Неканената гостенка подхвана подгъва на лятната си рокля, изхлузи я презглава и я захвърли. Разкопчаният сутиен я последва. Накрая пъхна палци под ластика на пликчетата си, смъкна ги надолу и пристъпи настрани от белия кръг.

Той я наблюдаваше безмълвно, с безизразно лице.

Лили вдигна ръце, плъзна пръсти в гъстите си коси и ги повдигна от тила. Сгъна леко едното си коляно, изви се в кокетна чупка в кръста, заставайки в позата, продала милион плакати.

Да стои в тази поза на нейната възраст, навярно изглеждаше нелепо. Ала вместо това тя се чувстваше могъща и огнено чувствена, точно както той я бе нарисувал.

— Да не би да смяташ, че с подобни номера можеш да ме спечелиш отново? — изсумтя Лиам пренебрежително.

— Да. Смятам.

Той кимна рязко с глава към стария диван с протрита кадифена дамаска, който предишния път го нямаше.

— Легни.

Лили се запита дали върху същия диван не бе лежала и друга жена, за да му позира, ала вместо ревност изпита единствено съжаление. Която и да бе жената, тя не притежаваше нейната сила.

Бавно, с уверена усмивка на уста, тя пристъпи към дивана, поставен под един от таванските прозорци. Когато се излегна, светлината окъпа кожата й в златисто сияние.

Не се изненада, като го видя да вади трескаво палитрата и тубите с бои от куфарчето. Как би могъл да устои на желанието да я рисува? Отпусна глава върху извитата си ръка и застина в позата на съвършено задоволство върху мекото кадифе, докато той работеше, изстисквайки боите върху палитрата. Накрая събра четките и приближи към нея.

Не й бе убягнало учестеното му дишане, а сега забеляза и пламъка на желанието, лумнал в очите на гения. Той коленичи пред нея. Тя зачака. Търпеливо и уверено.

И той започна да я рисува. Но не претворяваше образа й върху платното. Рисуваше върху голата й плът.

Прокара леко по ребрата й четката, натопена в яркочервена боя, сетне добави виолетово и прускосиньо върху бедрото й. Изпъстри рамото и корема й с оранжеви, кобалтови и изумрудени краски, стисна вече ненужната четка между зъбите си като пиратски кинжал и с върха на четката покри гърдите й със ситни точици в ултрамарин и светложълто. Зърната й се втвърдиха, когато ги очерта с тюркоазни и пурпурни кръгове. Разтвори бедрата й и ги нашари с крещящи зеленикави и синьо-виолетови петна.

Тя усети как едновременно с желанието у него растат яростта и нетърпението и не се изненада, когато Лиам захвърли четките и започна да нанася боите с пръсти, размазвайки ги в чувствени спирали, галеше и мачкаше плътта й, докато тя повече не можеше да издържа.

Скочи на крака и трескаво задърпа копчетата на ризата му, зацапвайки я със златистата боя, с която бе изрисувал дланите й. Вече не й стигаше да бъде негово творение, искаше да пресъздаде и запечата завинаги образа му във въображението си. Когато най-после остана гол, тя се притисна страстно към него.

Боите по тялото й се размазаха и отпечатаха върху кожата му. Наблизо отново нямаше легло, затова тя събори възглавничките от дивана и го целува, докато и двамата не останаха без дъх. Лиам най-сетне успя да се отдръпне назад, само колкото да навлезе в пулсиращата й женственост.

— Лили, любов моя… — Нахлу в нея със същото настървение, с което създаваше творбите си.

Бедрата й бяха хлъзгави от боите, затова тя се вкопчи по-плътно в него. Той проникваше все по-дълбоко с енергични и диви тласъци. Устните и телата им се сляха, превръщайки ги в едно цяло, и двамата полетяха към безкрайната бездна на страстта.

Когато се опомниха, продължиха да се целуват, размазвайки боите и разменяйки си любовни признания, от които толкова се нуждаеха. Чак когато се озоваха под душа, Лили му заяви, че няма да се омъжи за него.

— А да не би някой да те е молил?

— Поне не веднага — уточни тя, пренебрегвайки грубия му въпрос. — Искам да поживеем заедно известно време. В идеално греховно бохемско съжителство.

— Само не ми казвай, че трябва да наема апартамент без топла вода някъде в Долен Манхатън.

— Не. Но няма да е и в Мексико. Искам да живеем в Париж. Няма ли да е страхотно? Мога да бъда твоята муза.

— Скъпа моя Лили, нима не си разбрала, че вече си моята муза?

— О, Лиам, толкова много те обичам! Ще бъдем само ние двамата… в ателие в Шести район, собственост на някоя възрастна дама, облечена в старомодни костюми на Шанел. Ти и твоят гений, и прекрасното ти великолепно тяло. И аз и моите покривки. И вино, бои и Париж.

— Всички те са твои. — Той се засмя с неустоимия си чувствен смях, докато сапунисваше гърдите й. — Казах ли ти, че те обичам?

— Каза го — усмихна се Лили щастливо, взряна в тези тъмни, пламтящи очи. — И ще окача вятърни камбанки под стряхата на къщата.

— Които ще ме държат буден, така че ще те любя през цялата нощ.

— Наистина обичам вятърни камбанки.

— А аз обичам теб.



Кевин безучастно наблюдаваше как стрелката на скоростомера на ферарито пълзи нагоре. Сто и четирийсет… сто четирийсет и два… Летеше на запад по магистралата, подминавайки последните предградия на Чикаго. Ако се наложи, щеше да шофира чак до Айова, докъдето му видят очите, само и само да прогони това безпокойство, обзело душата му, и да се съсредоточи върху важните неща.

Тренировъчният лагер започваше утре сутринта. Дотогава щеше да натиска неуморно педала на газта.

Имаше нужда да почувства скоростта. Леденият полъх на опасността. Сто четирийсет и пет… сто четирийсет и шест.

Документите за развода, които тази сутрин бе получил от адвоката на Моли, се плъзнаха от седалката до него. Защо тя не бе поговорила с него, преди да ги подпише и изпрати? Опита се да се успокои, като си напомни кои бяха важните неща в живота му.

Оставаха му само още пет или шест активни години…

Единственото, което имаше значение, беше да продължи да играе за „Старс“…

Не можеше да си позволи да го разсейва жена, изискваща постоянно внимание…

Продължи все в същия дух, докато не се умори от собствените си мисли. Натисна по-силно педала на газта.

Бяха минали точно един месец и четири дни, откакто се видя за последен път с Моли, така че не можеше да я обвинява, задето бе занемарил тренировките и не бе гледал записите от играните мачове, както бе възнамерявал. Вместо това се бе занимавал със скално катерене, рафтинг, парапланеризъм. Ала нищо не му достави удоволствие.

Единственият светъл лъч, озарил мрачните му дни, беше разговорът с Лили и Лиам, състоял се преди няколко дни. Двамата му се сториха толкова щастливи.

Под ръката му воланът завибрира, ала той бе изпитал много по-голямо вълнение, когато скачаше от скалата с Моли.

Сто петдесет и три. Или когато тя преобърна кануто? Сто петдесет и четири. Или когато той се качи на дървото, за да спасява Марми? Сто петдесет и шест. Или просто когато зърнеше онези дяволити пламъчета в очите й?

И когато се любеха. Това бяха най-вълнуващите мигове в живота му.

А сега цялата радост и веселие бяха изчезнали. Та той изпитваше много по-силен прилив на адреналин, когато караше велосипед из лагера с Моли, отколкото сега, когато стрелката на скоростомера на спортното ферари сочеше сто петдесет и осем километра в час.

Под мишниците му потекоха струйки пот. Ако сега спукаше гума, никога повече нямаше да я види отново, никога нямаше да има възможност да й каже, че през цялото време е била права за него. Той наистина се боеше, както тя му бе казала.

Беше се влюбил в нея.

Щом го осъзна, всички празноти в душата му се запълниха и кракът му се отдръпна от педала на газта. Кевин се отпусна изнемощял на седалката, все едно огромна тежест се бе стоварила върху гърдите му. Лили се бе опитала да му го каже, както и Джейн Бонър, но той не пожела да ги чуе. Моли беше права. Тайно се страхуваше, че като личност няма да оправдае очакванията на близките и приятелите си, няма да успее да бъде на висота както във футбола, затова и не се бе опитвал. Но вече бе твърде голям, за да продължи да живее, измъчван от детските си страхове и комплекси.

Престрои се в първото платно. За пръв път от месеци изпитваше спокойствие и умиротворение. Моли му бе казала, че го обича, и сега той много добре разбираше какво означава това. Освен това бе наясно какво трябва да направи. И този път възнамеряваше да е по всички правила.

Половин час по-късно Кевин позвъни на вратата на семейство Кейлбоу. Отвори му Андрю, облечен в джинси, понесъл оранжева вътрешна автомобилна гума.

— Кевин! Искаш ли да плуваме заедно?

— Съжалявам, приятелче, но днес не мога. — Младият мъж мина покрай момчето. — Трябва да се видя с майка ти и баща ти.

— Не зная къде е татко, но мама е в кабинета си.

— Благодаря. — Кевин разроши пътьом косата на детето и се насочи към кабинета в задната част на къщата. Вратата беше отворена, но той въпреки това почука. — Фийби?

Тя се извърна и се втренчи в него.

— Извинявай, задето нахлувам така, но се налага да говоря с теб.

— Нима? — Домакинята се намести по-удобно на стола си и изпъна дългите си крака на танцьорка — по-дълги от тези на Моли, но далеч не толкова съблазнителни. Носеше бели шорти и розови пластмасови сандали, изрисувани с пурпурни динозаври. При все това изглеждаше по-застрашителна и от самия Господ, а що се отнасяше за играчите на „Старс“, тя беше не по-малко могъща.