— За какво говори тя?

Мис Доли притисна пръсти към ръката му.

— Е, не е нужно да се разстройвате. Обещавам, когато сме в компания да бъда много дискретна и да се обръщам към вас с майоре, скъпи ми генерале!

Гласът на Кейн прозвуча предупредително:

— Кит…

Мис Доли цъкна с език.

— Тихо, тихо, генерале! Не трябва да се притеснявате за Катрин Луиз. По-предана дъщеря на Конфедерацията, не съществува. Тя никога не би издала истинската ви самоличност, нали, скъпа?

Кит се опита да отговори, дори отвори устата си, но от нея не излезе нищо.

Мис Доли хвана ветрилото си от кокоши пера, което висеше на тънката й китка, и я удари с него по ръката.

— Кажи незабавно на генерала, че това е така, скъпа! Ти никога няма да го предадеш! Бедният човек има достатъчно проблеми, за да добавя и това бреме. Хайде сега! Кажи му, че може да ти има доверие! Кажи му!

— Можете да ми се доверите — изграчи Кит.

Кейн я изгледа свирепо.

Мис Доли се усмихна и подуши въздуха.

— Ако не ме лъже носът ми, за вечеря ще имаме пиле фрикасе. Признавам, че изпитвам пристрастие към това ястие, особено, ако към него се прибави щипка мускатово орехче — тя хвана Кейн под ръка и се отправи към трапезарията. — Знаете ли, генерале, има голяма вероятност с вас да се окажем далечни роднини. Според моята пралеля, Фийби Литълфелд Калхун, клон от бащиния ми род е свързан чрез брак, с клана Лий от Вирджиния.

Кейн спря, като закован.

— Опитвате се да ми кажете, мадам… че вие в действителност, наистина ме мислите за генерал Робърт Лий?

Мис Доли отвори уста, за да отговори, но за нещастие отново се разкиска.

— О, не, не, няма да ме хванете така лесно, генерале! Обидно е да ме изпитвате отново, след като се заклех, че може да разчитате на мен. Вие сте майор Байрън Натаниел Кейн. Катрин Луиз ми го каза достатъчно ясно.

След това го погледна и му намигна многозначително.



По време на вечерята, Кейн бе мрачен, а Кит загуби обичайния си апетит. Сега, освен че се налагаше да търпи присъствието му и да живее със спомена за целувката им, трябваше да изтърпи притеснението, че е посяла семената за поредната лудост на мис Доли.

Компаньонката, обаче не забелязваше напрегнатото мълчание, и без затруднение запълваше паузите. Чуруликаше непрекъснато за фрикасето, за далечните си роднини, за целебните свойства на лайката, докато лицето на Кейн не потъмня, като буреносен облак. Когато десертът бе сервиран, той изпадна в пълен ужас от предложението на възрастната дама, да си направят след вечеря неофициална рецитация на поезия в салона.

— Имате лош късмет, мис Калхун! — погледът му се плъзна по масата. — Катрин Луиз донесе от Ню Йорк секретни съобщения. Страхувам се, че трябва да се видим с нея насаме — едната му вежда се изстреля нагоре. — Веднага!

Мис Доли засия.

— Но, разбира се, скъпи генерале! Не е нужно да казвате и дума повече! Отивайте! Аз ще остана тук и ще се насладя на този вкусен джинджифилов кейк. Ах, не ми се е налагало…

— Вие сте истинска патриотка, мадам! — той избута стола си назад и посочи към вратата. — В библиотеката, Катрин Луиз!

— Аз… ъ-ъ-ъ…

— Сега!

— Побързай, мила! Генералът е зает човек!

— И е на път да стане още по-зает! — отвърна той многозначително.

Кит се изправи и се плъзна покрай него. Добре! Беше време за битка!



Библиотеката на „Райзън Глори“ си бе останала такава, каквато я помнеше Кит. Удобни кресла с кожа, провиснала на някои места, стояха разположени в ъглите до старото махагоново бюро. Голям прозорец внасяше светлина и веселие, въпреки тъмната кожена подвързия на книгите наредени по рафтовете.

Това бе любимата й стая в плантацията и тя възнегодува срещу непознатия хумидор16, който стоеше върху бюрото и армейския Колт, прибран в облицованата в червено дървена кутия до него. Но най-вече я подразни портрета на Абрахам Линкълн, който висеше над камината, на мястото на картината „Обезглавяването на Йоан Кръстител“, която бе стояла там, откакто се помнеше.

Кейн седна в стола зад бюрото, вдигна крака върху махагоновата повърхност и кръстоса глезени. Позата му бе откровено нагла, но Кит не му позволи да разбере, че това я дразни. По-рано същия ден, когато бе скрита зад воалетката, той се бе отнасял с нея, като с жена. А сега я третираше като помощник-коняр. Нищо, скоро щеше да разбере, че не може да отхвърли изминалите години толкова лесно.

— Бях ти наредил да останеш в Ню Йорк — започна Кейн.

— Именно, наредихте — тя се престори, че оглежда стаята. — Този портрет на мистър Линкълн, няма място в „Райзън Глори“. Това обижда паметта на баща ми.

— От това, което чувам, баща ти сам е оскърбил собствената си памет.

— Вярно. Но все пак е мой баща и умря храбро.

— В смъртта няма нищо храбро — лицето му изглеждаше сурово на мъждивата светлина на лампата. — Защо не се подчини на заповедите ми и не остана в Ню Йорк?

— Защото заповедите ви са неразумни.

— Не е нужно да давам обяснения за това, което върша.

— Така си мислиш ти! Аз изпълних нашето споразумение — избухна Кит.

— Нима? В условията влизаше примерното ти поведение — възрази той.

— Аз завърших Академията.

— Не ме вълнуват успехите ти в Академията — без да сваля краката си от бюрото, той се наведе напред и извади писмо от едно чекмедже. Подхвърли й го. — Много интересно четиво, въпреки че не бих го показал на човек, който лесно изпада в истерия.

Тя го взе. Стомахът й се сви, когато видя подписа: „Хамилтън Удуърд“.

„Мистър Кейн,

Мой неприятен дълг е да ви съобщя, че миналия Великден, като гост в моята къща, вашата подопечна се държа по един шокиращ начин, за който ми е трудно да намеря думи, за да опиша. Вечерта, по време на нашия ежегоден бал, Катрин нагло се опита да съблазни един от моите партньори. За щастие се намесих навреме. Бедният човек бе потресен. Той има жена и деца, и заема видно място в благотворителните организации. Нейното неморално поведение ме кара да се страхувам, че може би е поразена от модната болест — нимфомания…“

Кит смачка писмото и го хвърли върху бюрото. Нямаше представа, какво е нимфомания, но й звучеше ужасно.

— Това писмо е лъжа! Не може да му вярваш!

— Щях да си съставя мнение, когато имам възможност да пътувам до Ню Йорк, в края на лятото, и разговарям с теб. Ето защо ти казах да останеш в града.

— Имахме споразумение. Не можеш да се отметнеш от него, само защото Хамилтън Удуърд е глупак.

— Глупак ли?

— Да! — потвърди тя, усещайки как бузите й горят.

— Искаш да ми кажеш, че нямаш навика да предлагаш своята благосклонност?

— Разбира се, че не!

Погледът му се спря върху устните й, принуждавайки я да си спомни, какво се беше случило между тях няколко часа по-рано.

— Ако това писмо е лъжа — каза й тихо, — как да си обясня, че толкова лесно падна в ръцете ми този следобед? Това ли е твоята представа за примерно поведение?

Не знаеше как да се защити за нещо, което сама не разбираше, затова премина в атака.

— Може би, ти си този, който трябва да обясни. Или винаги нападаш младите жени, който влизат в дома ти?

— Нападам ли?

— Считай се за късметлия! Бях много уморена от пътуването — каза тя колкото можеше по-високомерно. — Иначе юмрукът ми щеше да се забие в корема ти. Същото се случи и с приятеля на мистър Удуърд.

Кейн спусна краката си на килима.

— Ясно…

Той не й вярваше.

— Интересното е, че си загрижен за моето поведение, а изглежда не си се замислил за твоето собствено.

— Това не е едно и също. Ти си жена.

— Ах, ето какво било! И в това е цялата разлика?

Погледна я раздразнено.

— Много добре знаеш, какво имам предвид.

— Щом така казваш.

— Точно така, казвам, че незабавно се връщаш обратно в Ню Йорк!

— А, аз пък ти казвам, че ще остана!

— Не си ти тази, която решава!

За съжаление, това беше чистата истина, която Кит се боеше да признае. Наложи й се да мисли бързо.

— Искаш да се отървеш от мен, нали? И да сложиш край на това нелепо настойничество?

— Повече, отколкото можеш да си представиш!

— Тогава ще ми позволиш ли да остана в „Райзън Глори“?

— Прости ми, но не виждам, каква е връзката.

Тя се опита да говори спокойно.

— Има няколко джентълмени, които желаят да се оженят за мен. Нуждая се от няколко седмици, за да реша, кого е най-добре да избера.

Лицето му помръкна.

— Ще решаваш в Ню Йорк.

— Но как ще го направя? Тези три години съвсем ме объркаха, а това е най-важното решение в моя живот. Трябва да разгледам внимателно предложенията и имам нужда от позната среда, за да го направя. В противен случай няма да мога да преценя правилно, а никой от нас двамата не иска това.

Обяснението й не се получи много убедително, но вложи в него цялата си искреност.

Лицето му потъмня още повече. Той се придвижи към камината.

— Някак си, не те виждам в ролята на предана съпруга.

Кит бе напълно съгласна с това, но, все пак се обиди.

— Интересно, защо?

Тя извика в паметта си образа на Лилит Шелтън, която обичаше да дава мнение за мъжете и брака.

— Бракът е това, което всяка жена иска, не е ли така? — каза Кит с онзи надут идиотски израз на лицето, който имаше нейната съученичка при подобни обяснения. — Съпругът й се грижи за нея, купува й хубави дрехи, подарява й бижута за рождения ден. Какво повече може да иска една жена от живота?

Сивите очи се превърнаха в късчета лед.

— Преди три години, когато ми беше помощник-коняр, ти бе трън в петата ми, но беше смела и трудолюбива. Предишната Кит Уестън не се продаваше за дрехи и бижута.

— Предишната Кит Уестън, не беше принудена от своя настойник да завърши училище, което превръща младите момичета в примерни съпруги.