Положих длани на корема си. Въздухът в стаята беше тежък и лепкав като потното ми тяло, което се бореше да се върне към естественото си състояние, където всичко беше в равновесие. Дишах с усилие, имах усещането, че се задушавам, че дробовете ми не поемат въздух.

Само спокойно. Само да беше открит еликсирът на живота…

В този момент я усетих. Помръдване, леко ритване — и възторгът изтри всичко останало. Тя беше жива. Все още се бореше вътре в мен. Беше силна.

Пот, мрак, сънища, часове, които ехтяха в тъмното в такт с пулсиращите ми слепоочия. Една чаша и още три глътки, този път с помощта на Габриел. Сърцето биеше все по-силно.

Не, не можело да отворим капаците, не трябвало да проветряваме, така каза Виглиус. В стаята трябвало да е напълно спокойно и тъмно, а принцеса Еболи, ако обичала, да си върви и да остави пациентката на мира, и да не се бърка. Да не би да е станала лекар?

Ана? Нейната прислужница ми беше поднесла отровата. Не, не можеше да е Ана…

Някога един ангел беше докоснал корема ми с върха на пръста си и ми беше казал, че нося дъщеря със сини очи и кестеняви коси. После плесна с криле и излетя в утринната зора, след като ми каза, че Дяволът има особено изкушение за мен, че моето търсене на истината ще даде плод само ако обичам истината повече от дъщеря си.

Не, Господи, нека не е това! Нима това е наказание за книгите?

Това беше последната проблясваща мисъл от своенравния свят на болестта.

После се събудих и всичко беше ясно пред очите ми. Вече нищо не ме болеше, вече не кървях. Бях оцеляла.

Виглиус постави слушалката върху корема ми и каза, че детето ми е живо. Аз вече знаех. Усещах я.

Отвориха капаците и в стаята нахлу светлина и чист въздух.


Кой стоеше зад всичко това? Естествено, първата ми мисъл беше „Кристобал“. Но защо да удря точно сега, най-неочаквано, след като бяхме постигнали привидно съгласие за взаимно мълчание? Той нямаше как да знае, че всеки ден обмислям смъртта му.

Прислужничката работеше при Ана. Когато най-сетне допуснаха Габриел де Саяс при мен, той каза само, че момичето било изчезнало. Ана отрече да й е поръчвала разхладителна напитка в онзи ден, както и някога да е споменавала, че комбинацията от мед и лимон е полезна за бременните жени.

Виглиус ми беше наредил да пазя леглото и нямаше как да не се съобразя. Болките в утробата и кървенето, макар и краткотрайно, ме бяха изплашили. Готова бях да направя всичко по силите си, за да опазя детето си, и първите ден-два не смеех дори да се завъртя. Хранех се легнала и ми носеха подлога в леглото. Все пак след седмица се осмелих предпазливо да се надигна и да приседна на стол до прозореца.

Детето ми трябва да живее. Кристобал трябва да умре.

Досега бях съсредоточила всичките си сили в името на първото. Може би беше време да направя нещо и за второто.

Виглиус беше оставил малка тъмна стъкленичка с опасния извлек от червен напръстник, за да може Габриел да ми приготвя по толкова капки, колкото беше предписал. Всъщност вече нямах нужда от лекарството, но той не си беше прибрал стъкленицата, затова аз я скрих в кутията си за накити.

Виглиус вече ме посещаваше веднъж седмично и смяташе да го прави до раждането, така ми беше казал. Вероятно съвсем беше забравил за стъкленицата и аз отложих въпросите си за действието на лекарството с няколко седмици, октомври вече беше напреднал. Надявах се вече да не помни къде е стъкленичката.

— Любопитно ми е, Виглиус. Тази отрова, която ми дадоха, и това лекарство, което Вие ми предписахте — разкажете ми повече за тях.

— В основата си и двете са и отрова, и лек — каза Виглиус. — По принцип е така. Лековитото в твърде големи количества става смъртоносно. Вярвам, че Господ е дал тази особеност на растенията, за да ни научи на умереност.

— Значи чуждоземната отрова също е лекарство?

— Явно наистина имате интерес към темата, доня. По този въпрос медицината все още не е единодушна. Самият аз проявявам особен интерес към лечебните растения и голяма част от знанията ми могат да се нарекат „бабешки лекове“, знам ги от старите хора, а това повечето ми колеги биха го отхвърлили с презрение. Ако отровата наистина е била екстракт от ориенталски олеандър, който някои наричат и „змийски корен“, интересът към него е съвсем отскоро. Моят учен приятел и колега от студентските години Леонард Рауволф съвсем скоро планира пътуване към далечни земи, за да научи повече именно за това вечнозелено растение. Леонард казва, че то намалява изтласкването на кръвта и ускореното биене на сърцето и може да се ползва като средство за сън. Твърдяло се, че може да предизвика раждане. Леонард е сигурен, че растението може да спаси живота на много пациенти със сърдечни проблеми. Но за уравновесено сърце, каквото е Вашето, това лекарство е опасно. Това е най-обикновена Хипократова логика.

— Да разбирам ли тогава, че отровата ми е дадена само за да се предизвика преждевременното раждане на детето ми? Ако човек познава медицинските свойства, но не знае, че за здравото сърце този лек би бил отрова, може би целта не е била смъртта ми?

— Възможно е. Но малко вероятно. Концентратът трябва да е бил много силен, за да предизвика подобен ефект след само две глътки. Но разбира се, да се оставят лекарства в ръцете на неуките е опасно. Вземете за пример екстракта от червен напръстник, който Ви предписах за подсилване на сърцето. Той е особено отровен. Две капки в повече и човекът е мъртъв. Всъщност във Вашия случай противоотровата беше по-опасна от отровата. Но в правилната доза тя е лековита.

— Колко много знаете! Какво щастие, че бяхте наблизо, когато имах нужда от Вас, Виглиус!

Той се усмихна малко тъжно.

— Радвам се, че ме цените, не всички тук в двореца го правят. А колкото до колегите ми — някои смятат, че методите ми не са достатъчно богобоязливи, други — че не са основани на официалната медицина. Вземете например извлека от напръстник, за който знам от старите жени. Лекарите, които го използват, се броят на пръстите на ръката ми. И затова малцина знаят правилната му дозировка. Уви, основното приложение на сока от червен напръстник е като отрова. Това е наистина жалко, защото като лекарство той би могъл да помогне на много пациенти с порок на сърцето.

След като Виглиус си тръгна, извадих кафявата стъкленица от кутията за накити. Разгледах я на дневната светлина, която влизаше през прозореца. Все още беше наполовина пълна. Разполагах с отвара, която повечето хора използваха, за да убиват.

Бях в края на седмия, почти в осмия месец на бременността и за малко да загубя детето си. Виглиус държеше до раждането да се отдам на почивка. Със сигурност вече не можех да се бия с шпага или с нож. Но тук, в това безобидно на вид стъкълце, държах средство, също толкова смъртоносно колкото хладните ми оръжия. Беше ли дошъл моментът да нанеса удара си срещу Кристобал? Все пак още не бях сигурна, че зад всичко стои той. А ако някой е искал само да загубя детето си, без сама да загина, кой би могъл да е този някой?

Пред очите ми изникна изкривеното от ревност лице на Анна де Толедо в момента, в който разгневена ми се беше разкрещяла, че сигурно нося копелето на Хуан. Точно нейната глава би измислила подобно посегателство! Тя не би се осмелила на убийство, но би се радвала да ми причини най-голямото нещастие и в същото време да отстрани едно дете, което в нейните очи само би укрепило връзката между мен и Хуан. Тя е била, нямаше съмнение.

22

Ана седеше срещу мен. Ноември беше студен и в камината гореше огън. Ана ме посещаваше почти всеки ден. Бях толкова наедряла, че имах чувството, че едва се движа. В същото време детето сякаш ме изпълваше цялата, притискаше дробовете ми и имах пристъпи на задух. Нощем малката ме държеше будна с бодри обиколки и ритници по пикочния ми мехур, така че току се налагаше да ползвам нощното гърне.

Коремът на Ана също беше значително пораснал и нямаше как през повечето време да не обсъждаме положението си, макар че се стараехме да говорим и на други теми.

— Мария де Мендоса отива в манастир — каза Ана. — Току-що получих писмо от нея. Не мисля, че бих понесла подобен живот. Всъщност не, може би когато остарея, когато Руи е вече покойник. Но да пропусна целия си живот, да се оттегля на такава млада възраст, това е ужасяващо.

— Нямаше ли как да избегне влизането в манастир?

— След като извън тайнството на брака е легнала с мъж, с когото при това вероятно са кръвни роднини, и впоследствие му е родила дете? Мария сама си е навлякла тази присъда, както от страна на хората, така и на Господ.

„И аз самата също легнах с копелето Хуан и също нося копеле в утробата си“, помислих си аз и изведнъж ме изпълни неудържим копнеж да възразя на Ана за оценката й.

— Все още ли писмата й идват по Кристобал? — попита по-разумното ми Аз вместо това и отпрати натрапчивите мисли за евентуален сблъсък с Ана.

— Интересно как си спомнихте подобно нещо. Струва ми се, че проявявате особен интерес към този мъж. На какво се дължи това? Такъв един дълъг, мършав лисугер… Едно нищо. Макар че на самия него много му се иска да е важна личност. Той просто разпределя пощата, нищо повече.

— И все пак това е голямо неудобство — лично да язди до Пастрана и обратно с писма между Вас и Мария. Вероятно за подобни поръчения си има пратеници?

— Е, той си знае. — Ана се позасмя. Беше свикнала мъже от всякакъв род и ранг да й вършат услуги.

Беше си взела ръкоделието и сега направи един-два бода, но бързо го остави.

— С какво си запълвате времето напоследък, Мадлен? Вече не можете да се фехтовате. Не бродирате ли?

В кралския двор в Париж бях бродирала. Беше ми изключително досадно и си бях обещала никога вече да не си губя времето по този начин.