— Еретизъм? Черна магия? Що за глупости! Ако някой тук е в съюз с Дявола, това сте Вие, Кристобал.

Той ме изгледа хладнокръвно.

— Казах да се облечете. Арестувана сте и трябва да ни последвате. Ако не побързате, войниците ми могат да Ви изведат и така.

Видях монахът да спира пред пътническия ми сандък. Медните закопчалки проблясваха на отблясъците на светилника му. Иззад завесите на прозорците долиташе тихо шумолене. Сняг ли валеше? Достатъчно студено беше, нищо чудно.

Трябваше да се облека. Тежко се надигнах от леглото, докато си представях белия килим, който застила каменните лъвове в градината.

— Тук има мъжки дрехи и шпага! — възкликна монахът, пъхнал глава в сандъка ми.

— Да, да, знаем я тази шпага — каза Кристобал. — Колкото до мъжките дрехи в гардероба на дама — това е сигурен знак за съюз с дявола. Търсете още!

Кутията ми за накити седеше на масата. В нея беше и камата ми. Мина ми през ума да се опитам да я докопам. Но нямаше да мога да я ползвам, бях твърде слаба, за да се боря с когото и да било, а и можех да почна да раждам всеки момент.

Извадих една вълнена рокля, която ми бяха разширили само преди месец, за да не стяга на бременния ми корем. Оставих нощницата си отдолу. Водеше ме предчувствие за сурови условия, за всепроникващ студ и твърди камъни. Не, всъщност бях съвсем изпразнена от мисли. Нямаше нищо в мен, намирах се в стъклена кула, всичко беше застинало, не разбирах завихрения сняг, нито блясъка на светилниците в тъмното зимно утро. Светлината падна върху книгите ми.

— Ето! — възкликна монахът. — Преразказът на Мойсей де Леон на думите на Шимон бар Йохай. „Книга за скритото“. Доказателство и за еретизъм, и за черна магия!

Обух си ботушите и се увих в топла зимна наметка. Малката притискаше ребрата ми и се наложи да приседна на леглото.

— Мигел Сесо призна, че сте го посещавали — каза Кристобал злорадо. — И с него ли сте си лягали? Може би детето, което предстои да родите, в действителност е дяволско изчадие, заченато чрез книжаря с някакви езически ритуали?

— Вие съвсем ли сте обезумели? — казах аз. — Дяволско изчадие, заченато с ритуали? Вашата душа наистина принадлежи на Сатаната, щом изобщо можете да си помислите подобно нещо. При това се запознах с Мигел Сесо чак през юни. От тогава има само шест месеца, а аз ще раждам всеки момент.

— Дяволското не следва здравото естество на Божественото. За много умна се мислите, доня. За по-добра от останалите. Но много грешите. Мигел Сесо вече го разбра. Той произнася признанията си сред викове, а думите валят несвързано от устните му като ята скакалци.

С усилие се надигнах отново, пристъпих току до Кристобал и го погледнах в очите.

— Ще Ви убия — казах с леден глас. — Обещавам Ви. И Господ ще ме възлюби за това. Вие сте змия в човешки вид.

— Думи, думи, думи, нищо повече.

Вратата рязко се отвори и камериерката ми почти влетя вътре.

— Значи София вярно е казала — възкликна Габриел възмутена. — Да посегнете на бременна жена… Не ви е срам! Вън, безобразници такива!

Кристобал решително пристъпи към нея, вдигна ръка и я удари с опакото през лицето.

Габриел се стовари на пода. Едната й вежда беше сцепена и вече кървеше обилно.

— Веднага отведете госпожата — нареди той на войниците. — Не желая повече пречки. Братко Августин, останете тук и довършете изземването, а след това ми донесете доказателствата. Лично ще ги предам на Великия инквизитор Еспиноса.

Двамата войници ме хванаха.

— Намери Фуркево — успях накрая да кажа на Габриел, докато войниците ме влачеха навън. По очите й видях, че ме е разбрала отлично.

Кристобал вървеше най-отпред. Висок и слаб, той правеше широки крачки и аз се задъхах в опита си да не изоставам. Но нямах избор, войниците ме държаха здраво под мишниците.

Бързахме по безбройните пусти коридори на двореца, които в този час на денонощието бяха осветени само от отделни факли тук-там. На две-три места се разминахме с прислужници, които ни изпратиха с озадачени или ужасени погледи, иначе дворецът беше съвсем пуст. Кристобал беше подбрал момента много внимателно.

Тежкото ми тяло протестираше. Задъхвах се, пишкаше ми се, а отмалелите ми крака се подгъваха. Войниците ме дърпаха и влачеха като животно на заколение.

Над двореца Алкасар все още лежаха нощните сенки и ме изпълни усещането, че всъщност нищо от това, което се случва, не е истина. Масленият светилник на Кристобал хвърляше отблясъци върху богатствата на краля, върху бронзови статуи, порцеланови вази, мебели от абанос, поставени върху килими и мозайки, над които се издигаха мраморни арки. Но студът в голямата зала проникваше до мозъка на костите и беше съвсем истински. От устата ми излизаше пара, докато пристъпвах под месинговите полилеи.

Декемврийско дете. Повторих думите на ум, повиках я. И когато пристъпихме навън, в дворцовата градина, тези две думи се превърнаха в най-красивите думи на света.

Декемврийско дете.

Нежен бял пух кацаше по миглите и носа ми. Снегът валеше и от него черното утро сияеше, снежинките падаха по покривите, по кладенеца, по каретите и площада, навсякъде блещукаше фино покривало от непорочен сняг.

После стъпките на Кристобал унищожиха девствената му чистота и ме изтръгнаха от мечтите ми.

Светът не беше красив. Сама се смъмрих. Не трябваше да се унасям в подобни фантазии. Трябваше да се боря, да се боря за себе си и за детето си.

Прекосихме двора и стигнахме до една голяма сграда, отделена от останалите. Беше от сив камък и имаше само няколко тесни прозорчета. Знаех за какво се използва. Бях виждала да карат тук хора, оковани във вериги. Единици излизаха от нея и то обикновено, за да бъдат екзекутирани.

Кристобал потропа по масивна дървена врата, която бързо беше отворена. Очакваха го.

Влязохме вътре. Войниците ме пуснаха.

— Това няма да Ви се размине — казах на Кристобал, — аз не съм коя да е!

— Напротив. Вече имам разрешението на Великия инквизитор. А когато му бъдат показани и доказателствата…

С всички сили ударих Кристобал в лицето със свит юмрук. Това му дойде съвсем изневиделица. Разсмях се. Единият от войниците ме хвана здраво, но успях да наплюя секретаря, преди да се отдръпне.

— Оковете я… незабавно! — ревна Кристобал отчаяно на тъмничаря, който беше отворил вратата.

Хвана се за бузата и ръката му почервеня от кръв. Бях му разбила носа.

Той отметна глава назад и стисна носа си, докато бълваше сквернословия.

— Вещица… Изчадие… Ще те науча аз тебе! — врещеше той през кръвта, която течеше от носа му, и нареждаше на тъмничаря да ме окове допълнително.

Нямах никакъв шанс, дори и да се опитах да му се противопоставя. Двамата войници ме държаха здраво и скоро оковаха не само китките, но и глезените, и шията ми.

— Не можете! — викнах аз. — Скоро ще раждам!

— Значи курвата я е яд, че не може да се разкрачи повече, а? — процеди Кристобал през зъби и внимателно отпусна натиска в основата на носа си. Кръвта беше спряла.

— В килията — продължи той. — И закачете оковите на шията й за стената.

24

Имаше някакво парадоксално спокойствие в мрака на затворничеството ми. Иначе цялото положение беше ужасяващо, лежах окована върху каменен под, постлан със слама, бях обвинена в престъпления, за които можеше да бъда осъдена на смърт, и всеки момент можех да почна да раждам. Но далеч преди влизането ми в килията мракът се беше превърнал в нещо, което свързвах с любовта към детето си, с очакването на малкото същество, което — крито вътре в мен досега, със затворени за света очи — сега щеше да срещне този свят като декемврийско дете, родено в месеца, когато денят е като нощ.

Оставих мрака на килията да ме прегърне, не се противих, а го приемах като милувка, като уверение, че на света има и добро. Че хората могат да проявяват един към друг разбирателство и топлина.

Потопи се в мрака, но гледай да не се удавиш— така си говорех сама. Мислите ми трябваше да бъдат ясни и спокойни. Сега те бяха единственото ми оръжие.

Каменният под беше твърд и студен, а полите ми бяха мокри от урина. Усещах и нещо друго мокро между краката си, по-лигаво, и някакъв натиск ниско долу под кръста. За щастие носех и нощница, и вълнена рокля, наметка и ботуши. Нещата можеха да са много по-зле, можеше да треперя от студ, който да замъглява мислите и съзнанието ми.

Трябваше да обмисля положението си.

Достатъчно сериозни ли бяха обвиненията срещу мен, за да ме осъдят? Бяха изтръгнали самопризнания от бедния Мигел. Какво щеше да се случи с него?

А и Кристобал наистина ли беше готов да доведе нещата до край? Ако ме изправеха пред съдия, щях да разкажа за заговора за предателство, който бях дочула. Но едва ли щяха да ми повярват. Щяха да ги приемат за фалшиви обвинения, предизвикани от отмъстителност или отчаян опит да отърва собствената си кожа.

Невъзможно беше да се измъкна от затвора сама. Имаше вериги, заключена врата на килията, тъмничари. Каква подкрепа имах навън, кой можеше да ми помогне? И щях ли да мога да се свържа с тях?

Габриел щеше да се опита да говори с Фуркево. Това беше единствената ми надежда. Той беше посланик на Франция и щеше да се противопостави на подобно отношение към негова сънародничка и придворна дама на кралицата майка.

Но това трябваше да стане съвсем скоро. Твърде опасно беше да родя в килията. Детето ми трябва да живее. Кристобал трябва да умре.

Отворих очи. Повече не можех да лежа по гръб, болеше ме и трябваше да се завъртя, но нямах особено много възможности с големия си корем и веригите. Седнах и подпрях гръб на стената. Колко часа бяха минали? В килията не влизаше дневна светлина. Оковите разраняваха китките ми.