— Истинска дама на Катерина Медичи. — Фуркево се усмихна и в погледа му сега се четеше уважение. — От колко време сте тук, от две седмици? А вече знаете за интригите с въстанието на мориските и полубрата на краля. Ще споделите ли знанията си с мен, мадам? Помнете, че и двамата работим за френската корона, а този тип сведения може да се окажат важни в Париж.

— Напротив, смятам, че за Франция те не са никак интересни. Но дон Хуан трябва да бъде предупреден. Извинете ме, но за момента трябва да съм предпазлива. Може би ще Ви разкрия повече по-късно.

Фуркево кимна.

— Нали знаете, че Филип II никак не уважава своя полубрат? Намира го твърде импулсивен, за да му бъде възложена реална отговорност за каквото и да било. Когато Филип II назначи дон Хуан на някой висок пост като например главнокомандващ, винаги се уверява, че Хуан е заобиколен от съветници и наблюдатели. Казвам го, за да не се окажете неподготвена. Ако уведомите само Хуан, но не и краля, рискувате проблеми. Хуан така и не се научи да проявява внимание и предпазливост. Реално погледнато единствената причина за успешната му кариера е късметът му. Но с удоволствие ще Ви помогна да намерите куриер до Алхамбра.

Благодарих му и изпитах истинско облекчение. Щях да мога да предупредя Хуан за Кристобал и разговора му с Абен Умея. За чертежите на замъка и паролата, която вече беше в ръцете на мориските. Хуан ще може да смени пазачите и да бъде нащрек. Мислех да спомена и принцеса Еболи и съпруга й, Руи Гомес де Силва. Но тогава щеше да се наложи да стане дума и за неприятната случка между Хуан и Мария де Мендоса, която е разгневила принцесата, а определено нямах желание да го правя. Затова реших да пиша само за Абен Умея и за Кристобал, дясната ръка на кралския секретар Антонио Перес.

— До час-два ще пратя камериерката си при Вас с писмото до Хуан. Положението е сериозно и трябва да се действа бързо. Оказвате ми голяма помощ, мосю Фуркево, длъжница съм Ви. Собственият ми кочияш не би могъл да се оправи до Гранада.

Алфонсо ми се беше примолил да остане на служба при мен като кочияш, въпреки че вече нямах нужда от него. Очевидно нямаше никакво желание да се връща при съпругата и тъст си в Бургос и аз се бях съгласила, а той си докарваше допълнителни средства към вече по-ниската заплата с работа в една мадридска кръчма.

— А аз със сигурност ще поискам да ми се издължите някой ден — отговори Фуркево. — Без съмнение можете да сте ми от полза в много отношения. Да се надяваме, че ще останем съюзници за дълго. Мога ли да Ви помогна с нещо друго?

— Принцеса Еболи и съпругът й, Руи Гомес де Силва — разкажете ми нещо за тях. Не ги познавам, но съм чувала много.

— Имате нюх за политика, мадам Дьо Мондидие. Малцина имат такова влияние в двора колкото тази двойка. Тримата най-могъщи хора в страната, след Филип II, са Великия инквизитор Диего де Еспиноса, Руи Гомес и съпругата му Ана, принцеса Еболи. Ана е изключително интелигентна жена. При това най-красивата в Испания въпреки че има само едно око. Загубила дясното си око като дете, докато си играела на дуел с един паж, и оттогава ходи с превръзка. Мисля, че ще я харесате. Вие също сте интелигентна и действена и сигурно ще оцените подобни качества у друга жена. Колкото до мъжа й, Руи Гомес — някои го наричат Рей Гомес, или крал Гомес, — мнозина посланици го припознават като същинския крал на Испания. Филип II изключително много разчита на него и търси съветите му по всеки въпрос. Което е отлична идея — де Силва е умен мъж, който поставя на първо място интереса на Испания.

— Предполагам, че ще ги видя на бала след десет дни? Или не е прието една жена да посещава празненства, докато е бременна?

— Няма такова нещо. Разбира се, че ще дойдете. Поводът е важен — прием в чест на пратениците на император Максимилиан. Филип II иска да отпразнува предложението за династичен брак с дъщерята на Максимилиан, Анна Австрийска.

— Значи дъщерята на Катерина, Маргьорит, вече е съвсем извън сметките?

— Да, за съжаление по този въпрос не може да има никакви съмнения. Филип II ще се ожени за Анна Австрийска.

— Щом Руи Гомес де Силва и съпругата му ще са на бала, трябва да ни запознаете, мосю Фуркево. С Великия инквизитор Еспиноса вече се познавам. Но по въпроса за важните личности около Филип II, какво е мнението Ви за секретаря му Антонио Перес? Все още не сме се запознали — познавам само другия секретар, Габриел де Саяс.

Фуркево се замисли. Явно се чудеше как да се изрази по-ласкаво.

— Откъде да започна? Антонио Перес е млад. И амбициозен. Враговете му биха казали, че е получил поста само защото е син на баща си. Баща му, Гонсаго Перес, беше личен секретар на краля в продължение на много години и всъщност човекът, на когото Филип II имаше най-голямо доверие. Филип II много страда, когато Гонсаго почина. И за да го почете назначи на поста му сина му Антонио. Но кралят явно се е досещал, че синът няма същите качества като баща си. Във всеки случай назначи още един личен секретар, Габриел де Саяс.

— Значи Антонио Перес не е добър в работата си?

— Чак такова нещо не бих казал. Например маневрира из двора по-умело от Габриел де Саяс. Ще стигне далече. Но човек остава с усещането, че поставя собствените си амбиции по-високо от тези на краля и от доброто на Испания. И все пак посвоему е добър секретар. Знае всичко, което се случва в страната, и е разположил много свои хора на места, където никой дори не ги забелязва. Бъдете сигурна, че Антонио Перес знае, че в момента двамата с Вас разговаряме.

— Дясната му ръка Кристобал, него познавате ли го?

— Един висок мъж, сух, нали? Никога не сме разговаряли. Но има нещо в него. Не знам… Винаги изглежда така напрегнат… Защо питате? Кристобал е просто един от многото младши секретари на Антонио.

— Просто се опитвам да науча кой кой е — казах небрежно. — А Кристобал ми направи впечатление.


Лековатият ми тон не заблуди опитния посланик, ясно беше. Напротив, убеди го, че крия нещо. И когато се изправи и благодари, че съм го приела, отново ме увери, че е мой приятел и че винаги мога да разчитам на него, ако имам проблеми.

12

Никога няма да забравя деня, в който за пръв път разговарях с Кристобал. Беше денят преди празненството на краля. От днешна гледна точка, след като злосторствата на Кристобал вече са ми напълно ясно, приемам този ден като прът в колелата на времето. Това, че сега в крайна сметка разбирам дълбоките мотиви на Кристобал, и това, че в тези мотиви се долавя ехото на любов, не променя отвращението ми — единствената естествена реакция към подобно безскрупулно създание. Кристобал е най-черната душа, която съм срещала в живота си. Скрит зад привидната си невзрачност, той упражняваше властта си над всички, без някой да си даде сметка за това — нито Антонио Перес, нито принцесата на Еболи — Ана. Подобно на останалите и Фуркево смяташе, че Кристобал е просто незначителен младши секретар. Със зловещ усет за слабостите на хората, той шептеше в ушите им премерени намеци и отровни думи, посаждаше семената на чувства и събития във всички около себе си и това, което човек решаваше, че е зла игра на съдбата, в действителност без изключение беше дело на Кристобал. Светът беше неговата сцена, а всички ние — марионетки за болната му страст.


Вървях към книжарницата на Мигел Сесо на „Кайе Луко“. Най-сетне отивах да го попитам за творби на Мойсей де Леон, както ме бяха посъветвали в Медина дел Кампо. Исках да проверя дали вече мога, макар и бавно, да чета по-сложни текстове на арамейски.

Беше топъл, но ветровит ден в началото на юни и за пръв път се бях събудила без сутрешно гадене. Гърдите ми все още бяха набъбнали до границата на болката, но иначе в онази сутрин сякаш за пръв път се бях отървала от умората, която съпровожда ранната бременност, и скочих от леглото, изпълнена с нови сили.

За разлика от мен Габриел изглеждаше необичайно изтощена и аз подозирах, че вечерта е била навън и е изпила прекалено много бира. Казах й да остане да чете, докато аз съм навън. Както й бях обещала, бях почнала да я уча и тя вече знаеше азбуката и някои прости думи. Не беше моя работа какво прави камериерката ми през свободното си време и с удоволствие й отпуснах няколко допълнителни свободни часа.

Минах през портите на замъка и тръгнах по мадридските улици. Сиви облаци се носеха по небето, топлият въздух ми се струваше зноен и лепкав и си помислих, че вероятно идва буря.

Градът беше пълен с хора. Конски каруци и тежко натоварени колички си проправяха път през тълпите от търговци, войници, просяци и благородници, а тесните улички, които водеха към „Кайе Луко“, бяха почти непроходими. На едно място свещеник, следван от няколко хористчета, се опита да се размине с една твърде широка кола, теглена от магаре, и се стигна до сериозна разправия между свещеника и собственика на магарето.

Аз спрях. Беше по-добре да изчакам, докато магарешката каруца бъде разтоварена. Вече се бях изпотила, а роклята ми стягаше на корема и беше опъната до скъсване върху издутите ми гърди. Вятърът завихряше прахта по улиците, а небето ставаше все по-тъмно.

— Доня — каза мъжки глас. Вдигнах поглед. Не бих могла да се нарека дребна жена, а той беше с една глава по-висок от мен. Очите му бяха черни и в същото време — не. Имаше малък светъл белег отдясно на устната. Стоеше близо, твърде близо до мен, като здрава желязна преграда, като оръжие, и в сведения му към мен поглед видях смъртта. Не, просто си въобразявах. Погледът на Кристобал беше съвсем обикновен, а тонът му — вежлив. Дали знаеше, че късно една вечер в Бургос бях убила един от хората му? Дали знаеше, че съм чула разговора му с Абен Умея в градината? Последното беше малко вероятно. Първото — напълно възможно. Алфонсо беше свидетел, Алфонсо беше разказал на всички за целувката ми с Хуан, така че сигурно беше разказал и за битката, въпреки че го бях помолила да мълчи.