В гласа на Ана имаше омраза. За момент ми мина мисълта дали самата тя не е била привлечена и отблъсната от Хуан. Може би Кристобал беше казал истината? Може би Ана наистина без всякакви скрупули желае смъртта на Хуан? Все пак незаконният брат на краля беше отмъкнал почти под носа на Руи Гомес и хората му най-важния пост, този на главнокомандващ. Напълно възможно беше. В парижкия кралски двор бях научила колко ожесточени са борбите за власт. И тук не беше по-различно.

20

Детето ми трябва да живее. Кристобал трябва да умре.

Хладният въздух вещаеше промяна. За пръв път от много време утрините бяха студени. Лежах със затворени очи и ми се струваше, че замръзвам, и изобщо не беше така приятно колкото си бях представяла, когато ме измъчваше жегата на летните дни. Топлината беше неотделима част от тялото ми — това тежко тяло, задъхано, изпотено, с огромен корем и вечни позиви на мехура. Сега това усещане, че цялата вря, го нямаше. Сякаш самата аз бях друг човек.

Там ли си? Плъзнах длан по корема си. Скоро. След три кратки месеца ще видиш всичко. Скъпата, милинката ми тя. Как ще се казваш?

Засега нямаше движения. Още не се беше събудила. За сметка на това папагалите навън в птичарника крещяха така, че беше невъзможно да продължа да спя.

Когато най-сетне се настаних да чета, се бях увила и с наметката си, и с шал. Габриел беше с мен. Тя харесваше пъстроцветните птици, а изглежда и те — нея. Особено един папагал, необикновено красив, с червени и зелени пера — той долиташе при нея всеки път, когато тя се покажеше на прозореца. След като два месеца го беше хранила от дланта си вътре в птичарника, най-сетне се беше осмелила да го изведе навън и сега той спокойно стоеше на рамото й и се пощеше.

Аз упражнявах арамейски глоси. Габриел се опитваше да научи папагала да казва името й. В един момент той наистина изкрещя нещо подобно, от което и двете се разсмяхме.

— Сега остава само да се научиш да казваш „Франсиско обича Габриел“-казах аз. Все още харесваше младшия секретар, така ми беше доверила.

В градината се появи прислужница с поднос с кана и няколко чаши. Бях я виждала да прислужва на Руи Гомес и Ана, а сега тя ме видя и спря.

— Доня — каза момичето и се поклони. — Нося разхладителна напитка на принцеса Еболи — лимон с мед. Принцесата казва, че е полезна за бременни жени. Мога ли да Ви предложа и на Вас?

Приех предложената ми чаша. Момичето продължи нататък и скоро се скри от погледите ни.

— Габриел! — вресна папагалът, след което се поклони и клъвна ухото й.

Отпих от чашата си. Напитката не ми хареса — въпреки сладостта от меда имаше някакъв горчив привкус. Не се изненадах, апетитът и вкусовите ми усещания съвсем се бяха променили от бременността и понякога храни, които преди обичах, сега ми се струваха направо противни. Опитах още веднъж, но изкривих лице.

— Ти искаш ли? — попитах Габриел. — Или пернатият ти любим може би?

Габриел пое чашата. Внимателно погали птицата по шията и й я подаде. Папагалът отпи глътка и примигна с малките си очи. После потопи глава в чашата, и после пак, и пак, и пи до насита.

Облаци затулиха слънцето. Беше станало студено. И въпреки това почнах да се потя.

— Вижте колко му харесва! — каза Габриел.

Усетих, че ми се повдига. Сърцето ми сякаш едва-едва биеше. Зави ми се свят и ме обля студена пот.

Погледнах папагала на рамото на Габриел. Изведнъж той спря да пие, а Габриел остави чашата.

— Мисля да си полегна малко — казах аз.

— Има ли Ви нещо? — Габриел се изправи. — Само да го върна в клетката. — Тя направи няколко крачки към птичарника. Папагалът изкрещя само веднъж. После падна от рамото й, право долу на каменните плочи, и остана там неподвижен и вкочанен. Габриел се наведе над нея и го побутна.

— Мъртъв е! — викна след миг.

Болка ме прониза в корема и шумно простенах.

— Чашата — простенах аз. — Напитката…

По тялото ми се разля горещина, отново изпитах същата болка, а сега усетих и лек ритник в корема си, като протест.

— Боже Господи! — Габриел се втурна към мен. В последния момент. Причерня ми пред очите и сама усетих как се свличам от пейката, но тя ме подхвана и ми помогна да легна.

— Отивам за помощ, дръжте се, госпожице Мадлен, дръжте се, ей сега се връщам!

Детето ми трябва да живее.

Държах се за тези думи. Над мен беше надвиснала кичеста палма, а над палмата — облаци, които се движеха така, че ми се виеше свят. Коремът ми беше опънат като кожа на барабан, пулсираше от потния ритъм на някакъв танц, а утробата ми сякаш беше закачена за рибарска кука, която някой настървено дърпа. А малката, детенцето ми, се мяташе като риба на сухо.

— Детето ми трябва да живее, детето ми трябва да живее. — Не ми достигаше въздух, а червенокосият Франсиско Енарес, и Габриел, и още три лица, които не познавах — двама мъже и една жена — не чуваха гласа ми, той се давеше в едва помръдващия поток на кръвта ми и във вихъра от страх.

Вдигнаха ме от земята. Това е последното, което помня.

21

Остра болка ме върна в съзнание. В стаята беше тъмно и Виглиус беше там.

— Отровиха я, така мисля аз! — Това беше гласът на Габриел. — Папагалът умря, той пи от същата чаша. Направете нещо!

— Има късмет, че е пийнала само две глътки — каза Виглиус, — иначе вече щеше да е мъртва. Пулсът й е съвсем слаб. — Той хвана китката ми и измери пулса ми.

— Детето ми… — прошепнах аз.

— А, отлично, вече сте в съзнание, доня. Трябва възможно най-бързо да вземете нещо, което да предизвика повръщане, за да изхвърлите отровата. Ето, пийте.

Той допря една чаша до устните ми и ми помогна да отпия. Напитката имаше отвратителен вкус и аз понечих да я избутам, но той настоя да отпия. Веднага усетих, че ми се повдига.

— Ведрото, бързо! — викна той на Габриел.

Плувнала в студена пот, повърнах във ведрото. Чувствах се ужасно. Позивите не спираха, докато в един момент вече нямаше какво да върна от стомаха си. После гаденето ми отмина. Но страшно ми се виеше свят. Пръстите ми бяха изтръпнали и всичко се люлееше пред очите ми.

— Дотук добре — каза Виглиус. — Боли ли Ви някъде?

— Тук — безсилно насочих ръцете му към корема си. — Пронизваща болка.

Той дълго опипва корема ми. После постави върху него една дълга слушалка.

— Смятам, че сте отровена със силен концентрат от някакъв ориенталски вид от семейството на олеандъра — каза накрая. — Тези растения предизвикват свивания на матката и забавят пулса. В големи количества спират сърцето. Преди всичко трябва много добре да си починете. Сърцето Ви бие твърде бавно, за да се справяте с други трудности.

— А детето? — Отново ми причерня пред очите. Не можех да губя съзнание, трябваше да съм силна заради дъщеря си.

— Твърде рано е да се каже. Отровата е предизвикала контракции. Първо трябва да преодолеете кризата. Животът на детето е в Божиите ръце. Ако Господ е решил, контракциите сами ще преминат.

— Искам да видя Ана!

— Никого няма да виждате. И най-малкото вълнение може да убие и Вас, и детето. Изпийте това. Това е тинктура от червен напръстник. За да укрепне сърцето Ви. Но три глътки — само три. Това лекарство е много опасно.

Пих, както ми каза Виглиус. Стомахът ми понечи да върне и тази напитка.

Лекарят остана седнал до мен и продължи да измерва пулса ми.

— Така, вече подейства. Пулсът Ви е по-силен. Сърцето е поукрепнало. Но ударите са нарядко — за съжаление тази тинктура не може да помогне за честотата им.

— Извинете, но кралският секретар Габриел де Саяс чака отвън. — Камериерката ми се беше приближила до леглото. — Франсиско го е изпратил. Иска да говори с доня Мадлен за опита за отровителство.

— Никакви посещения, казах! — Гласът на Виглиус беше гневен. — Чиновници… Тц, тц, тц… мислят си, че целият свят се върти около тях. Отпратете го. Кажете му да дойде на сутринта. Тогава ще преценим дали мадам Мондидие е в състояние да говори с него.

— Ще му предам — каза Габриел. — Той иска да разбере кой е дал на господарката ми чашата. Онази убийца прислужницата няма да се измъкне безнаказано.

Унесох се в сън. Бях сама в тъмното. Чувствах се безкрайно уморена и изтощена. Капаците затваряха света навън, само няколко тесни лъча светлина говореха за една друга действителност, където хората бяха живи и здрави, но се убиваха с ножове, отрова и клади, водени от стремеж към слава, от ревност, алчност или заради вярата и убежденията си. Или просто от лошотия. Не, лошотията не е никак просто нещо.

Мигновени проблясъци от действителността. Усетих между краката ми да се процежда нещо топло. И в просъница осъзнах, че това е кръв. Потъвах в някакво съноподобно състояние, където през мен минаваха картини и разказваха историята на най-големия страх — детето, което вадят от мен преждевременно и мъртво, Виглиус с окървавените щипки в ръце и безутешната мъка, за която никога нямаше да се намери лек.

Слаба пронизваща болка прекъсна смътната поредица от видения и ме извади от просъницата. Бях облекчена. Все още бях бременна, детето все още беше вътре в мен. Но когато плъзнах ръка между краката си, я извадих окървавена над завивката.

Но тази контракция беше много по-слаба и кратка от предната, а и доста отдалечена от нея — или поне така ми се струваше, макар че бях изгубила представа за времето.

И това ще мине. Детето ми ще живее. Не може да бъде другояче.

Болката вече ми се струваше тъпа, не като пронизване с нож.

Но кървях.