Той беше вътре в мен. Пъшкаше и блъскаше с изпълнения с кръв член. Дишането му стана учестено и по-повърхностно. В едно от буретата капеше вода. Паяк се мушна в една пукнатина. Клепачите на мъжа почнаха да потрепват, сякаш всеки момент ще подбели очи. Ръката, която държеше ножа, също се разтрепери — значи хватката му вече не е толкова здрава и концентрирана. Този миг бях очаквала, моментът преди всичките му сили да слязат в скута му.

Сега. Това беше.

И в поредица събития, внимателно обмислени, но в същото време толкова бързи, че изглеждаха едновременни, аз го направих.

Избутах от гърлото си треперещата ръка с ножа, изтласках и него самия, рязко и силно, така че слабините му вече не бяха съединени с моите. Все още беше вцепенен от страстта си, членът му стърчеше отчаяно, но сега беше разголен, свободен за нападение и аз насочих коляното си към тестисите му, докато все още беше замаян. Членът избълва семето си в секундата, преди да го ударя. Той се сви от болка. Тръшна се на пръстения под до мен, а без да губя време, аз се надвесих над него и отново го ударих с коляно в слабините. Той изрева и се хвана за топките. Изправих се и го ритнах с всички сили в корема. Той изпусна ножа и ревящ от болка опита да се предпази с ръце. Изритах ножа му встрани.

Той лежеше на земята, обезоръжен и вцепенен от болка.

Вече имах превес. Останалото щеше да е лесно.

Наведох се и извадих камата от ботуша си. Беше дълга и тънка, и много остра. Смарагдите по дръжката проблеснаха. Обичах тези смарагди и морскосинята им дълбочина.

Спермата му ме беше уцелила по ръката. Сега се стече по красивата дръжка и надолу по острието и аз се ядосах на това омърсяване, ядосах се много повече, отколкото когато брадатият беше проникнал в мен.

Смарагди, сперма и кръв. Забих камата в корема му, после в гръдния кош. Забивах я отново и отново, с всички сили. Накрая щях да прережа гърлото му, стига да ми се откриеше възможност, това беше планът ми, това беше най-сигурният и най-бързият начин да приключа с него, но изведнъж ме заля смарагдовозелена ярост, която замъгли хладнокръвните ми размисли. Той трябваше да се мъчи, да страда, да се унищожи, да пищи… Удрях ли, удрях. Мъжът вече не ревеше, силите го напускаха. Единствените звуци, на които беше способен, бяха стонове и тихо скимтене.

Навсякъде имаше кръв. По разпраната ми рокля, по ръцете ми, по пода наоколо. И по него, разбира се. Сега пристъпих до него и опрях камата в гърлото му. Ролите бяха разменени, само дето той беше полумъртъв. Ударите, които вече му бях нанесла, и без това щяха да го убият.

Жените не са слаби. Мнозина се заблуждават, че са такива, че едно от нещата, които отличава жените, една от присъщите им, дадени от Бога особености, е неумението да се борят и да побеждават. Пълни безсмислици. Но водени от това убеждение много жени избират да са слаби и заблудата заприличва на истина. Жените доброволно приемат безсилието още от раждането си и когато дойде денят за съпротива и борба — а той рано или късно идва — те се превиват и предават.

Аз не съм слаба. И не само не съм слаба, а мога да намеря в себе си такава твърдост, че всеки доскорошен насилник да моли за пощада.

Не се притеснявах, че няма да бъда възмездена, докато стоях над този скот и го гледах как умира. Сега аз решавах и мисълта да проявя милосърдие — макар че с всички тези прободни рани така или иначе беше твърде късно — ми се стори излишна и лицемерна. Той щеше да умре заради това, което ми беше причинил и което искаше да ми причини. Никога вече нямаше да може да нарани никого. И щеше да умре грозно, за да задоволи желанието ми за мъст. И когато накрая най-спокойно прерязах гърлото му, не съжалявах за нито една от раните, нанесени от камата ми.

Кръвта шурна на още една-две струи от шията му. Процеди се от устата му и той тихо изгъргори. После умря.

Вдигнах резето и излязох навън. Дъждът беше намалял, но не беше спрял. Вече не беше така задушно, въздухът беше облекчаващо свеж. Останах за момент в тесния проход, за да измие водата кръвта и мръсотията от мен. Сигурно съм изглеждала ужасно. Роклята ми беше изпокъсана, косите — разбъркани, имах рана на шията, бях си порязала и ръката, докато отблъсквах ножа му. Лицето, роклята, ръцете и краката ми бяха целите в кал и кръв.

Скоро хората отново щяха да излязат по улиците и нямаше да мога да стигна чак до двореца Алкасар в този вид сред множеството. Не исках в двореца да ме виждат така. Не и преди да съм премислила случилото се.

Затова реших да рискувам. Осмелих се да последвам усещането, което бях изпитала в Медина дел Кампо, че Мигел Сесо е толерантен и дружелюбен човек. Притичах по „Кайе Луко“, покрай смаяните погледи на няколко минувачи и почуках на вратата му.

— Идвам, идвам — чу се от другата страна. — Затворих само заради дъжда.

13

Мигел Сесо беше на около четиридесет и пет години и сякаш излъчваше някаква светлина, която озаряваше всичко наоколо му. Силата в погледа му беше покоряваща, а пълните устни, скрити в брадата, пленяваха слушателите му с внушението, че той напълно ги разбира, че ако изобличава слабостите им, то е само за да им покаже пътя към решенията.

Когато отвори вратата и видя една мокра, окървавена, изцапана и разстроена фурия на прага си, не се смути. Напротив, това необичайно събитие сякаш му се видя като добре дошла мистерия, с която да стимулира ума си.

— Мигел Сесо? — попитах аз. — Не ме познавате, но…

— Но ще Ви опозная. Влизайте, доня.

Минахме през една стая, изпълнена с пергаменти, книги и пера, където един млад мъж стоеше до едно писалище и четеше.

— Наглеждай книжарницата, Педро — му каза Мигел Сесо. — Ще се върна след час.

Влязохме в едно по-малко помещение зад основното. Приличаше на дневна. Както разбрах по-късно, Мигел Сесо притежаваше цялата триетажна къща.

— Седнете там. — Посочи ми груб дървен стол. После викна през вратата: — Ребека, стопли вода за вана.

Извади една бутилка и ми подаде чаша.

— Ракия — каза и се настани срещу мен. — Пийте. Някога хората са смятали, че алкохолът е квинтесенцията. Че са разкрили тайната на еликсира за живот.

— Винаги съм се съмнявала във възможността наистина да бъде открит еликсир за вечен живот — казах аз и изпих ракията. В тялото ми се разля топлина и се почувствах по-добре.

— Вярата в еликсира на живота предполага силна вяра в Бога. Еликсирът се корени в самото Сътворение. Съмненията Ви в него говорят за религиозни съмнения. Нима алхимията изобщо може да съществува без вяра в Сътворението?

— Не. Но човек може да вярва в сътворението според Аристотел. В четирите основни стихии.

— Внимавайте какво говорите тук в Испания — каза той и ме изгледа с интерес. — По акцента Ви долавям, че не сте испанка. Но за алхимия можем да си поговорим по-късно. Нещо Ви се е случило и трябва да се измиете. Икономката ми Ребека Ви приготвя вана. Може би ще трябва да Ви услужи и с някакви дрехи. Роклята Ви изглежда напълно съсипана, а и наметката Ви не е в много по-добър вид.

Попита за името ми и аз му казах коя съм и как съм купила „Opus Majus“ от Якоб Абраванел в Медина дел Кампо, и че именно там са ми препоръчали да потърся самия него.

Той кимна и каза да го наричам Мигел. После попита какво ми се е случило.

Аз замълчах. През отворената врата чувах, че водата за банята ми завира. Нямах желание да говоря за това. Имах желание да си взема вана, имах желание да измия кръвта и насилието от себе си. Давах си сметка, че докато не се отърва от допира от мъртвеца върху себе си, докато семето и кръвта му все още лепнат по ръката ми, няма да мога да говоря за това спокойно.

— По-късно — казах. Колебаех се. Стаята му беше пълна с книги и документи. Може би точно него трябваше да попитам. Разтворих наметката си и извадих писмото от Хуан. — Ще съм Ви благодарна за мнението Ви по един въпрос. Дали можете да прецените дали печатът на това писмо е бил отлепян?

Мигел го погледна. После стана и донесе едно оптическо стъкло.

— Уголемява — обясни той и отнесе писмото до прозореца, за да го изучи на дневна светлина. Опипа ръба на печата и внимателно огъна хартията. — Не мога да кажа със сигурност. — Отново се настани срещу мен и ми върна писмото. — Но мисля, че да. Мисля, че печатът внимателно е бил отлепен от хартията и после залепен отново.

— Като се има предвид това, което се случи току-що, вероятно е станало точно така — казах аз и изведнъж се почувствах изтощена. Положението изглеждаше отчайващо. Още преди да осъзная, че Кристобал знае каква заплаха представлявам за него, той вече беше нанесъл своя удар. Бях твърде тромава.

Откакто бях дошла в Испания, бях насочила цялото си внимание върху промените в тялото си, върху малкото създание, което щеше да излезе на бял свят, а за да поддържам ума си остър, бях чела книги, вместо да се опитам да опозная новата си среда. С други думи, бях се оставила да ме погълнат два нереални свята — един, който все още не съществува, и втори, който е само отражение на действителността. Беше време да се взема в ръце.

— Това, което се е случило току-що, не е по Ваша вина — каза Мигел, сякаш беше прочел мислите ми. — Ще станете по-силна като жена, ако отчетете и признаете, че не сте безгрешна. Грешките не са плод на слабост. Те се случват от само себе си, независимо дали делата ни са добри или лоши, независимо дали можем да предугадим и разрешим всички проблеми, защото не можем. А лошите деяния на другите не са Ваша грешка. Всеки от нас отговаря само за собствените си действия.


Лежах във ваната в едно помещение, от което се излизаше в градина, оградена с високи стени. Вратата беше отворена. На облегалката на един стол бяха оставени чисти дрехи, с които икономката Ребека отзивчиво ми беше услужила. Тя беше по-едра от мен и дрехата сигурно щеше да седи удобно на бременния корем, който скоро щеше да почне да си личи.