Сюзън Филипс - Капризите на сърцето

— Ето, пак започна да ми опяваш за чужденките. Кълна се, че си обсебена.

— Добре, да оставим чужденките и да разгледаме само американките, с които се е срещал нашият ПС. Купонджийки с твърде много грим и оскъдно облекло. Безмозъчни кукли, които лигавят яките на ризите ти с червилото си и не са влизали в класна стая, откакто са се научили да събират и изваждат.

— Преувеличаваш.

— Не разбираш ли, Кевин? Ти нарочно избираш жени, с които няма как да имаш истинска, дълготрайна връзка.

— И какво от това? Аз искам да се посветя изцяло на кариерата си, а не да се правя на клоун, за да ощастливя някоя жена. Освен това съм само на трийсет и три. Още не съм готов за сериозна връзка.

— По-скоро не си готов да пораснеш.

— Аз ли?

— А после се появи Лили.

— Ето, започва се…

— Тя е страхотна. И макар ти да се постара максимално, за да я отблъснеш, жената не си тръгна. Чака да се вразумиш. Тя ти е майка, Кевин, с нея можеш да спечелиш всичко и няма какво да изгубиш, ала ти не желаеш да й отредиш дори едно малко ъгълче в живота си. Вместо това се държиш като капризен хлапак. Не го ли разбираш? По свой начин и ти си толкова деформиран, колкото и аз, заради възпитанието си.

— Не е вярно.

— Моите рани са по-разбираеми. Израснах без майка, с властен и равнодушен баща, докато ти си имал двама родители, които са те обичали. Но те са ти били толкова чужди, че никога не си изпитвал истинска привързаност към тях и все още се чувстваш виновен за това. Повечето хора просто биха загърбили всичко това, но пък и повечето хора не са толкова чувствителни като теб.

Кевин скочи рязко от стола.

— Глупости! Аз съм достатъчно корав, госпожо, не го забравяй.

— Е, да, външно си суров, но вътрешно си мек като памук. И също като мен се боиш да не се провалиш в живота.

— Ти нищо не знаеш за мен!

— Зная, че сред хиляда мъже няма да се намери някой, който да се почувства задължен да се ожени за някаква откачалка, вмъкнала се най-нахално в леглото му, дори да е роднина на шефа му. Дан и Фийби може и да са те притиснали, но ти можеше много лесно да се измъкнеш, ако им бе казал истината. И не само, че не го стори, но и ме накара да се закълна, че и аз ще си мълча. — Пъхна измръзналите си ръце в ръкавите на фланелката. — А как само се грижеше за мен, когато пометнах.

— Всеки на мое място…

— Не, не всеки би сторил това, но на теб ти се иска да вярваш в това, защото се боиш от всяка емоция, която не е свързана с футбола.

— Пълни дивотии!

— Извън игрището ти усещаш, че нещо ти липсва, че не всичко в живота ти е наред, но се страхуваш да погледнеш истината в очите. По типичния за теб невротичен и незрял маниер смяташ, че има нещо сбъркано в теб, което ще ти попречи да откриеш какво не е наред. Не си имал нормална връзка дори с родителите си, така че как би могъл да общуваш по-продължително с някой друг? Много по-лесно е да се посветиш изцяло на поредната футболна победа.

— Продължително общуване? Я почакай! За какво всъщност говорим?

— За това, че ти е крайно време да пораснеш и да поемеш някои реални рискове.

— Не мисля така. Мисля, че зад всички тези дрънканици се крие нещо повече.

До този момент Моли не бе осъзнала това, но той някак си бе успял да проумее нещата преди нея. Сега осъзна, че съпругът й беше прав, но бе прекалено късно. Прималя й.

— Ти май говориш за продължителни отношения между нас двамата.

— Ха!

— Това ли искаш, Моли? Да превърнеш брака ни в истински?

— С един мъж, чието емоционално развитие е застинало на нивото на дванайсетгодишно хлапе? С един мъж, който едва забелязва собствената си майка? Не съм чак толкова отчаяна, че да съсипя живота си.

— Нима?

— За какво намекваш? Че съм влюбена в теб? — Искаше да го уязви, но по смаяното му изражение разбра, че бе отгатнал истината. Краката й омекнаха. Приседна на края на дивана люлка, докато се мъчеше да измисли как да се измъкне от конфузната ситуация, но беше толкова емоционално изтощена, че мозъкът й блокира. А и какъв бе смисълът да отрича, след като не можеше да го заблуди? Вдигна глава и заговори: — И какво от това? Озовах се в задънена улица, но не съм толкова глупава, че да продължавам в грешната посока.

Той се взираше толкова смаяно в нея, че за миг Моли го намрази.

— Ти си влюбена в мен.

Устата й пресъхна. Ру се потърка в глезените й и заскимтя. Искаше да отвърне, че това е поредният вариант на увлечение по знаменитостите, но не можа.

— Голяма работа — пророни тя смутено. — И ако си въобразяваш, че ще плача безутешно, притисната до гърдите ти, само защото не отговаряш на чувствата ми, дълбоко се лъжеш. Не моля за ничия любов.

— Моли…

Възненавидя го за съжалението, което долови в гласа му. Отново не бе оправдала очакванията. Не беше достатъчно умна, красива или достатъчно специална, за да спечели любовта на един мъж.

Стига!

В гърдите й изригна изгарящ гняв, ала този път Кевин не беше виновен. Повдигаше й се от собствената й неувереност. Преди малко бе обвинила него, че не желае да порасне, но той не беше единственият. Нямаше нищо сбъркано в нея и тя не можеше да продължи да живее с мисълта, че има. Ако съпругът й не отвръщаше на чувствата й, толкова по-зле за него.

Скочи от дивана люлка.

— Тръгвам си днес с Дан и Фийби. Аз и моето разбито сърце се връщаме в Чикаго. И знаеш ли какво? И аз, и то ще го преживеем.

— Моли, не можеш да…

— Млъкни, преди съвестта ти отново да е надигнала глава. Ти не си отговорен за моите чувства, ясно ли е? Вината не е твоя и затова не си длъжен да поправяш нещо. В живота всичко се случва.

— Но… съжалявам. Аз…

— Млъквай. — Изрече го спокойно, защото не искаше да си тръгва изпълнена с гняв. Пристъпи внезапно към него и сякаш отстрани видя как ръката й се протяга към бузата му. Харесваше й да усеща с върховете на пръстите си гладката му кожа. Обичаше го, въпреки всичките му недостатъци. — Ти си добър човек, Чарли Браун53, и аз ти желая всичко най-хубаво.

— Моли, аз не…

— Хей, нали няма да започнеш да ме молиш да остана? — Насили се да се усмихне и се отдръпна от него. — Хубавите неща все някога свършват и нищо не може да се направи. Хайде, Ру, да потърсим Фийби.