Когато се изправих, ми се зави свят и за момент се подпрях на Габриел. Болнали бях? Макар и току-що изпразнила стомаха си, се чувствах необикновено изпълнена със сила, сякаш тялото ми беше способно на всичко.

— Маринованите сливи… да хапнем, така и така сме спрели — казах.

Габриел извади студен свински бут, хляб и мариновани сливи и двете се настанихме на два по-големи камъка. Наоколо нямаше жив човек, само няколко овце и една вятърна мелница в далечината. Можехме да се нахраним на спокойствие. Свалих рапирата от колана си и се загърнах по-плътно в наметката си. Изведнъж ми беше станало студено. Въпреки косите слънчеви лъчи, пролетта в испанските равнини ми се струваше хладна.

Жадно поглъщах киселите сливи. За сметка на това месото и хлябът никак не ме привличаха.

Габриел ме наблюдаваше все по-заинтригувана.

— Възможно ли е? — каза тя колебливо. — Мадмоазел Мадлен…

Аз отново посегнах към сливите.

И моментално я разбрах. Повдигането, апетитът към необичайни храни, напрежението в гърдите. Бях бременна. Беше очевидно — бях бременна.

Бързо пресметнах. Месечното ми неразположение определено не беше дошло, когато трябваше. Всичко съвпадаше — бях с Луи точно преди да потегли към битката, в която го убиха. Беше минал цял месец оттогава, но при толкова много събития, изобщо не бях забелязала. Първо трябваше да отмъстя на убиеца на Луи, което направих с камата от леля ми. После научих за лъжата на Луи, което заличи всичките ми чувства към него. Разбрах, че именно той е стоял зад задържането ми в Ла Рошел, само и само съпругата му да не разбере за съществуването ми. Беше се оказал просто поредният циник с власт, като всички останали, като самата Катерина Медичи. Беше се възползвал от мен. От истината болеше, но поне вече не скърбях заради смъртта му.

— Не е възможно — казах. — Не може да съм бременна.

Огледах равнината. Пейзаж, нарисуван от огън и суша. Чужда земя, където студени пламъци вкоравяват сърцата и поглъщат еретиците.

Аз бях неомъжена жена, която пътува към католическия кралски двор в Испания без всякаква друга защита освен собствената си рапира. Която при това беше по-добре да крия. Какво ме чакаше, ако родя незаконно дете, не можех дори да си представя. А и бях ли готова да имам дете изобщо? Не, не бях. Не можех да съм майка, нямаше да се справя.

— Възможно е — каза Габриел. — Колко са били във вашето положение и са се справили. Освен това нямате избор, мадмоазел Мадлен. Къде отиде прословутата ви смелост? Смелостта не означава само да не се боите от битките. Ето за това сега се изисква истинска смелост — женска смелост.

Благият й глас беше необичайно твърд.

Габриел беше крехко русо създание с ведър нрав. Служеше ми вече две години и през цялото това време никога не беше говорила толкова решително.

— Не знам… — започнах аз.

— Човек не може да знае всичко. Ще намерите решение. Както винаги.

Изправих се. Над мен небето беше ясно и високо. Слънцето светеше жълто, ярко. Бях в нова страна с нови нрави. „Испания е извор на самонадеяност в сухата равнина на безнадеждността“, бях прочела някъде навремето. Огледах се. Ширналата се равнина ми изглеждаше едновременно обещаваща и плашеща.

— Да вървим — казах. — Ще го мислим в Бургос довечера.

2

Гаденето ми беше напълно изчезнало, когато следобед най-сетне забелязахме кулите на Бургос. Радвах се да видя града, който навремето е бил столица на Кралство Кастилия. Катедралата му беше прочута и след пожарите, които бяха унищожили Валядолид преди осем години, мнозина се бяха надявали, че Филип II ще избере именно Бургос за столица на Кралство Испания. Но дворът беше преместен в Мадрид. За сметка на това се чуваха слухове, че епископът на Бургос ще бъде обявен за архиепископ.

По пътя вече се срещаха хора и отново ме обзе тревога. Откакто осъзнах, че очаквам дете, мислех само за това. Трябваше се досетя по-рано, с това напрежение, което усещах в гърдите напоследък. Те открай време бяха малки и незабележими, дори не се сещах за тях. Сега при всяка неравност на пътя ме боляха. Докато бавно изкачвахме възвишението към града, тревогата ми постепенно беше заменена от тиха радост. В мен растеше мъничко човешко същество. Малко момченце или момиченце (запитах се какво бих предпочела), което щях да обичам и пазя. Нищо че е незаконно. Сигурна бях, че от това любовта ми към него нямаше да намалее. Но околните не биха приели толкова спокойно факта, че съм неомъжена и бременна. Не им е леко на незаконородените.


Хората наоколо ставаха все повече и аз придърпах шапката по-добре върху дългите си коси, за да скрия пола си. Повечето се движеха в противоположни на нашата посока, само няколко търговски коли бяха като нас на път към града. Задмина ни някаква театрална трупа, изискани благородници на коне, дрипави селяни, а когато Габриел подаде глава през прозореца на каретата ни, един ездач с броня и дълго копие повдигна шапката си за поздрав и й каза, че закъсняваме. Придружаваше го дребен дебел мъж, който му хвърляше изпълнени с нетърпение погледи.

— О, доня — каза ездачът на кастилски, след като се поклони на Габриел, — всички забавления за дама като Вас вече свършиха. Най-вредните еретици вече бяха изгорени на кладата. Остава да се изпълнят наказанията само на няколко незначителни грешници, но за такава знатна дама като Вас това не би било интересно.

С прикрит кикот Габриел попита дали тече някакво аутодафе и добави, че не знаем за това.

— С брат ми пътуваме по други задачи — каза тя, като махна с ръка към мен.

Кастилският на Габриел беше отличен за разлика от моя. За мен беше новина, че баща й е бил войник в испанската армия. Изобщо не знаех много за камериерката си. Трябваше да поправя пропуските си. Моят баща обаче се беше погрижил да ми даде добро образование, включително и по езиците, и се оправях достатъчно добре и на италиански, и на кастилски.

— О, да, едно от най-големите аутодафета в последно време — каза ездачът с подрънкващата броня. — Цяла Испания се събра да ги види. Наистина беше забележително. Кралят дори изпрати своя полубрат Хуан Австрийски да почете града с присъствието си. Но вече трябва да вървя. Светът има нужда от мен. Аз съм спасителят, когото очакват изпадналите в нужда девици и всички воини за правда. Това е призванието ми. А Вие, доня, сте в сигурни ръце с брат си, както виждам. Пожелавам Ви спокойно и приятно пътуване.

Той се поклони дълбоко. После даде знак на придружителя си и двамата продължиха странстването си, докато рицарят с развълнувани жестове сочеше към една вятърна мелница в далечината.


Наближихме градските порти. Слънцето беше ниско, черен дим се издигаше над червеното вечерно небе, а аз вече не се радвах. Бях видяла достатъчно кръвопролития във Франция, където хугеноти и католици безмилостно се избиваха в името на вярата. Чухме виковете на възбуденото множество — явно все още имаше зрители на аутодафето. Изгарянето на еретиците се беше провело извън градските стени и аз вече виждах кладите и трибуната за благородниците.

Каква зловеща гледка. Седем овъглени тела бяха вързани за изгорените клади, черни озъбени черепи, които сигурно само допреди няколко часа са крещели и проклинали Бога и хората.

Сега завързваха за позорния стълб и последните грешници, други висяха до тях почти изгубили свяст. Спектакълът явно вървеше към своя край. Пищно облечените благородници вече си тръгваха, тълпата постепенно се оттичаше и пътят, който минаваше пред градските порти, отесняваше все повече. Наложи се да подкарам коня в по-бавен ход и търпеливо да се понесем с множеството.

Един мъж с впити оранжеви чорапи и къси, бухнали като тиква панталони в същия цвят изскочи с коня си точно пред нас и ме принуди да спра за момент. Бях го забелязала да слиза от трибуната, а сега видях, че и останалата част от облеклото му е също толкова пищна и в тон с последната мода. Носеше полирана до блясък, обкована със злато кираса[2] с висока извивка на гърлото, над която се виждаше фина бяла нагъната яка. Освен това имаше копринен шарф и шпага, която изглеждаше от скъпа толедска стомана.


Понечих да се възмутя на висок глас — не беше редно да ме прережда така, — но се опомних. Не можех да рискувам гласът ми да издаде, че съм жена. Само го изгледах гневно.

Той видя погледа ми. Замислено поглади мустаците си. После се усмихна широко, кимна ми и за момент бях готова да се закълна, че ме е разкрил. Стори ми се, че очите му проблеснаха развеселено и любопитно.

Вляхме се през градски порти заедно с потока от хора. Благородникът с оранжевите панталони все още яздеше пред нас. Краката му бяха дълги и мускулести и ми мина през ума, че екстравагантният цвят на чорапите, в които ги е обул, отлично им подхожда.

Вътре в града множеството отново почна да се разделя. В сумрака се насочих след основния поток на хората и свих по една покрита с каменни плочи улица покрай реката. Конете ми се струваха уморени, тропотът на копитата им беше все по-бавен и аз започнах да се оглеждам за някоя странноприемница, където да се погрижат за тях, а ние с Габриел да пренощуваме. Кулите на катедралата се открояваха на фона на тъмнеещото небе и аз свих по една тясна уличка с надеждата наблизо да има площадче с гостилници.

Улицата свършваше на просторен площад, в единия край на който беше катедралата и при вида й аз впечатлена дръпнах юздите и спрях каретата. Катедралата беше фантастична, но и малко зловеща. Докато при цялото си величие Парижката Света Богородица е елегантна и изящна, катедралата в Бургос беше масивна като крепост и напълно необхватна. Приличаше на безразборно съчетание от различни стени и пристройки, някои от които бяха част от манастира към катедралата. Имаше и отделен осемстенен параклис, който повтаряше формата на кулите от западната страна.