— Знаех си, че те познавам отнякъде — подхвана жената. — Не си тръгвай… попаднала си на точното място.

Хелън се обърна към нея.

— Не съм сигурна — каза с усмивка повече на себе си, отколкото на непознатата.

— Дейвид ще се прибере всеки момент — продължаваше да подвиква жената, намествайки бебето в ръцете си, докато подтичваше. — Забрави си обяда. Всеки ден го взема, а днес го забрави. Досега никога не се е случвало. Боже мой, толкова ще се изненада. Ти си Хелън, нали?

Хелън кимна утвърдително, изгубила за момент гласа си.

— Божичко, почакай само Дейвид да те види. Между другото, аз съм Лора. А това е Йоланда — каза жената, докосвайки с пръст нослето на детето.

— О! Ами много…

— Толкова съм слушала за теб! Оставила си невероятни впечатления у съпруга ми. — Изрече думите без намек на ревност или неудобство. — Разбира се, виждали сме те по телевизията от време на време. Кой ли не те е гледал? Много си красива. Но сигурно го знаеш. Вероятно го чуваш през цялото време. Смяташ ли, че един ден ще станеш първа дама на Съединените щати?

— Н-не… не съм уверена в това — опита да се усмихне Хелън. — Виждате ли, тази сутрин времето наистина ме притиска, така че бихте ли предали на Дейвид, че съм наминала да го видя…

— Ами ето го и него — прекъсна я Лора. — Виж ти, идва тъкмо навреме. Винаги е такъв, нали знаеш. Късметлия. Всичко му се случва в точния момент и на точното място.

Хелън гледаше как очукан джип „Тойота“ завива по старата алея.

— Сигурно.

— Дейвид всякога…

Но гостенката беше престанала да я слуша. Всичките й сетива бяха съсредоточени изцяло върху мъжа, който слизаше от раздрънканата кола. Разбира се, той вече беше на трийсет и девет. Улегнал мъж с приятна приказлива съпруга и поне едно малко червенокосо хлапе. С постоянна работа, дом и семейство и запазил далечен спомен за любимата си от гимназията, която бе изхвърчала от града като куршум, без да погледне назад.

Но когато приближаваше към нея, смръщен в опита си да разпознае посетителката, видя в него не това, което представляваше в момента, а избледнелия призрак на момчето, което я целуна за първи път. Въпреки изминалите години, сините очи, които я оглеждаха с любопитство, й бяха познати като нейните собствени.

Стори й се, че му отне цяла вечност да приближи до тях. Време достатъчно, за да потекат горещи сълзи по страните й, докато тихо ридаеше за всичко, което бе изгубила.

Насили се да се стегне и да застане изправена пред него, въпреки че не можеше да спре да плаче. Гласът й сякаш бе изчезнал. Можеше само да го гледа и да се удивява колко ясно вижда в лицето на този мъж някогашното момче.

— Дявол да го вземе, доста време ти трябваше, преди да решиш да наминеш насам. — Удостои я със силна мечешка прегръдка, която заличи изминалите двайсет години.

Когато най-сетне се съвзе достатъчно, за да може да говори, Хелън го подкачи усмихнато:

— А ти защо не плати откупа?

Той веднага схвана закачката, точно както тя очакваше. Дори когато бяха деца, имаха същото черно чувство за хумор.

— Защото се притеснявах, че ще те върнат веднага. Прекалено си свадлива, за да поискат да те задържат за постоянно.

Тя подсмръкна и кимна.

Дейвид протегна ръка и Лора побърза да се притисне към него.

— Вече си се запознала с жена ми? И с дъщеря ми — Йоланда?

— Да. — Едносричната дума се изплъзна от устните й, без да има контрол върху нея. — И двете са чудесни.

Двамата се спогледаха.

— Заповядай вътре — покани я той. — Майната й на работата, имаме да си говорим за хиляди неща.

Три часа по-късно, когато се отдалечаваше с колата си по чакълената алея, Хелън беше нов човек. Празнотата, която дори не бе осъзнавала истински, но която бе пулсирала в нея като физическа болка, най-сетне бе запълнена. Дейвид беше добре. И бе останал в същата стара къща като пазител на миналото.

— Доколкото виждам, животът ти се е наредил добре — бе казал той, докато пиеха нес кафе. — Изглежда, си била права, когато реши да заминеш оттук.

Но когато говореше за собствения си живот, за съпругата и детето си, изглеждаше наистина щастлив. На Хелън това й се стори като приказка, превърнала се в реалност.

Караше към дома си с усещането, че е обърнала нова страница в живота си. Най-после можеше да загърби миналото. Не че всичко беше изяснено — това беше невъзможно, но поне беше по-ясно.

Когато сутринта пое на север, все още не бе сигурна какво ще предприеме по отношение на бременността си. Но сега, когато се връщаше, знаеше, че ще я приеме с радост, както и бебето, независимо какви промени щеше да донесе то в живота й.

Шофирайки, тя се удивяваше на новооткритото спокойствие, последвало решението й, чудейки се дали се дължи на направеното посещение, или на хормоните, съпътстващи състоянието й, за които всички говореха.

Очевидно имаше известна истина в това, че бременността прави жените разсеяни, защото едва когато влизаше в Монтгомъри, забеляза синята кола на Джералд зад своята. Сигурно я бе следил през цялото време, без изобщо да му обърне внимание, защото нямаше начин да се появи отзад точно тук, в северната част на района.

Обзета от ярост, зави към входа на магистрала 270 към „Лейкфорест Мол“, като умишлено се движеше бавно, за да му даде възможност да не я изпусне от очи. Този път нямаше намерение да му се изплъзне, а да го хване.

Натисна рязко спирачките на паркинга пред ресторанта, а той спря до нея, без да си прави труда да скрие присъствието си.

— Какво правиш тук, по дяволите? — попита тя и усети как сърцето й запрепуска лудо.

Той вдигна ръце с изправени длани.

— Недей да се ядосваш.

— Мислех, че си схванал посланието.

— Така е! Не съм те следил.

Жената го погледна невярващо.

— Добре де, добре. Следях те. Признавам си, но само защото имам нещо за теб.

Внезапно й хрумна, че трябва да бъде много по-предпазлива в подобни ситуации, още повече сега, когато трябваше да мисли за детето си. Огледа се наоколо и с облекчение забеляза компания от няколко двайсетинагодишни младежи, които сипваха антифриз в колата си недалеч от тях.

— Какво имаш за мен? — попита, като отстъпи назад и за всеки случай сложи ръка върху дръжката на вратата. — И защо изобщо би могъл да имаш?

Мъжът леко повдигна рамене.

— Ами аз… ъъъ… Никак не ми беше приятно да те следя. Нали разбираш, имам чувството, че те опознах, след като ми бе наредено да те наблюдавам по цял ден, и сега мисля, че заслужаваш нещо много по-добро от отрепката, за която си омъжена.

Не знаеше какво да му отговори. Предполагаше, че се опитва да й направи комплимент, но от това я побиваха тръпки.

— Оценявам признанието ти, че си се чувствал неловко, когато си ме следил, но ето че и сега продължаваш. Време е това да престане.

— Абсолютно си права — кимна той. — В този момент.

— Много добре. Значи постигнахме съгласие. — Натисна дръжката и отвори вратата на колата.

— Почакай малко — вдигна ръка Джералд и на свой ред отвори вратата на своята кола, за да вземе нещо от предната седалка.

Хелън застана зад отворената врата, въпреки че ако измъкнеше оръжие, тънката ламарина с нищо нямаше да й помогне.

— Ето — каза Джералд, като й подаде нещо, увито в кафява опаковъчна хартия.

Тя изгледа скептично пакета.

— Какво е това?

Той пристъпи към нея, все още държейки плика.

— Нещо, което може да ти влезе в употреба. Хайде, вземи го, няма да те ухапе.

Хелън бавно протегна ръка и пое пакета.

— Сигурно трябва да ти благодаря.

Джералд кимна бързо и махна.

— Просто го запази за черни дни.

Жената се намръщи и взе да го отваря.

Междувременно той се качи в колата си, запали двигателя и потегли, оставяйки тънка струйка сивкав дим след себе си.

Съдържанието на плика се състоеше предимно от хартия. Снимки, както установи при по-обстоен оглед. Накрая се реши да ги извади.

— О, господи!

Бяха цветни фотографии в голям формат, запечатали Джим и Киара Морнини голи върху кръглото легло с червените сатенени чаршафи. Имаше ръце, крака, езици и други доста по-интимни части от телата им.

Нямаше никакво съмнение за какво става въпрос.

Хелън почувства, че й прилошава. Притисна с ръка гърдите си и се настани на седалката, затвори вратата и я заключи, преди да ги разгледа отново.

Не знаеше кое я угнетява повече — да види Джим, за когото и бездруго знаеше, че е женкар, или Киара, която смяташе за своя приятелка.

Дълго стоя така, вторачена в снимките. Всеки случаен минувач би си помислил, че е извратенячка, която не се срамува да гледа порно на обществено място.

Ако разполагаше с някакви пари или поне с кредитните си карти, веднага щеше да се втурне в мола и да ги изхарчи по най-безсмислен начин. Но нямаше нищо. Благодарение на Джим.