Мигел настоя Педро да ме изпрати до двореца Алкасар. Почти се беше стъмнило и заради онова, което бях преживяла само два дни по-рано, не трябвало да излизам сама, така каза. Макар че възразих, всъщност се радвах, че имам придружител. Колкото и да си внушавах обратното, все още не бях забравила ужаса.

Отново минах покрай тесния проход, този път до мен крачеше мълчаливият Педро, и си помислих, че не болката и кръвта, а плътското посегателство върху мен беше това, което ме е разтърсило. Не се разкайвах и не се срамувах, че съм забила камата си в този мъж, нито че съм прерязала гърлото му. Но при спомена за това, как беше проникнал в тялото ми, все още ми се повдигаше.

Разделих се с Педро малко преди портата на замъка. Разменихме няколко любезни думи за безграничните познания на Мигел и за голямата му колекция. Забелязах, че вече не се държи толкова дистанцирано.

С радост бих опознала Педро по-отблизо. Но Господ е искал друго. В онази вечер не го знаех, но това щеше да е последният път, в който щях да видя кафявите очи на младия мъж да светят. Видях Педро само още веднъж, но от разстояние. А тогава единственото, което Педро виждаше, беше смъртта, на чийто праг стоеше.

18

Представям си вечерта, когато Педро ме изпрати до вкъщи. Представям си как, след като двамата сме се разделили, шпионинът е повикал гвардейци, за да задържат младия мъж, докато аз съм крачела през двореца, спокойна и изпълнена с възторг от чудесата, които книгите ми разкриват. Спрях в градината, за да се насладя на красотата й. Целият свят беше мой. Бях щастлива, обичах и бях обичана. Всичко се подреждаше, а в онази вечер проблемите ми до един ми се струваха дребни и незначителни. Кристобал беше просто завистник и интригант. Анна де Толедо беше просто разгневена от отказа жена. Път към истината имаше — Дървото на живота — и сега всички дървета и храсти в градината ми се струваха въплъщения на това дърво. След седмица отново щях да посетя Мигел Сесо, а междувременно щях да чета още от „Opus Majus“.

А в същото време те са влачели Педро към тъмницата. Оковали са го в железа, които са разранили кожата му. Докато съм се наслаждавала на вечерята, която Габриел ми поднесе, той е гладувал.

В следващите дни хората на Кристобал изтръгнали чрез изтезания фалшиви признания от Педро, докато аз в пълно неведение, весело, на игра, замахвах с шпагата си към новата си приятелка Ана. Нападахме се, поруменели и засмени. Остриетата се срещаха, звънът на метал беше като музика за ушите ми, радвах се, че отново съм в мъжки дрехи, макар че те стояха странно на бременното ми тяло.

Ана беше споделила идеята ни със съпруга си Руи, за да получим достъп до залата за фехтовка.

— Той е съкровище — каза Ана. — Първоначално отказа, притеснен от това, което се случи с окото ми навремето. Но после му казах, че чакам дете, че искам да се поддържам във форма заради него. Той много се зарадва. И знаеше, че съм права. Благословени сме с много здрави деца, тъкмо защото при всяка бременност яздех, танцувах и правех дълги разходки.

И така нашите шпаги пореха въздуха, докато нажежени клещи са пробивали кожата на Педро. Аз се смеех, Педро е виел от болка. И не след дълго е признал за убийството, което аз бях извършила.

Кристобал лично го е разпитвал по време на изтезанията. Искал е да бъде сигурен, че няма да бъде казано нито твърде много, нито твърде малко, че ще бъде намерен виновник, който да бъде екзекутиран, без да се направи връзка между самия него и убиеца. А дяволската му душа е изпитвала удоволствие от това, че е намерила подходяща жертва точно сред моите познати. По този начин той ме заливаше с вина и в същото време отправяше предупреждение, че ако не си мълча, може да ме удари, когато и както реши.


Дойде денят, в който отново трябваше да отида да чета у Мигел. Кристобал сигурно ме е дебнал от зори. Сигурно е крачил напред-назад по плочите пред покоите ми от изгрев, за да се наслади колкото се може по-пълно на ефекта на злодеянието си. В мига, в който излязох, той изскочи пред мен.

— Доня — каза със зла усмивка, — за щастие убиецът на насилника Ви е заловен. И ще бъде наказан днес.

После се обърна да си върви.

— Чакайте! — викнах след него. — Какво означава това?

Той се спря. Точно това беше очаквал.

— А, нима не сте чули? Един човек беше открит мъртъв. Брутално убийство. Множество пробождания с нож. Но беше проведено разследване и убиецът беше открит. — Кристобал ме изгледа злорадо и добави по-тихо: — Само аз знам, че убитият е Вашият нападател. Всички останали смятат, че става дума просто за кавга, прераснала в бой. За междусъседска свада. Ще се измъкнете ненаказана за убийството, доня, нима не сте благодарна?

— Благодарна? — Не можех да проумея за какво говори.

— На мен го дължите. Аз Ви предпазих, вече не могат да Ви обвинят. Но сега моля да ме извините, трябва да присъствам на екзекуцията на осъдения.


Затичах се към площада за екзекуции. Беше по път за дома на Мигел и се запитах дали ще успея да стигна до него, за да поискам съвета му. Някой невинен щеше да умре за нещо, което аз съм извършила. Трябваше да направя нещо, да спра екзекуцията… Блъсках се в хората, а те ме засипваха с клетви и псувни. Беше ми все едно, продължавах да ги бутам като ослепяла.

Площадът беше пълен с хора, особено около бесилото. Явно екзекуцията щеше да е съвсем скоро.

Спрях се. Една каруца се движеше към бесилката и видях как свалят от нея мършав окървавен мъж. Не можеше да се държи сам на краката си, бяха счупени при изтезанията и той се стовари на земята сред възторжени възгласи.

Света Богородице, преблажена Мария! Под кръвта и мръсотията по подпухналото от удари лице все пак разпознах тези черти. Беше Педро, моят тих, светъл придружител, скъпият ученик на Мигел.

— Не! — викнах с пълно гърло и се опитах да стигна до него.

Успях да направя само няколко крачки напред, толкова гъсто беше множеството.

— Доня! — усетих, че някой ме хваща за ръката. Беше Мигел. — Получихте ли писмото ми? Самият аз не успях да получа достъп до двореца, макар че опитвах всеки ден! Какво се случи, след като Педро Ви изпрати до дома?

Мигел не беше на себе си. По страните му се стичаха сълзи.

— Не съм получавала никакви писма. До тази сутрин не знаех нищо. Когато се разделихме с Педро, всичко беше наред. Ах, този Кристобал! Нали той разпределя кореспонденцията в двореца! Той стои зад всичко това. Какво ще правим, какво ще правя?

Един чиновник пристъпи до ешафода и разгърна свит на руло документ. Педро все още лежеше на земята с вързани на гърба ръце.

— Осъден е за убийство — каза Мигел отчаян. — Но не го е извършил, той беше заедно с мен. Опитах се да се свържа с тъмничарите, умолявах някой да ме изслуша, но никой не пожела да ме чуе.

Чиновникът започна да чете присъдата.

— Знам — казах аз, без да смея да погледна Мигел.

Но трябваше да му разкажа, не можех да понеса вината сама.

— Аз бях. Това беше в същия ден, когато… Затова изглеждах така. Опитах се да се защитя и убих нападателя си.

— Вие?! Но направете нещо тогава!

Чиновникът отново нави документа. Вдигнаха Педро от земята и положиха шията му на трупчето. Палачът застана зад него с брадвата си, а хората почнаха да освиркват осъдения.

— Спрете! — викнах аз и си запроправях път сред тях — Не го е извършил той! — Този път успях да стигна малко по-напред. Чу се барабанене и множеството утихна. Палачът вдигна брадвата.

— Спрете! — викнах отново и този път гласът ми ясно се чу. — Не го е извършил той! Убиецът беше…

Една ръка стисна устата ми и заглуши вика ми.

— Хайде, хайде, покварена мадам — прошепна Кристобал в ухото ми. — Мислех, че сме на едно мнение за това, че трябва да пазим тайните си взаимно.

Брадвата се стовари върху шията на Педро и отдели главата от тялото му.

Всички наоколо нададоха възторжени възгласи.

— Същото лесно може да се случи и с книжаря Мигел Сесо — каза Кристобал и ме пусна. — Затова запазете спокойствие. Родете си детето, дръжте си езика зад зъбите и си запълвайте времето с мирни женски занимания. Дори можете да продължите играта си на фехтовка с принцеса Еболи, щом Ви доставя удоволствие.

Кълна се, че в този момент ми мина през ума да пронижа Кристобал с камата си, там, на място. И вече нямаше да го има, и светът щеше да е по-хубаво място без него. Бях отчаяна, обезумяла от несправедливата смърт на Педро и най-малкото, което можех да направя, беше да отмъстя за невинния младеж.

Но имаше твърде много свидетели, които ни бяха видели да си говорим и ме бяха чули да се провиквам.

Затова оставих беса си да се уталожи и прикрих леда в сърцето си. Да, Кристобал трябваше да умре. Но не сега. Студенината на смъртта щеше да го обгърне, когато най-малко я очаква. Реших го в онзи ден, на площада за екзекуции, където умря Педро. Можех да почакам. Да планирам. И в деня, когато Кристобал падне покосен, никой нямаше да разбере какво го е съборило.

Обърнах му гръб и се върнах при смазания от мъка Мигел.

— Педро беше мой син — разрида се той. — На никого не го бях казвал.

19

Всяка сутрин насочвах ума си към две мисли. „Детето ми трябва да живее. Кристобал трябва да умре.“ Това беше първото, което правех, приемах го като някакъв ритуал. Преди да отворя очи — в секундите, когато сенките на сънищата потъват в забрава — казвах сбогом на виденията на нощта и отбелязвах идването на новия ден с тези две изречения, около които бях решила, че ще се върти цялото ми съществуване.

Детето ми трябва да живее.