Сюзън Филипс - Кой би повярвал

Шумът идващ от коридора събуди Кит. Беше сама в голямото разхвърляно легло. Премигна срещу слънчевата светлина, огледа се, и като разбра къде се намира, подскочи и се намръщи от леката болка между краката й.

Без да почука, в стаята се втурна Софрония.

— Кит! Скъпа, добре ли си? Магнус не ме пусна, докато настъпи утрото. Иначе щях да дойда по-рано.

Кит смутено отвърна очи.

— Добре съм.

Отметна завивките. Робата й лежеше в долния край на леглото. Сигурно Кейн я бе оставил там.

Софрония ахна тихо. Кит проследи погледа й — приятелката й с ужас се бе вторачила в бледото петно на чаршафа.

— При Магнус ли остана нощес — побърза да попита, с надеждата да я разсее.

Софрония отмести погледа си от леглото и отговори несигурно.

— Майорът не ми остави голям избор. Магнус спа на верандата.

— Ясно — Кит отиде в собствената си спалня, все едно нищо не се бе случило. — В тази горещина е приятно да се спи на открито.

Започна да се мие с водата, която Луси й бе оставила. Софрония я последва в стаята. Надвисна тежка тишина. Първа заговори икономката.

— Нарани ли те? На мен можеш да кажеш.

— Добре съм — повтори Кит твърде бързо.

Софрония приседна на края на леглото.

— Никога не съм ти казвала, просто не исках, но сега…

Кит се извърна от умивалника.

— Какво се е случило?

— Аз… аз знам, какво е да бъдеш… наранена от мъж — тя стисна ръце в скута си.

— О, мила…

— За първи път се случи, когато бях на четиринадесет. Той… той беше бял. После исках да умра. Чувствах се толкова омърсена! И през цялото лято, колкото и да се криех, той ме намираше. Ей, момиче — викаше той. Ти. Ела тук!

Очите на Кит се напълниха със сълзи. Тя се втурна към приятелката си и коленичи пред нея.

— Толкова съжалявам. Не съм знаела.

— Защото не исках да ти казвам.

Кит притисна бузата си до ръката на Софрония.

— Защо не отиде при баща ми да му разкажеш какво става?

Ноздрите на икономката се разшириха и тя дръпна ръката си далече от Кит.

— Той знаеше всичко! Белите винаги знаят какво се случва с робините им!

Кит се зарадва, че още не е закусила, иначе щеше да повърне. Беше слушала разни истории, но винаги си бе казвала, че в „Райзън Глори“ това не може да се случи.

— Не ти го споделям, за да те разплача — прошепна Софрония и изтри с пръст сълзата от бузата на младата жена.

Кит си спомни какви аргументи бе изтъквала приятелката й винаги, когато се споменаваше, че войната е започнала заради нежеланието на южняците да премахнат робството. Сега разбра, защо са били така важни за нея. Те позволяваха да не се прикрива истината, срещу която тя се страхуваше да се изправи.

— Толкова е подло! Отвратително!

Софрония стана и се отдалечи.

— Правя всичко възможно да го забравя. Но сега, повече ме вълнуваш ти!

Кит не желаеше да говори за себе си. Върна се обратно при умивалника, преструвайки се, че светът си е същия, какъвто е бил до вчера.

— Няма нужда да се притесняваш за мен.

— Видях лицето ти, когато те внасяше в къщата. Не ми беше нужно много въображение, за да разбера колко ти беше трудно. Послушай ме Кит! Не трябва да задържаш в себе си обидата и гнева! Трябва да ги пуснеш на воля, преди да те променят.

Кит се замисли, какво можеше да й сподели, особено след разтърсващото признание, което чу. Но как да говори за неща, които сама не разбираше?!

— Няма значение, колко е ужасно — каза й Софрония, — говори с мен за това, аз разбирам, мила. Можеш да ми кажеш.

— Не. Не разбираш.

— Аз знам. Знам как е. Знам какво…

— Не — обърна се Кит. — Не беше отвратително, както се е случило при теб — каза тихо. — Не беше нито отвратително, нито ужасно или нещо подобно…

— Искаш да кажеш, че той не е…

Кит преглътна и кимна.

— Направи го.

Лицето на Софрония пребледня.

— Аз… аз предполагам, че не трябва… — прехапа устни и замълча. — Трябва да отивам в кухнята. Патси не се чувстваше добре вчера.

Полите й меко прошумоляха, докато напускаше стаята.

Обхваната от угризения, Кит мрачно се загледа след нея. Най-накрая успя да приключи с миенето. Бръкна в гардероба и извади първото нещо, което попадна пред погледа й — раирана рокля от канава. Тъй като бе загубила единия сребърен гребен, привърза къдриците си с жълто-оранжева панделка, която откри в шкафчето. Цветът не отиваше на роклята, но й беше безразлично.

Когато се спусна към първия етаж, входната врата се отвори и Кейн влезе с мис Доли. Кит веднага се озова заключена в ухаещата й на мента прегръдка.

— О, мое мило, сладко съкровище! Това е най-щастливият ден в живота ми. Само като си помисля, че вие с майора сте изпитвали тайно нежни чувства един към друг, а аз нищо не съм разбрала!

Кит чуваше за първи път компаньонката й да нарича Байрън — майор. Загледа се в нея, за да избегне погледа на Кейн.

— Вече се скарах на майора, че ме е държал в неведение. Би трябвало и на теб да се скарам, но съм прекалено щастлива, за да ти се сърдя — възрастната жена я прегърна през кръста. — Само я погледнете майоре — такава хубава рокля и с панделка в косите! Макар че би трябвало да потърсиш друг цвят Катрин Луиз! Може би онази розовата, ако не е много намачкана. А сега, трябва да отида да говоря с Патси за тортата.

Бързо целуна Кит по бузата и се отправи към кухнята. Когато тракането на токчетата й по дървения под заглъхна, Кит бе принудена най-накрая да погледне мъжа си. Все едно пред нея стоеше непознат. Лицето му бе лишено от всякакво изражение, очите му гледаха някъде над нея. Къде се бе дянала страстта, която бяха споделили през нощта? Ако не бе леката болка между краката й, би си помислила, че всичко е било само сън.

Напразно търсеше някаква следа от нежност, осъзнавайки важността на това, което беше станало между тях. Когато не я намери, студена вълна премина през тялото й. Трябваше по-рано да предположи, какъв ще бъде съвместния им живот. Беше глупаво да очаква нещо друго. И все пак се почувства предадена.

— Защо мис Доли те нарича майор? — попита тя, въпреки многото други въпроси, които искаше да му зададе. — Какво си й казал?

Кейн хвърли шапката си върху масата в коридора.

— Казах й, че се оженихме. След това й обясних, че ако продължава да вярва, че аз съм генерал Лий, ще трябва да свиква с мисълта, че живее под един покрив с двуженец, тъй като генералът е женен от дълги години.

— И как реагира тя?

— Прие го. Особено като й обясних, че не се срамувам от собствените си военни подвизи.

— Твоите подвизи? Защо трябваше да я плашиш? — най-накрая, Кит намери на кого да излее част от натрупаната болка. — Ако си издевателствал над нея…

— Тя не се изплаши. Напротив, бе доволна да чуе, как съм се сражавал под знамената на Борегард.

— Борегард се биеше на страната на Конфедерацията.

— Компромис, Кит. Може би някога ще научиш неговата цена — той тръгна към стълбите, след това спря. — След час заминавам за Чарлстън. Магнус ще бъде тук, ако имаш нужда от нещо.

— В Чарлстън? Днес?

Погледна я подигравателно.

— А ти какво очакваше? Меден месец?

— Не, не, разбира се! Но не мислиш ли, че ще изглежда малко странно, да напуснеш плантацията толкова скоро след нашата… нашата сватба?

— От кога се вълнуваш за мнението на хората?

— То не ме интересува. Просто си помислих за мис Доли и нейната торта — подхвърли Кит, кипнала от гняв. — Отивай в Чарлстън! Върви по дяволите, изобщо не ме интересува!

Мина покрай него и изтича на двора. Надяваше се, че ще тръгне след нея. Надяваше се да стане. Имаше нужда от борба или една бурна караница, в която да излее своето нещастие. Но вратата остана затворена.

Отиде зад къщата при вергинския дъб, растящ до стената и седна под най-големия, ниско надвиснал клон. Как щеше да оцелее в този брак?

Следващите няколко дни се постара да стои колкото се може по-далеч от дома. Още с първите лъчи на слънцето, обуваше панталони и препускаше върху Съблазън, от единия, до другия край на плантацията. Ходеше навсякъде, с изключение на предачницата. Разговаряше с жените за техните градини, с мъжете — за реколтата на памука, бродеше между дългите редове с растения, докато следобедното слънце не я пропъдеше да търси прохлада в гората или край езерото.

То не беше вече предишното й светилище. Кейн бе успял и това да развали.

Докато почиваше под върбите, тя размишляваше за това, как ловко му се беше отдало да й вземе всичко — дома, парите и най-накрая — тялото й. Наистина, последното му даде доброволно.

Понякога спомените я изпълваха с ярост. Друг път се чувстваше нервна и неспокойна. Когато това се случеше, тя скачаше върху Съблазън и яздеше, докато не припаднеше от умора.

Дните незабележимо преминаваха от един, в друг. Кит не беше страхливка, но така и не събра смелост да се среща с честите гости, които идваха и затова ги оставяше на мис Доли. Не мислеше, че семейство Когдел някога щяха да разкрият подробности около скандалния й брак, но въпреки това, всичко останало й беше доста неприятно. Беше се омъжила набързо за врага на околията и сега съседите й щяха да броят на пръсти колко месеца остават до появяване на бебето. И като допълнение към позора, съпругът й я изостави още на следващата сутрин след сватбата им, без да каже кога ще се върне.

Само веднъж се съгласи да приеме гости. В съботния следобед Луси съобщи за пристигането на мистър Пърсел. Брандън знаеше какви са чувствата й към Кейн, и щеше да разбере, че са я принудили да се омъжи насила. Може би той щеше да измисли начин, как да й помогне.