа Бей“13, миналата година му бяха изместили рамото, но Кевин нямаше никакво намерение да изпуска топката. С типичното си безразсъдство, което напоследък му струваше много скъпо, той се огледа мълниеносно наляво и… отскочи надясно с бясна скорост, на сляпо, без дори за миг да се замисли. Нуждаеше се от пролука в тази непробиваема стена от играчите с белите екипи. Реши да опита точно тук. И го постигна.

С гъвкавостта на див звяр, превърнала го в жива легенда, той се промъкна сред противниците, оставяйки лапите на Бригс и Уошингтън да загребват въздуха. Тъкър се извъртя и събори с гръм и трясък третия защитник, нищо че въпросният бе по-тежък от него с четирийсетина килограма.

Още едно хвърляне, много рязко, като в безумно трескав танц. И той отново се втурна напред.

Извън игрището Кевин беше истински гигант, с ръста си от метър и осемдесет и осем и с тегло осемдесет и осем килограма, ала тук, в земята на гигантите мутанти, изглеждаше дребен, но адски ловък и невероятно бърз. Лампите, светещи отгоре на стъкления купол, бяха причината позлатеният му шлем да грее ослепително като искрящ метеор. Униформата в морскосиньо му придаваше вид на знаме, изтъкано в небесата. Беше като герой от някоя поема, целунат от боговете и благословен от хората. С вихрен устрем пренесе топката през линията на вратите.

И когато съдията даде сигнал за тъчдаун, Тъкър все още имаше сили да се държи на крака.

* * *

Отпразнуваха победата в дома на Кини. Куотърбекът още не бе прекрачил прага, когато жените вкупом му се нахвърлиха:

— Страхотна игра, Кевин!

— Кевин, querido14, ела тук!

— Великолепен си! Прегракнах да крещя!

— Възбуди ли се, когато пренесе топката през блокадата? Господи, знаех, че си възбуден, но какво точно изпитваше?

— Felicitation!15

— Кевин, cheri16!

Тъкър не се скъпеше и пръскаше очарованието си на пълни обороти. Заслепяваше почитателите с усмивките си, наляво и надясно, докато се измъкваше внимателно от прегръдките на обожателките. Останаха само две от най-настойчивите.

— Ти харесваш жени, които са едновременно красиви и мълчаливи — бе отбелязала съпругата на най-добрия му приятел, когато говориха за последен път. — Но повечето никак не са тихички и заради това се чувстваш най-удобно с онези чуждестранни мацки, които едва разбират английски. Ти си класически случай на желанието да се избягва каквато и да е духовна близост.

Кевин си припомни, че тогава беше огледал събеседницата си лениво, но преценяващо.

— Нима? Позволете ми да ви уверя, доктор Джейн Дарлингтън Бонър, че съм готов да се сближа с вас винаги когато пожелаете.

— Само през трупа ми — намеси се съпругът й от другия край на масата.

Въпреки че Кал бе най-добрият му приятел, Тъкър не пропускаше удобен случай да го подразни. Такива бяха отношенията им още от дните, когато Кевин още беше само невзрачен заместник на опитния Кал Бонър. Кал се бе оттеглил от футбола и бе започнал специализация по вътрешни болести в болницата в Северна Каролина.

Ето че и сега куотърбекът не пропусна да се заяде с него.

— Това е въпрос на принципи, старче. Нали трябва да докажа, че имам право.

— Доказвай каквото искаш, но с твоята жена, моята остави на мира.

Джейн се разсмя, пристъпи към съпруга си и го целуна, като пътьом остави салфетка на дъщеря им Роузи и пое в ръцете си сина им Тайлър. Кевин се усмихна, като си спомни как беше реагирал Кал, когато го бе попитал какви са тези самозалепващи се листчета, които и досега украсяваха памперсите на малкия Тайлър.

— Използва тях, защото й забраних да си води бележки по крачетата на Тай.

— Ама тя още ли продължава с този навик?

— Да. И горкото ни момче се превърна в подвижен бележник за научни записки. Но положението малко се подобри, след като започнах да пълня джобовете й със самозалепващи се листчета.

Навикът на Джейн да драска разсеяно където свари сложните си уравнения, бе добре известен на всички. Роузи Бонър не пропусна да се оплаче:

— Веднъж дори записа нещо на петата ми. Нали, мами? А пък друг път…

Доктор Джейн побърза да запуши устата на дъщеря си с едно пилешко бутче.

При този спомен Кевин се усмихна, но беше прекъснат от красивата французойка, седнала от дясната му страна, която успя да надвика музиката:

— Tu es fatigue, cheri?17

Кевин лесно усвояваше чуждите езици, но се стараеше да го крие от околните.

— Благодаря, но не съм гладен. Хей, нека да те представя на Стъбс Брейди. Може да се окаже, че вие двамата имате много общо. И Хедър… нали така се казваше? Моето приятелче Леон цяла вечер те зяпа с похотливи намерения.

— Какво е намерил?

Определено бе време да се отърве от разгорещените си обожателки.

Кевин така и не призна на Джейн, че тя беше права. Но за разлика от някои от съотборниците му, които обичаха да изтъкват колко са предани на играта, Тъкър наистина се отдаваше изцяло на футбола. Не само телом и духом, но и влагаше цялото си сърце. Не можеш да постигнеш това, ако в живота ти се намесва капризна жена с високи изисквания. Красива, но непретенциозна — ето такава жена му трябваше, а чужденките най-добре пасваха на изискването му.

За него нищо друго нямаше значение, освен да играе за „Старс“, и той нямаше да позволи на никого да застане на пътя му. Обичаше да е облечен в екипа на отбора, в морскосиньо и златисто. Да излиза с него на стадиона „Мидуест Спортс Доум“. Но най-много искаше да играе за Фийби и Дан Кейлбоу. Може би всичко беше някакво продължение на детските му мечти на пасторски син, но за него беше огромна чест да бъде един от играчите в „Чикаго Старс“, нещо, което не можеше да се каже за всеки отбор от НФЛ.

Когато играеш за семейство Кейлбоу, уважението към играта беше много по-важно от парите, които получаваш. В „Старс“ не търпяха грубияни и простаци, нито възгордели се звезди или примадони. През цялата си кариера Тъкър неведнъж бе ставал свидетел как собствениците на клуба се разделяха с отлични играчи, чиято единствена вина бе, че не спазваха стандартите, налагани от Фийби и Дан, които ценяха в хората преди всичко благородството и човечността.

Кевин не можеше да си представи да играе за друг отбор. Възнамеряваше след оттеглянето си от активния спорт да се заеме с треньорска работа. Да обучава младите попълнения на „Старс“.

Но през този сезон се случиха две събития, които застрашаваха мечтата му. За първото той сам си беше виновен. Налудничавото безпокойство, завладяло го веднага след тренировъчния лагер. Винаги бе обичал да рискува, но обикновено сдържаше поривите си до края на сезона. Второто събитие бе среднощната визита на Дафни Съмървил в спалнята му. Това беше по-опасно за кариерата му от всички скокове от хеликоптер или ралитата по пресечена местност.

Обикновено спеше дълбоко и не за пръв път се събуждаше в разгара на секса. Обаче досега винаги той си беше избирал партньорките. Колкото и да бе странно, навярно би избрал и Дафни, ако не бяха роднинските й връзки с Фийби Кейлбоу. Може би се дължеше на сладостта на забранения плод, но с нея си беше прекарал страхотно. Тя винаги го държеше нащрек, а заядливите й остроумия искрено го забавляваха. Макар че внимаваше тя да не го забележи, често се улавяше, че тайно я наблюдава. Дафни се движеше с нехайната самоувереност, присъща на богатите момичета, която той намираше за много секси. При все че тялото й не бе зашеметяващо, си имаше нужните извивки, където трябва, и като цяло беше доста привлекателна, което той не бе пропуснал да отбележи.

Но Кевин се държеше на разстояние. Тя бе сестра на шефката му, а той никога не си позволяваше да се сближава с жени, свързани по някакъв начин с отбора. Никакви дъщери на треньори, никакви секретарки от офиса или дори братовчедки на играчите. Ала въпреки благоразумните си принципи, ето докъде се докара.

Само като си помислеше за това, и кръвта му кипваше. За Кейлбоу нямаше нищо по-важно от семейството, дори и най-знаменитият куотърбек. Ако Фийби и Дан научеха за случилото се, непременно щяха да му поискат обяснение.

Съвестта му го задължаваше да не отлага и да позвъни на Дафни. Само веднъж, за да се увери, че няма някакви последици. „Не би трябвало да има“ — повтаряше си младият мъж. „И не би могло да има.“ Не си струваше да се вълнува за това, особено сега, когато нищо не биваше да го разсейва. В неделя предстоеше мачът от шампионата на Американската футболна конференция към НФЛ и той трябваше да се справи безупречно. Така щеше да се сбъдне заветната му мечта — „Старс“ да спечели Суперкупата.

Но само шест дни по-късно мечтата му рухна. И не можеше да обвинява никого, освен себе си.