— Каква невероятна къща!

— Благодаря. Искате ли нещо за пиене?

Предложението бе отправено с приветлив тон, но тя беше още по-впечатлена, че той бе сменил изцапаната си джинсова риза и шортите с черна копринена риза и светлосиви панталони. По някаква ирония, небрежно-елегантните дрехи подчертаваха още повече напрегнатата изразителност на грубо изсечените му черти.

Тя отклони поканата за питие.

— Бих искала да разгледам къщата.

— Добре.

Къщата бе разделена на две неравни части, разположени на различни нива. В по-голямата се намираха просторна дневна, кухня, библиотека и трапезария. На долното ниво се помещаваха няколко по-малки спални. Железният мост при входа водеше към стъклена кула, където бе ателието му, както я осведоми Лиам. Тя се надяваше, че ще я заведе да го види, но той й показа само главната спалня, обзаведена с почти монашеска простота.

Навсякъде бяха окачени великолепни произведения на изкуството, за които Лиам говореше със страстно проникновение. Огромни платна на Джаспър Джоунс39 висяха почти редом със спокойните и съзерцателни композиции на Агнес Мартин40 в синьо и бежово. Една от неоновите скулптури на Брус Найман41 проблясваше близо до извития вход на библиотеката. Срещу нея висеше творба на Дейвид Хокни42 в близост до портрета на Лиам, дело на Чък Клоус43. Една от дългите стени във всекидневната се заемаше от впечатляващо платно на Хелън Франкенталер44, а в коридора като тотемен стълб се издигаше внушителна скулптура от камък и дърво. Тази къща съхраняваше творбите на най-добрите съвременни художници. Всички, с изключение на Лиам Дженър.

Лили изчака, докато разходката из къщата приключи, и чак когато се върнаха във всекидневната, зададе въпроса, който я глождеше.

— Защо не сте окачили нито една своя картина?

— Когато гледам картините си извън ателието, все откривам в тях нещо, което е могло да бъде направено по-добре, а това означава постоянно да ги дорисувам.

— Навярно сте прав. Но толкова много ще прилягат на тази къща.

Той се вгледа продължително в нея. Суровите черти на лицето му се смекчиха от лека усмивка.

— Вие наистина харесвате творбите ми.

— Боя се, че да. Преди няколко месеца наддавах за вашата картина „Композиция №3“. Моят бизнес мениджър ме принуди да се откажа, когато цената достигна двеста и петдесет хиляди долара.

— Възмутително, нали?

Той имаше толкова самодоволен вид, че тя се засмя.

— Би трябвало да се засрамите. Не струваше и цент повече от двеста хиляди. Започвам да осъзнавам колко ме е яд да ви хваля. Вие наистина сте непоносим.

— Така животът е по-лесен.

— Като държите на разстояние тълпите?

— Ценя уединението си.

— Което обяснява защо сте си построили толкова необикновена къща в затънтена местност в Северен Мичиган, вместо в Биг Сър или в Антиб.

— Явно добре сте ме опознали.

— Държите се като истинска примадона. Сигурна съм, че са нарушавали уединението ми доста по-безцеремонно, отколкото вашето, ала това не ме е превърнало в отшелница. Знаете ли, че където и да отида, хората все още ме разпознават?

— Познат кошмар.

— Защо това толкова ви тормози?

— Стара история.

— Разкажете ми.

— Това е невероятно отегчителна история. Едва ли ще искате да я чуете.

— Повярвайте ми, искам. — Тя се настани на дивана и му се усмихна окуражително. — Обичам да слушам всякакви житейски истории.

Той я погледна, сетне въздъхна.

— Критиците ме откриха малко преди да навърша двайсет и шест. Сигурна ли сте, че искате да слушате това?

— Напълно.

Художникът пъхна ръце в джобовете си и приближи до прозореца.

— Станах знаменитост за една нощ — канеха ме навсякъде, пишеха хвалебствия за картините ми в националните ежедневници. Хората направо ме замеряха с пари, тълпяха се да купят творбите ми.

— Познато ми е.

Доловил, че тя наистина разбира през какво е преминал, което беше непонятно за повечето хора, той най-сетне се отпусна. Отдалечи се от прозореца и се разположи в дълбокото кресло срещу нея, изпълвайки го по същия властен начин, както всяко пространство, в което се намираше. За миг Лили изпита безпокойство. Крейг доминираше по същия начин над околните.

— Всичко това ми замая главата — продължи Лиам — и започнах да вярвам в собственото си величие. И с вас ли е било така?

— Аз имах късмет. Моят съпруг ме държеше здраво стъпила на земята. — „Прекалено здраво“, помисли си Лили. Крейг никога не разбра, че тя се нуждаеше повече от похвалите му, отколкото от критиката му.

— Но аз не бях такъв късметлия. Забравих, че цялото обожание и всички хвалби се отнасят за творбите, а не за самия художник. Вместо да рисувам, хукнах по безкрайни купони. Пиех твърде много. Започнах да смъркам кокаин и да правя секс без задръжки и последствия.

— Само дето сексът никога не е без последствия, нали?

— Не и когато си женен за жената, която обичаш. О, разбира се, аз оправдавах поведението си, казвах си, че тя е моята истинска любов, а всички останали жени са без значение. Оправдавах се с тежката й бременност, лекарят ме бе предупредил да я оставя на спокойствие, докато бебето се роди.

Лили усети огромното презрение, което той изпитваше към себе си, и сърцето й се сви от жалост. Този мъж съдеше себе си много по-сурово, отколкото другите.

— Разбира се, жена ми разбра за изневерите и ме напусна. Бебето се роди седмица по-късно, но беше мъртво.

— О, Лиам… — промълви тя, неусетно изоставяйки вежливото обръщение.

Той отхвърли състраданието й с презрителна насмешка.

— Историята има щастлив край. Тя се омъжи за редактор на списание и има три чудесни здрави деца. Колкото до мен… научих един важен урок за това, което е важно в този живот.

— И оттогава живееш в пълно уединение?

— Едва ли — усмихна се той. — Аз имам приятели, Лили. Истински приятели. — Последва примера й, преминавайки на „ти“.

— Хора, които си познавал от сто години — предположи тя. — Нови приятелства не се допускат.

— Мисля, че с годините се сприятеляваме все по-трудно. При теб не е ли така?

— Предполагам, че си прав. — Лили се накани да го попита защо я бе поканил тук, след като тя определено не беше стара приятелка, но внезапно й хрумна един много по-важен въпрос. — Греша ли, или ти не ми показа една много важна част от дома си?

Той се отпусна в креслото и сбърчи вежди.

— Искаш да видиш ателието ми.

— Сигурна съм, че не водиш там всеки гост, но…

— Там не стъпва никой, освен мен и моделите ми.

— Напълно разбираемо — мило отбеляза тя. — При все това ще съм много благодарна, ако ми позволиш само да надзърна.

В очите му проблесна пресметливо пламъче.

— Колко благодарна?

— Какво имаш предвид?

— Достатъчно благодарна, за да ми позираш?

— Май никога не се отказваш, нали?

— Това е част от чара ми.

Ако се намираха в пансиона или край потока на поляната, тя може би щеше да му откаже, но не и тук. Тайнственото място, където той бе създал някои от най-красивите творби на света, беше толкова близо.

— Не проумявам защо толкова искаш да рисуваш една дебела, вече залязла четирийсет и пет годишна актриса, но ако това е условието да видя ателието ти, съм съгласна.

— Добре. Последвай ме. — Той стана от креслото и се запъти към каменните стълби, които водеха към железния мост. Когато стигна, се извърна към нея. — Не си дебела. И си по-възрастна от четирийсет и пет.

— Не съм!

— Опънала си бръчките около очите си, но никой пластичен хирург не може да заличи умората и преживените страдания в глъбините им. Ти си по-скоро около петдесетте.

— Четирийсет и седем.

Той я измери с поглед от височината на моста.

— Караш ме да губя търпение.

— Всичко може да те накара да изгубиш търпение — промърмори Лили.

Ъгълчетата на устните му се извиха леко.

— Искаш ли да видиш ателието ми, или не?

— О, предполагам, че да. — Тя се намръщи и пое нагоре по стълбите, после го последва по тесния мост без перила. Погледна притеснено надолу. — Имам чувството, че вървя по въже.

— Ще свикнеш.

Думите му намекваха, че тя ще се върне — впечатление, което Лили побърза да разсее.

— Ще ти позирам днес, но това е всичко.

— Престани да ме дразниш. — Той стигна до края на моста и се обърна. Силуетът му се очерта застрашително в сянката на каменния свод. Изведнъж я обхвана странна възбуда, докато той я наблюдаваше как приближава към него. Разкрачил крака и скръстил ръце пред гърдите си, художникът приличаше на древен воин.

Лили го удостои с надменния си поглед на кинозвезда.

— Припомни ми отново защо изобщо пожелах да видя ателието ти.

— Защото съм гений. Само ме помоли, и талантът ми е на твое разположение.