Бет Харбисън - Клубът на анонимните шопинг маниачки

Със сигурност не беше единствената от курса, споделяща това мнение. Дори когато не беше бременна, сестра й ядеше четири пъти повече, без да качва дори килограм. Разликата беше в това, че Сандра винаги трябваше да се съобразява, докато Тифани изобщо не мислеше за ограничения.

Доста отдавна бе установила, че животът невинаги е справедлив. И ако искаше да свали няколко килограма или изобщо да постигне нещо, трябваше да се придържа към глупавите, измамни, пристрастни и недобре написани правила.

Телефонът иззвъня с познатия двоен сигнал. Още един клиент.

Сграбчи една от пластмасовите вилици, които пазеше за такива случаи, тъй като бяха много по-безшумни от стържещите по съдовете прибори от неръждаема стомана, и забърза към апарата.

Пое дълбоко въздух, настрои се на вълна Пенелопе и натисна бутона за включване.

— Говори Пенелопе — изписука тя. Образът й понякога беше и такъв — на жена, която толкова гори от желание да вдигне слушалката, сякаш беше самата Мерилин Монро. — Как се казваш?

— Здрасти, Пени — разнесе се познат глас. — Аз съм Стив. Стив Фриц.

А, Стив. Стотици пъти му бе казвала, че не бива да съобщава истинското си име на непознати по телефона.

Или пък това не бе истинското му име?

— Здравей, Стиви — отвърна топло, отказвайки се от сексапилната нотка не без известно облекчение. Той предпочиташе да си говорят. Имаше нужда от съчувствие, а не от секс. Харесваше й, когато й се обаждаше, въпреки че често изпитваше угризения, задето му се налага да плаща по два долара и деветдесет и девет цента на минута, за да излее душата си.

— Беше още един от онези дни — съобщи й с въздишка.

— О, съжалявам, скъпи! — каза тя, настанявайки се във фотьойла. — Какво стана?

По време на тези разговори не беше Пенелопе, но не беше и Сандра. Беше… Трудно можеше да определи. Не съвсем като майка, но по майчински загрижена. Някой, на когото можеше да се има доверие. Някой, преминал през различни препятствия в живота си, след които се бе озовал от другата страна по-мъдър и по-искрен. Този някой определено не беше Сандра.

— Помниш ли какво ти казах за Дуайт? Момчето от куриерската служба, което прави глупави коментари всеки път, когато ми носи каталозите с нови компютърни игри?

— Да, онзи негодник. — Мразеше подобни хора. В училище се бе сблъсквала със стотици като тях. — И какво?

— Ами… — Гласът му беше напрегнат. — Имам подозрение, че е пуснал името ми в бюлетина на клуба като транссексуален.

— О, не. — Задник. Отвратителен задник. Гадняри като Дуайт се възползваха от момчета като Стив, за да се чувстват по-горди с неоспоримата си мъжественост. С удоволствие би поговорила с копелето лично. Вероятно беше един от онези, които обичат да бъдат нашляпани, задето са били непослушни.

Но Стив не беше свършил.

— Доста се потруди за излизането на бюлетина днес. Това означава, че ще бъда затрупан от вулгарни електронни писма, а той ще има грижата да прави изявление всеки път, когато се получи нещо.

Бедничкият. Искаше й се да му каже да събере достатъчно кураж и да срита негодника в задника, но бе гледала достатъчно новини, в които се говореше за хора, стигнали до фаталния си край поради подобен съвет, даден от такива като нея. Стив й се струваше свестен човек, но й беше невъзможно да подмине съмнението, че вероятно съществува основателна причина да търси разтуха от секстелефон, вместо да се обади на някой приятел.

— Трябва да уведомиш шефа си.

— Ако го направя, ще привлека вниманието към факта, че фигурирам в пощенския списък. Ами ако не ми повярва, че зад всичко стои Дуайт? Няма как да го докажа.

— Така е, но ако действително си в тези списъци и за теб пристигат съмнителни писма, това така или иначе ще стигне до него. Не мислиш ли, че ще е по-добре да го научи от теб?

Последва мълчание. Сандра си помисли, че е много по-наясно от него колко ще му струват тези няколко секунди тишина. Но влизането в личен контакт с клиента противоречеше на правилата, въпреки че го правеше понякога, за да му спести пари. Все пак се страхуваше да не я хванат, което със сигурност би й докарало неприятности.

— Може да не ми повярва.

— Но може и да повярва, особено ако го чуе от теб. Помисли си. Ако имаш намерение да скриеш нещо такова, би ли се опитвал да привлечеш вниманието му?

Отново тишина.

— Стив?

— Сигурно си права…

— И той ще си помисли същото.

— Не знам, Пени. Не е толкова умен.

Тя въздъхна. Този мъж работеше в офис, пълен с хора като Дуайт. Същинско начално училище.

Подобни взаимоотношения бяха основната причина, принудила я да се захване с това, което правеше в момента, вместо, както всички останали работни плъхове, да заема почтено работно място в Белтуей.

— Стив, мислил ли си някога да смениш работата си?

Пак това мълчание.

— Хрумвало ми е.

— Може би трябва да го обмислиш по-обстойно. Няма никаква причина да търпиш това. Работиш за компютърна компания, нали?

— Инсталираме компютърни мрежи и база данни предимно за големи и средни търговски компании.

Сандра нямаше понятие какво точно представлява това, но знаеше, че е свързано с новите технологии.

— В такъв случай съм сигурна, че уменията ти са доста търсени. Особено в нашия град. — Вече бе установила, че живеят на едно и също място, въпреки че никога не му го бе казвала. — Започни да излизаш и се запознай с хора, които биха могли да ти предложат нещо по-подходящо.

— Аз не излизам много.

— А би трябвало — заяви категорично, давайки си сметка колко е лицемерна. — Много е важно. Не бива да се държиш за нещо, с което не би могъл да се справиш. Новите контакти са от изключително значение.

За някои. За други, като нея самата, най-важното беше да си стои вкъщи. Дори да не се занимава с това, сигурно щеше да си потърси работа, която не изисква прекалено много социални контакти. Просто така беше устроена. Винаги се учудваше, когато родителите й казваха, че като малка е била прекалено открита и общителна, защото, щом тръгна в първи клас — един от най-ранните й спомени, желаеше единствено да си остане у дома и да се скрие от другите деца. Предпочиташе да чете, вместо да играе на двора.

Всъщност тогава по-скоро би дъвкала станиол, отколкото да тича с връстниците си, което я навеждаше на мисълта, че проблемът не е бил в нежеланието й да общува, а в страха й да не стане обект на подигравки.

Сандра не си спомняше период от живота си, в който да не се е притеснявала в компанията на други хора. Дали това се дължеше на страничните подмятания към дебеланата — една от множеството не по-малко обидни квалификации от страна на съучениците й в училище, или пък на вътрешния й диалог — не толкова груб, но почти толкова остър в моментите, прекарани със семейството й? Не можеше да определи.

Някои успяваха да заличат травмите от детството си, като се изправяха лице в лице с тях, преодоляваха ги и се озоваваха точно в противоположната от началната си позиция, карайки останалите да се изумяват от промяната.

Други се справяха по-незабележимо, водеха нормален живот и се опитваха да не мислят за проблемите от миналото.

Но съществуваха и такива, дотолкова затънали в неприятните спомени, че по никакъв начин не можеха да се отърсят от тях. Те може и да изглеждаха нормални при определени обстоятелства, но винаги имаха проблеми със себе си. В екстремни условия — тук веднага се сещаше за Тед Бънди, можеха да стигнат до серийни убийства, дори до канибализъм.

В повечето случаи просто си имаха собствени демони, с които да се борят, и от тази битка обикновено винаги бяха потърпевши. Това можеше да бъде страх от кучета, притеснение от говорене пред публика или дори сковаващ ужас от видри.

Сандра нямаше проблем с видрите. Не, нейният страх беше от спокойния живот в собствения й дом.

Агорафобия.

Истината бе, че благодарение на чудото да купува чрез интернет и доставките на продуктите до клиента, не бе напускала апартамента си цели три месеца.

Тя си носеше последствията. Нито едно от тях не беше прекалено сериозно, но като се прибавеха комплексът от килограмите, неувереността, срамежливостта и чувството, че родителите й обичат повече сестра й, вече се получаваше невротична личност, реално застрашена да се превърне в отшелник, отдаден на телевизионните игри. Сандра не искаше това. Знаеше, че нещо трябва да се промени. Само дето не беше наясно как да го направи.