— Чета — отговорих сега. — Цяло лято изучавах арамейски. И четох книги по алхимия и оптика.

— Я виж ти! — Ана ме изгледа изненадана. — И откъде получавате книги? Посещавали сте университет ли? Университас Комплутенсис има факултет по филология. Но не приемат жени.

— Затова си набавям книги и от частни книжари. Ние, жените, нямаме право да учим, нито да заемаме обществени служби. Затова трябва да намираме други начини да се развиваме. Нима животът ни наистина трябва да се върти единствено около раждането на деца и продължаването на рода? Вие също се интересувате от политика, Ана, и макар и да не заемате официален пост, няма съмнение, че изразявате мнението си по различни въпроси и имате немалко влияние в двора.

— Права сте.

Навън почваше да се стъмва. Замислих се, че първите месеци на момиченцето ми ще са зимни. Беше преживяла опита за отравяне, беше силна, щеше да преживее и първата си зима.

— Когато прислужницата Ви изчезна, я търсиха, но не успяха да я открият. Мога ли да Ви попитам, Ана, откъде дойде тя на служба при Вас?

— Каква безочие от страна на тази дрипла! Изобщо не трябваше да я взимам на работа! Но тя имаше отлични препоръки от няколко аристократични рода.

— Някога да е работила при Анна де Толедо?

— При тази вулгарна жена? Нея ли подозирате? Да, семейството й е достатъчно високопоставено, това би било отлична препоръка. Не си спомням, но мога да проверя.

Прекъсна ни почукване на вратата. Габриел отиде да отвори и се върна със съобщение, че отвън чака куриер с писмо, което трябва да ми предаде лично.

Явно беше от Хуан. След като Кристобал беше прочел първото писмо, кореспонденцията от Гранада ми се носеше лично.

Извиних се на Ана и взех писмото, разтревожена да не би куриерът или Габриел да споменат Хуан в нейно присъствие. За щастие нищо подобно не се случи. Но на тръгване Ана хвърли любопитен поглед към писмото. Без съмнение беше усетила, че бързам да науча какво пише вътре.

Седнах на топло до огъня в камината и зачетох.


Гранада, 3 ноември, 1569 г.

Скъпа моя,

В този студен ноемврийски ден мен ме топли мисълта за теб. В теб расте нашето дете, красавице, един малък Хуан, който по мои сметки трябва да дойде на бял свят в началото на новата година. Пиши ми, Мадлен, и ми разкажи как си. Жадувам да науча новини от теб. Дълго време мина от последната ни среща и ми липсва докосването ти, прелестна моя.

Войната ни срещу мориските пое в нова посока. Абен Умея беше убит преди две седмици. Падна от ръката на един от собствените си хора, които се обединиха с турците около Абен Абу — самопровъзгласил се за новия водач на въстаниците под името Мули Абдала. Това предизвика нови сътресения в лагера им. Зад убийството стои и един именит мюсюлманин от Угихар, Диего Алгуасил, който искал да отмъсти за това, че Абен Умея отвлякъл негова сродница, обезчестил я и я затворил в харема си. Така ние, мъжете, се отнасяме с красивите жени. А какво би бил светът без вас?

Мисълта за теб е това, което ми помага да понасям тази кървава война. Тя продължи твърде дълго — не успяваме да изтикаме въстаниците от скривалищата им и да ги принудим да излязат срещу нас в същинска битка. Те опожаряват християнските села, изтезават и колят. Дори сега се връщаме от мисия, при която освободихме няколкостотин християни, които безбожниците бяха затворили в една църква. В отговор на техните нападения те превземаме и опожаряваме мориските села. Но въстаниците имат подкрепата не само на турците, но и на берберите, и на алжирците — всъщност цялата Османска империя вече стои зад тях. Струва ми се, че и за нас известна подкрепа би била добре дошла. Ще помоля Филип II за помощ.

Но стига толкова за войната, прекрасна моя. Все още те виждам пред очите си как размахваш шпагата онази нощ в Бургос, как без колебание пронизваше противника си. Ако начело на войската стоеше жена като теб, щяхме да спечелим войната още утре. Всичко най-добро. Скоро отново ще се целунем.

Хуан


Значи Хуан очакваше раждането през януари. А детето щеше да се роди през декември. Трябваше да му кажа, че не е негово. От друга страна дори и през декември можех все още да го убедя, че той е бащата — някои деца идват на бял свят преждевременно и все пак оцеляват.

Защо се колебаех? Дали защото можеше да ми е от полза да се чувства отговорен за раждането на детето? От друга страна, той беше проявил пълно безразличие към Мария де Мендоса. Не, трябваше да му кажа.

„Веднага щом намеря сгоден случай“, помислих си. „Просто не точно сега.“


Около час по-късно същата вечер Габриел ми донесе бележчица от Ана.

— Натъкнах се на тях двамата с Антонио Перес в крилото на секретарите, докато отивах към кухнята — каза тя. — Принцеса Еболи ме спря и написа съобщението до Вас, докато чаках. Заповядайте.

Разгърнах бележката. На листа имаше едно-единствено изречение: „Изчезналата ми прислужница е работила за Анна де Толедо преди две години, точно преди да дойде на служба при мен“.

Бях се оказала права. Зад опита за отравяне стоеше Анна де Толедо. Искала да е изгубя детето. Щом ревността й е могла да я подтикне към подобно нещо, може би връзката й с Хуан не беше приключила.

23

Тъмнината — това помня от последните седмици преди раждането. Тъмнина и вцепенение. Мрачните ноемврийски дни превръщаха двореца в тягостно, неприветливо място, зимата се беше вкопчила здраво в него, а тежкото ми тяло имаше собствена воля, хранеше се и заспиваше в най-неочаквани моменти. Ту замръзвах, ту ме избиваше гореща пот. След безсънните нощи идваха черни утрини, а аз, уморена и с болки в гърба, не спирах да мисля, че трябва да направя нещо по въпроса с Кристобал и Анна де Толедо. Че макар и състоянието ми да не ми позволяваше да хвана в ръка шпага или кама — можех поне да използвам отровния екстракт от червен напръстник. Но дори мислите ми оставаха някак непълни. Дъщеричката ми ме изпълваше отвътре и ме изцеждаше от всичко друго. Бях просто обвивка, изпразнена от всякаква друга цел, освен тази да изведа детето си на бял свят. Просто потъвах в мрака и там ми беше добре.

Все още си го повтарях всеки ден: Детето ми трябва да живее. Кристобал трябва да умре. Но ме занимаваше само първото.

Редовно ме посещаваха Виглиус, Ана и Фуркево. Габриел де Саяс намина един-единствен път. Идваха също и писма от Хуан и от Мигел Сесо. Мигел ми изпрати и една малка книжка, откъс от „Зохар“, желаеше ми щастие и леко раждане.

Разтревожи ме мисълта, че за разлика от писмата от Хуан, Кристобал сигурно е засякъл писмото и книгата от Мигел. Но какво от това?

Фуркево ми носеше вести от Франция, но не успявах да се съсредоточа върху думите му. Вниманието ми беше насочено другаде, към странната тежест, която изпитвах, сякаш детето е слязло съвсем ниско в таза ми. Посланикът ми говореше за Хуан и за въстанието, обясняваше, че испанците обмислят, след като победят мориските, този път напълно да ги прогонят от страната и да сравнят градовете им из Гранада със земята. И това ми беше безразлично. В последно време имах някакво течение, което ме тревожеше.

Когато Виглиус чу за течението и за тежестта ниско долу, извика София — вдовица, която имала голям опит в бабуването. Раждането щяло да е съвсем скоро, така каза. Вече трябвало до мен неотлъчно да има акушерка на разположение.

София беше едра, сдържана и на пръв поглед ми се стори доста безцеремонна.

— Спокойно, не е страшна — каза Виглиус, когато ми я доведе.

София беше настанена в стаята на Габриел, но настояваше да прекарва нощите будна в моите покои. По този начин през цялото денонощие до мен винаги имаше някой.

В ранното утро, когато дойдоха, София похъркваше заспала на стола си. Помня всичко. Беше първи декември и часът беше около четири и половина. Помня, бях съвсем будна, малката сякаш беше организирала бал в корема ми. Помня колко черно и студено беше. Как си помислих, че зимата е дошла, че отсега нататък всичко ще е нощ, но зимният мрак ще бъде красив, защото ще бъде рамката на нашата любов.

Огънят в камината беше изгаснал и аз се бях увила добре в завивките си. Чух стъпки вън в коридора. Не бавните, тихи стъпки на човек, който е станал рано. Напротив — бързи, от няколко души, чу се и звънтене на оръжия. Стъпките спряха пред моята врата.

Не последва почукване. София все още хъркаше на стола си. Долових мъжки гласове, но не успях да чуя какво казват.

В следващия момент отвориха вратата.

Влязоха петима мъже. Единият беше Кристобал. Двама бяха войници, а един приличаше на монах. Кристобал и монахът носеха маслени светилници.

Помня усещането, че изчезвам. Този свят, в който се намираха петимата мъже, нямаше нищо общо с мен. Аз бях в зимния мрак, в любовта към момиченцето си, а не в тази чужда страна, където присъдите бяха така сурови.

— София! — казах с глас, който прозвуча слаб и умоляващ, и съвсем не като моя.

София изръмжа и се събуди.

— Какво, за Бога… — започна тя.

— Изнесете я навън — каза Кристобал.

Двамата войници вдигнаха София от креслото. Тя се възпротиви шумно и гневно.

Кристобал я предупреди, че ако вдига врява, Инквизицията може да прояви интерес и към нея — всички знаеха, че повечето жени, които бабуват, всъщност са вещици.

И София излезе доброволно, а аз останах с петимата мъже.

— Отче Августин — каза Кристобал на монаха, — претърсете стаята за юдейски текстове.

Монахът тръгна да оглежда стаята ми със светилника в ръка.

— Доня — продължи Кристобал, — облечете се. Обвинена сте в еретизъм и черна магия.