— Не, поне не формалният повод. Това е просто събиране в чест на пратениците на император Максимилиан и тяхната роля за обявяването на този годеж. Знак на добра воля. Крал Филип II и Анна все още не са се срещали. Вероятно Анна Австрийска изобщо няма да дойде тук преди самото бракосъчетание. Доколкото чувам, подготовката за него вече тече и че тя ще бъде представена от заместничка. Едва тогава ще дойде в Испания. Но да поговорим за нещо съвсем друго, мадам… Сега, след като така добронамерено Ви въведох в испанските дворцови взаимоотношения, нека Ви припомня, че сте ми длъжница — поне така заявихте, след като Ви помогнах да пратите писмо до Хуан в Гранада? Трябва да Ви кажа, че получих вести от Франция и че всичко, което знаете за въстанието на мориските, всъщност е от голяма важност за краля на Франция.

— Не разбирам. Та във Франция почти няма мориски. Въпросът си е чисто испански.

— В днешно време Европа е едно цяло. „Врагът на врага ми е мой приятел“, както се казва. Католическа Испания е враг на френските хугеноти — които съответно биха искали да помогнат на мориските да живеят както повеляват собствените им традиции. Току-що получих сведения за съюз между хугенотите в Ла Рошел и мориските в Гранада.

— Разбирам. Но това, на което станах свидетел аз и за което впоследствие трябваше да пратя вест до Хуан, се отнасяше единствено до него самия. Ставаше дума за покушение срещу живота му. От страна на мориските. Друго нямаше.

— Е, явно няма да ми кажете повече. И вероятно си имате причина за това. Но никога не забравяйте, че сте французойка. В дългия си живот съм виждал не един и двама да забравят на кого дължат предаността си, когато са в чужда страна.

Разговорът ни беше прекъснат от музикантите, които подхванаха галярда[4]. Ана и Руи Гомес поведоха танците.

— В Испания прието ли е жена да танцува, когато очаква дете? — попитах Фуркево.

— За съжаление е прието за всички — чух точно зад гърба си, преди Фуркево да успее да отговори. — Подобни безсрамия не би трябвало да имат място в истински богобоязлив двор.

— Велики инквизиторе! — Фуркево се поклони дълбоко.

Аз се обърнах и застанах лице в лице с Диего де Еспиноса.

— Смятате танците за безсрамия? — попитах, след като го поздравих с леко кимване.

— Танците стимулират ума и разгорещяват тялото. Което покварява слабите души. Но само аз съм на това мнение. Дворцови моди от недотам морални страни пресичат границите на Испания с броя и бързината на плъхове и завъртат главите на жадните за удоволствия благородници. Къде последно сте се изповядвали, доня Мадлен? Все още не съм Ви виждал на служба в „Сан Херонимо ел Реал“. Не съм чул и да сте били на изповед в „Сан Николас де лос Сервитас“ или „Сан Педро ел Виехо“.

— Състоянието ми не ми позволяваше да излизам на по-дълги разходки — казах аз, като едва се сдържах да го пратя директно по дяволите.

— Но явно не Ви пречи да танцувате.

— Вече се чувствам по-добре — казах аз хладно. — Нормално е жените в моето състояние да се чувстват изтощени и болни в първите месец или два. Но женските въпроси едва ли са тема, достойна за Вас.

— О, чуйте, вече свирят павана[5] — намеси се Фуркево. — Мадам, ще ми направите ли удоволствието? Паваната е спокоен танц, подходящ за всякакви възрасти и състояния. А и почтен танц, по който си личат учените хора — добави той към Диего де Еспиноса.

Отдалечихме се от Великия инквизитор и заехме мястото си сред процесията от двойки.

— Благодаря — усмихнах се на Фуркево. — Инквизиторът е направо непоносим.

— Поне едно нещо съм научил като посланик — че най-важното в дворцовите разговори е да отстояваш територията си. Ние сме французи, мадам, и един испанец — пък бил той и човек с огромна власт като Велик инквизитор — не може да ни нарежда. Вие сте придворна дама на Катерина Медичи. Аз съм посланик на Негово Величество Шарл IX. Имаме права, които трябва да бъдат уважавани. Не можем да се оставяме да ни притесняват някакви си чужденци.

Движехме се в стъпките на танца. Оглеждах другите двойки и търсех с поглед принцесата на Еболи и мъжа й.

Погледът ми падна на една кралскосиня рокля. Жената имаше гарвановочерна коса, вдигната с гребени с аметисти. В движенията й имаше някаква чувственост. Очите й бяха ясно сини като накитите в черните й коси, а цветът на кожата й беше матов и тя изглеждаше като приказно създание, прелъстително и опасно. Анна де Толедо. Разбирах защо мъж като Хуан би я намерил за неустоимо привлекателна.

Докато тя се усмихваше на партньора си в танца, с крайчеца на окото си гледаше встрани и за момент погледът й се спря върху мен. Изглежда се замисли — дали това е французойката?

Реших да не се крия и й кимнах.

Анна де Толедо леко махна с ръка по посока на градините навън. После танцът продължи, озовахме се в по-задна редица и вече не я виждах.


Когато паваната свърши, излязох навън сама. Беше следобед и много хора се разхождаха из градините, където бяха разположени и маси с храна. Сребърните подноси бяха отрупани с печени гълъби и прасенца, имаше смокини в мед и нарове, и различни ярки плодове, на които не знаех имената, а прислужници, облечени в ливреи, наливаха вино, докато музикантите огласяха въздуха с виола да гамба, флейти и песни. Беше издигната и сцена, на която по-късно вечерта щеше да се разиграе представление с маски, така бях чула.

— Харесва ли Ви музиката? Съвсем нова е. Написана е специално по днешния повод от Франсиско Гереро. — Гласът на Анна де Толедо беше нежен и тъмен като лятна нощ.

Погледнах я. Красива жена, истинска мечта — кралскосинята рокля, скъпоценните камъни, погледът — тя знаеше как да използва всичките си инструменти.

Но не ми хареса. Имаше нещо покварено в нея, така ми се стори, макар че вътрешно си давах сметка, че вероятно единствено ревността ми е причината да търся недостатъци у чернокосата красавица.

— Песента беше чудесна — отговорих аз сдържано. — Макар че не разбрах всички думи. Вие обичате ли музиката, доня?

— Наричайте ме Анна. А аз ще Ви наричам Мадлен. Имаме нещо общо все пак и няма причина за формалности. Хуан обича прями жени.

— Не ме интересува какви жени обича Хуан. Мисля, че сте станали жертва на лъжливи слухове, Анна.

— Нима? Но веднага разбрахте за кой Хуан говоря.

— Да, защото за разлика от слуховете за мен, в тези за Вас не може да има и капка съмнение — отговорих аз.

Тя се засмя рязко и звънко. Пролича си, че съм я засегнала.

— Вече обясних на краля — продължих аз, — че между мен и Хуан не се е случило нищо. Така че какво желаете Вие от мен?

Смехът й утихна, гласът й отново стана мек, но сега в него имаше скрито напрежение.

— Няма ли да ми направите удоволствието да се поразходите с мен из розовата градина, Мадлен? Със сигурност ще се чувствате като у дома си сред бодлите. А и там никой няма да ни безпокои.

В розовата градина имаше само още две двойки, които крачеха достатъчно далече от нас. Никой нямаше да чуе разговора ни. Тръгнахме по посипаните с чакъл алеи между храстите с бели и червени рози. Цветовете им висяха тежко в безветрения, напечен от слънцето въздух.

— Целунали сте Хуан, това всички го знаят — каза Анна. — Но той принадлежи на мен. Обичаме се отдавна. Държа да ми обещаете да прекратите всякакви по-нататъшни отношения с него.

— Защо да Ви обещавам каквото и да било? Вие не можете да притежавате друго човешко същество, а аз не Ви дължа нищо.

— Но защо така враждебно, Мадлен? Защо да не ми го обещаете, щом той не означава нищо за Вас?

— Това не е Ваша работа. Аз дори не Ви познавам, Анна.

— Но за мен Хуан означава нещо. Стойте далече от него, казвам Ви, иначе ще си изпатите!

— Заплашвате ли ме? — Спрях насред пътеката. Анна също спря. Гледахме се враждебно. И двете мълчахме. — Аха, сега разбирам — казах аз накрая и не можах да скрия злорадството в гласа си. — Заплашвате, защото сама се чувствате застрашена. Хуан явно Ви отбягва, иначе нямаше да сте толкова отчаяна. Може би в последното му писмо тонът му е охладнял? Или направо Ви е писал, че нещата между Вас са приключили? Защото, виждате ли, аз знам, че Ви е писал през последната седмица… Самата аз също получих писмо. Заплашвайте ме, колко си искате, Анна. Не ме е страх и не позволявам на никого да ме сплашва. Ще Ви издам една тайна — аз винаги печеля. По-добре се прибирайте у дома в Толедо, преди самата Вие да пострадате.

Съжалих за думите си в момента, в който излязоха от устата ми. Не заради острия тон, нито дори за това, че бях по-груба от необходимото. Но не трябваше да й казвам, че Хуан ми е писал.

Анна беше бясна. Лицето й се изопна и тя изведнъж погрозня.

— Уличница! — викна тя. — Да не би копелето, което носите, също да е негово?!

Бяхме съвсем сами, скоро започваше маскеният спектакъл и вече и последните двойки бяха напуснали градината. Там беше останал само гневът на Анна сред слънчевата светлина, птичите песни и аромата на цветя. Изглеждаше съвсем не на място и аз се разсмях.

В лицето ме удари плюнка. Бях толкова стъписана, че не можах да избегна следващата й атака.

След миг тя вече беше върху ми, дърпаше ме за косите и се опитваше да ме одраска по лицето. Стиснах я здраво за китките, избутах едната й ръка от лицето си, но не успях да я спра да ме скубе с другата, а когато ме дръпна отново, ме заболя ужасно.

Избродираната ми с перли шапчица беше изтръгната от косите ми и падна в прахта. Това ме вбеси. Силно ударих Анна, исках и тя да падне на земята, да се омърси също като красивата ми шапка. Но тя ме държеше здраво и двете се търколихме долу заедно. Известно време се въртяхме из прахта, дърпахме се и се бутахме. После аз я надвих и седнах отгоре й.