Вървяхме хванати под ръка и аз отново му разказах — както в писмото, което му бях пратила — за разговора на Кристобал с Абен Умея, но този път с допълнението, че Ана и Руи Гомес изглежда също са замесени. Разказах му, че Кристобал е отворил неговото писмо в отговор на моето и ме е заплашил. Но не можах да споделя, че съм била нападната и насилена. Все още беше твърде ужасно.

— Но този Кристобал е просто младши секретар на Антонио Перес. Явно зад всичко това стои Перес. Семейство Еболи никога не са ме харесвали — още по-малко сега, когато се сдобих с власт за сметка на Руи Гомес. А и тази история с Мария изглежда увеличи неприязънта на Ана. Но Филип II никога не би повярвал, че те са замесени в измяна. Вестителят, донесъл подобни приказки до ушите му, би пострадал много повече от тях.

Кимнах. И аз се опасявах от това.

— Мисля, че не трябва да подценяваш Кристобал — казах. — Имам усещането, че той играе по-голяма роля от привидното. Колкото до личните му мотиви, дори не мога да си представя какви биха били.

— Хм, явно трябва да наблюдавам този Кристобал по-внимателно.

Бяхме се отдалечили доста от замъка и вечерният мрак вече ни обгръщаше плътно. Нито звук не стигаше до нас, освен свиренето на цикади.

— Мадлен — каза Хуан и се спря, — изслушай ме. — Хвана ръцете ми, обгърна ме и ме притегли към себе си.

Сложих длани на шията му.

— Вече много пъти си рискувала живота си заради мен — продължи той. — Обещай ми да се пазиш. И да пазиш детето ни. Била си заплашена, свидетел си на таен разговор, животът ти е в опасност. Не мога да съм тук и да те пазя, трябва да се върна на поста си. Но ще си пишем. И преди всичко ще се погрижа куриерът ми да ти предава писмата лично. Ти или ми пращай отговорите си незабавно по него, или намери свой куриер, за когото Кристобал да не знае. Така ще сме спокойни.

— Веднага ли тръгваш?

— Незабавно. Конят ме чака, ще яздя цяла нощ. Вдругиден планираме изненадващо нападение срещу мориските в планините Алпухара. Най-малкото ще ги изкараме от скривалищата им, по-многобройни сме от тях.

Сетих се за Абен Умея, чийто глас ми се беше сторил така силен и горд, когато уверяваше събеседника си, че никой не може да изгони хората му от планините. Замислих се за Анна де Толедо — за нея също ми се искаше да поговоря с Хуан, но това сега ми се струваше незначително. Целувката ни беше острие, а аз не смеех да помръдна. Звездите светеха ярко и красиво.

— Мога да се оправя и сама — казах накрая. — Знаеш, че не ме е страх да извадя оръжие. Върви. Ще пиша. А сега се връщам в двореца.

Целунахме се за последно. После Хуан изчезна между дърветата, а аз тръгнах обратно към двореца Алкасар.

Първо чух музиката. Приятна песен в съпровод на вихуела, приглушена от мрака, изпълни сърцето ми с екота на желание.

Изкачих стълбите нагоре към терасата.

Второто, което ме посрещна, беше женски силует до входа на залата. Жената държеше пъстроцветната маска на Хуан в ръка. Беше сменила синята рокля с бяла. Анна де Толедо явно се беше върнала на празненството.

17

Пред църквата се продаваха всякакви реликви — мощи на светци, парченца от кръста и копието, късчета от дрехата на свети Петър, цветни камъчета от короните на влъхвите и дори една овчарска тояжка от нощта на Рождеството във Витлеем. Виковете на търговците прорязваха множеството и се надвикваха с гласа на свещеника, който продаваше индулгенции. Срещу няколко златни ескудос всеки можеше да осигури на скъпите си покойници пълно изкупление от адските огньове, а дори и срещу една-две сребърни монети — поне да отложи мъките с няколкостотин години.

Точно срещу това роптаеха хугенотите и другите еретици лутерани и често ми се беше налагало да стисна зъби, за да не изразя на глас подкрепата си за тях.

Проправях си път през навалицата пред църквата. Отивах към Мигел Сесо, както се бяхме разбрали. Малко по-встрани от църквата беше площадът за наказания и екзекуции и аз минах покрай двама мъже и една жена, приковани на позорния стълб, и един мъртвец, увиснал на бесилото. Обесеният вече не предизвикваше интерес у никого, явно висеше там от доста време, но грешниците на позорния стълб бяха събрали големи групи зяпачи.

Беше почти привечер и по тясната уличка към „Кайе Луко“ бяха наизлезли уличниците, макар че все още нямаха много работа. Лицата им бяха изрисувани, устните и бузите — начервени, и те си запълваха времето, като подвикваха мръсотии на минувачите, включително и към мен — че сигурно бързам да се нанижа на шилото на любовника си.

Замислих се за Анна де Толедо с маската на Хуан в ръка. Колко ли беше видяла, колко беше чула? Трябва да е била наблизо, когато Хуан изпусна маската си. Откъде е разбрала, че това е той? И нея ли е потърсил?

Подразнена, отпратих ревнивите мисли и принудително насочих мислите си към предстоящата среща с Мигел Сесо.

На „Кайе Луко“ минах край тясната уличка, където ме бяха нападнали преди три дни. Сякаш видях пред очите си мъртвия мъж, когото бях оставила там. Вратата беше леко открехната. Трупът сигурно вече е бил открит. Сбиванията със смъртоносен изход не бяха рядкост сред бедната част на мадридското население и се замислих дали властите изобщо правят опити да открият извършителя. Кристобал не би имал интерес да ме издаде, след като чуе за смъртта на своя човек. Ако ме извикат за разпити и им кажа всичко, той също би пострадал.

Почуках на вратата и ми отвори Педро. Той беше светлокос млад мъж, който почти винаги мълчеше, и сега, след като повика Мигел, веднага се върна към книгата, която четеше.

— Насам, Мадлен — каза Мигел и ме поведе към стълбите. — Изглеждате добре. Изглеждате като да сте се съвзели от нападението онзи ден.

— Чувствам се много по-добре, благодаря. Никога няма да забравя добрината Ви.

Върнах взетите назаем дрехи на икономката Ребека и последвах Мигел нагоре по стълбите.

Мигел отвори вратата на най-изумителната стая, която бях виждала. Помещението беше просторна и заемаше целия най-горен етаж на къщата. Покрай стените, по масите, в сандъци и на купчини по пода имаше книги. И в същото време стаята в никакъв случай не беше разхвърляна. Писалищата бяха разположени симетрично, всички купчини книги бяха с еднаква височина и с високите си тавани стаята изглеждаше така просторна, сякаш беше почти празна.

Но най-фантастична беше светлината. Отвън човек не би могъл да го забележи, но прозорците на най-горния етаж в къщата на Мигел бяха с витражи. Червени, сини, жълти и зелени стъклени мозайки хвърляха върху цялото помещение някаква мистика и задълбочаваха усещането, че в стаята кипи някакъв невидим с просто око живот.

— Търсене на светлината — каза Мигел. — Но какво е светлината? Цветовете ни напомнят за необозримата разноликост на Господ. Да, очите ни виждат, но доколко разбираме? Можем ли да отделим стихиите една от друга и да ги съберем в нещо ново? Вижте как пада зелената светлина върху онази маса там, как цветовете се пречупват и сливат. И най-мъничките прашинки във въздуха изведнъж стават видими. А после отново изчезват.

— Това е основното положение в алхимията. Да разделяш и съчетаваш — казах аз, докато се наслаждавах на начина, по който слънчевата светлина навън караше синьото стъкло да сияе като аметист.

— Именно. И чрез съчетаването наново — да откриеш Бог. Седнете ето там. — Мигел ми посочи писалище, върху което беше отворена една-единствена книга. — Можете да четете тук. За съжаление това е книга, която няма как да Ви дам да отнесете със себе си.

Седнах до писалището и погледнах книгата. Беше отворена на една прелестна картина, която изобразяваше дърво и някакви странни думи.

— Дървото на живота — каза Мигел. — То показва различните лица на Господ, които заедно образуват светото Му име. Показва и пътя към висшето познание, пътя, по който божественият дух слиза до материалния свят. Но не се задържайте твърде много на Дървото на живота засега. Това е откъс от писанията на Мойсей де Леон. Част от „Сефер ха-Зохар“. Тук ще можете да прочете дискусии за естеството на Бог и на душата, за пораждането и структурата на всичко. Тук започва алхимията, с изучаването на пораждането и структурата.

— Има ли насоки за експерименти в тази книга? — попитах аз.

— Не, „Зохар“ е само теоретична и богословска творба. Когато теоретичната Ви основа стане достатъчно здрава, едва тогава ще можете да направите следващата стъпка и да започнете експериментите.

Прекарах останалата част от следобеда под пъстрата светлина, зачетена в една от най-изумителните творби, на които съм попадала някога. Докато денят вървеше към заник и слънцето пускаше ниски алени лъчи през жълтите стъклописи, аз четях за връзката между човека и вселенската енергия, между Аз-а и Мрака и между истинската същност и Божествената светлина. Всичко това — разказано с устрема на учения, който изпълваше четящия с неудържим копнеж да научи още и още.

Четенето напълно ме погълна. Господ е безграничен, Айн Соф[7], непостижим и непознаваем за човеците. Но Той все пак се разкрива в десет проявления — сефиротите. Най-висшето от тях беше „кетер“ — Божията воля за съзидание.

Но наистина ли се налагаше да учиш всичко това, за да създадеш злато или да намериш еликсира на живота? Когато затворих книгата, този въпрос не ми даваше мира. Аз исках да опозная материите наоколо си, да се науча да боравя с пара, течности и метали. Не виждах как би ми помогнало познанието за десетте проявления на Бог.

Вдигнах поглед към прозорците. Слънцето почти беше залязло и в последните отблясъци на деня изведнъж забелязах, че един от стъклописите изобразява Дървото на живота от книгата. Дървото имаше точно десет клона — като десетте проявления, сефиротите.