Не откъсвахме очи един от друг. Никой от двама ни не помръдваше.

— Стига да пазите тайната ми, ще мълча — казах накрая. — Кълна се. Какво ще разкаже Хуан на краля обаче не зависи от мен.

— Хуан е твърде далече, а и има други грижи. При това самият той не е сигурен дали сте чули правилно. Мадам… доня… Правилно постъпвате. Никой не би повярвал на думите на някаква лъжкиня чужденка, ако най-доверените хора от обкръжението на краля ги отрекат. Благоразумието Ви ме радва.

— А мен нищо у Вас не ме радва. — казах аз. — Изчезвайте!

Кристобал се поклони и си тръгна. Изплюх се след него.

Да, може би наистина привидно бяхме влезли в съзаклятие току-що. Но аз знаех, че и двамата целим просто да спечелим малко време. Моят живот все още беше в опасност. Кристобал не можеше да разчита на голото ми обещание, че ще мълча. И с пълно право. Самата аз не се чувствах задължена от думата, която бях дала. Но засега трябваше да мълча — за да не излезе наяве и моята тайна. Иначе трябваше или да го убия, преди той да убие мен, или да напусна двореца. „Всеки от нас отговаря само за собствените си действия“ — така беше казал Мигел. Не трябваше да ставам убийца като Кристобал, не трябваше да се предавам на злото вътре себе си. Не можех да го убия. Или напротив?

15

Цяла нощ ме измъчваха кошмари. Бурета, в които капе дъжд, вода и трохи в мръсната брада на нападателя ми, гръмотевичната буря и тежкият въздух ме задушаваха, докато понасях тласъците на мъжа в корема си. После в съня изведнъж се появи Кристобал и така стисна гърдите ми, че от тях бликна мляко. Но това не беше мляко, а кръв, кръв се процеждаше от зърната ми и аз закрещях ужасена. Повдигаше ми се от собственото ми окървавено, неестествено тяло. Плътта ми беше толкова отвратителна, а аз не можех да променя това, не можех да се измъкна от нея и заплаках отчаяна. Изведнъж усетих в утробата си натиск в две противоположни посоки — членът на мъжа искаше да влезе, детето — да излезе. Детската главичка победи и се показа между краката ми, кървава, безформена, обляна в семе.

Облекчението, което изпитах, когато се събудих, не се дължеше само на края на съня. Сякаш противните нощни видения бяха изтрили и последните ми ужасяващи спомени.

Лицето на Габриел светна, когато видя, че съм по-добре. Бях й разказала по-голямата част от събитията, след като ме видя да се прибирам с порязана шия и облечена в чужди дрехи. Беше много разтревожена предвид състоянието ми и настояваше да ме види лекар, но аз отказах.

Сега отвори капаците на прозорците. Откъм птичарника в градината долетяха крясъци. Изправих се и погледнах навън. Виждаше се, че юнският ден ще бъде прекрасен.

— Отлично време за празненството на краля — каза Габриел. — Гостите ще могат да се разходят из градините, а по-късно вечерта ще има фойерверки.

— А ние ще говорим само за празника днес, Габриел. Достатъчно мисли отдадох на събитията от вчера. Нито дума повече.

За пръв път щях да облека роклята, която бях поръчала да ми ушият от оранжевата коприна, купена в Медина дел Кампо. Вече бях в четвъртия месец и роклята беше с висока талия точно под гърдите, така че коприната да пада свободно и удобно над растящия ми корем. Кройката не беше модерна. Според модата талията се падаше точно на кръста, трябваше да има корсет и подплата, която правеше полите на роклята бухнали. Задължителна беше и нагънатата яка, естествено. Бях благодарна, че имам достатъчно убедително оправдание да не се измъчвам в подобни дрехи. Но с яката щях да скрия раната на шията си.

Докато разглеждах роклята и се чудех какви накити да си сложа, на вратата се потропа. Габриел отиде да отвори и се върна с писмо.

— Ухае на розова вода — каза тя, изпълнена с любопитство. — От жена ли е?

— А ти вчера сутринта вонеше на бира. С кого си пила?

Очаквах да отговори на въпроса ми със смях. Грешах.

— Мадам… — видимо се измъчваше. — Веднъж и аз да поискам съвет. Става дума за мъж.

— Ти, Габриел? Ти да искаш любовен съвет от мен? Такова нещо никога не е било!

— Толкова съм объркана. Дори не мога да го разбера дали ме харесва. Но постоянно се оказваме на едни и същи места. Миналата вечер — в кръчмата. Мисля, че нарочно прави така, че да се засечем. Но не разбирам защо. — Габриел се изчерви. — И при това… На всичкото отгоре вече е сгоден. Познавате го… Става дума за Франсиско.

— Франсиско Енарес?

— Да. Всъщност е много мил. — Габриел се оживи. Явно й беше олекнало, че най-накрая е споделила тайната си.

— Сгоден, значи… — Поклатих глава. — Честно казано, идеята не ми звучи добре. Не подарявай сърцето си на човек, който е обещан на друг. Това е най-добрият съвет, който мога да ти дам. Но не аз решавам, Габриел. Ти трябва да следваш щастието си така, който сметнеш за най-добре. А Франсиско Енарес наистина изглежда симпатичен и свестен млад мъж.

— Радвам се, че и Вие го виждате така — каза тя весело.

Отпратих я с поръчение да се върне след час, за да ми помогне с роклята и прическата.

После взех писмото и го помирисах. Определено ухаеше на розова вода. Не беше запечатано. Отгоре с красив почерк с извивки беше написано името ми.

Отворих го. Беше от Анна де Толедо, същата, която според слуховете беше най-новата любовница на Хуан.


„Доня Мадлен дьо Мондидие,

Извинете, че непозната жена Ви безпокои така. Вие не ме познавате, но в определени области с Вас имаме сходни интереси и имам чувството, че разбирателството ни би било полезно и за двете ни. Затова силно се надявам да можем да си поговорим.

Днес ще бъда на празненството на краля. Ще ми доставите ли удоволствието да се поразходим заедно някъде встрани, така че да можем да поговорим необезпокоявани? Ще нося кралскосиня рокля, косата ми е черна и ще бъде украсена с гребени с аметисти. Искрено се надявам, че ще ми се представите.

С уважение, Анна де Толедо“


Оставих писмото. Празненството се очертаваше интересно. И сложно. Фуркево беше обещал да ме представи на принцесата на Еболи, Ана, и съпруга й Руи Гомес. Трябваше да се запозная и с Антонио Перес, когото знаех само по външен вид, но все още не бяхме разговаряли. А и да се пазя от Кристобал, който щеше да е там в качеството си на гост. Освен ако нямаше задължения и като секретар на Перес. А сега и тази Анна де Толедо.

16

Всички рокли бяха впечатляващи, но не колкото тоалета на Ана, принцесата на Еболи. Когато влезе в залата рамо до рамо със съпруга си Руи Гомес, се чуха спонтанни възклицания на възхищение, а някои дори изръкопляскаха. Роклята й в сребристо и златисто беше нещо невиждано. Златни нишки бяха втъкани в сребристата тъкан, а полите й бяха обсипани с диаманти в златен обков, които проблясваха при всяко движение. Талията й беше смайващо тънка, като се има предвид колко деца е родила на съпруга си, а сияйното й лице беше красиво обрамчено от висока и тясна нагъната яка. На дясното око както винаги носеше черна превръзка, което обаче сякаш само увеличаваше красотата й.

Влюбих се в Ана от пръв поглед. Не както жена се влюбва в мъж, но я обикнах заради това, че е жена и не я е страх в същото време да бъде едновременно умна, дейна и красива. Обикнах я, заради това, че загубила окото си при фехтовка, носи тази загуба с гордост. И я обикнах, защото не виждаше в пола си пречка за нищо. Искаше полагащата й се част от живота и властта и не позволяваше на женствеността си да застава на пътя й, но и не я отричаше.

Усмихваше се на мъжа си, докато крачеха през залата към седналия на трона си Филип II. Усмивката й беше пълна с любов, а Руи Гомес й отвръщаше със същото. Двамата се обичаха и се гордееха един с друг, това беше очевидно.

Нима наистина тя искаше смъртта на Хуан, както беше казал Кристобал онази вечер при разговора си с Абен Умея? Вече не ми се вярваше. Кристобал злоупотребяваше с името й, сигурна бях. И все пак нали клетата Мария де Мендоса, която Хуан беше поставил в крайно тежко положение, беше роднина на принцесата на Еболи и беше живяла в дома й по време на бременността си.

Антонио Перес се поклони като всички останали, когато двойката мина покрай него. Поклонът му беше дълъг и дълбок, а в погледа му видях копнеж. Той я обичаше.

Но кой ли не я обичаше? Навсякъде виждах погледи, изпълнени с възхита.

Случва се да успееш да разчетеш даден човек и всичките му тайни още от пръв поглед. Случва се, че това, за което той не е посмял дори да прошепне някому и затова вярва, че никой не би могъл да знае, така да прозира във всеки негов жест, че всеки, който притежава дори капка наблюдателност, веднага го долавя.

Беше очевидно, че Антонио Перес обича принцесата на Еболи. И също толкова ясно беше, че Ана обича съпруга си Руи Гомес.

И все пак не можех да разбера как тази плетеница от чувства засяга Кристобал и твърдението му, че и Перес, и семейство Гомес искат смъртта на Хуан. Може би причината беше съвсем проста — че Перес иска това, което иска Ана, както и мъжът й?

Не, нещо повече имаше там. Усещах, че Кристобал минава като черна сянка над зловещите планове. Той дърпаше конците.

— Мадам. — Фуркево взе в ръка дланта ми и я целуна. — Направо сияете. Жената никога не е толкова красива, както когато очаква нов живот.

— Благодаря Ви, мосю Дьо Фуркево. Но принцесата на Еболи сияе и без това. Направо е ослепителна. Не забравяйте, че ми обещахте да ни запознаете.

— Разбира се. При първия удобен случай. Но кажете, мадам, допада ли Ви празненството?

— Изключително впечатляващо е. Единственото, което ме учудва, е защо я няма годеницата на краля, Анна Австрийска. Та нали поводът за празненството е годежът им?