Колко време съм седяла така, подпряна на стената, не знам. Килията вонеше на урина и изпражнения и аз се опитах да мисля за снега, който бях видяла навън, така бял и чист. Ожаднях, коремът ми почна да къркори. Трябваше скоро да ми донесат храна…

Дочух тих звук откъм коридора. Докато ме влачеха към килията, бях мярнала и други дървени врати по коридора.

— Ехо — викнах сега. — Кой е там?

В началото не последва отговор, но когато отново повиках, груб мъжки глас изрева да си затварям плювалника, защото всички щели да пострадат от моето врякане.

— Мадлен, Вие ли сте? — чу се друг глас, съвсем тих.

— Мигел?

— Млъквай, казах! — изрева първият мъж отново.

Двамата замълчахме. Определено беше Мигел. Това едновременно ме зарадва и обезсърчи. Във всеки случай поне не бях сама.

Унесох се, а после ме разбуди дългоочакваната кана вода, донесоха ми и купа с нещо, което сигурно трябваше да мине за храна, но от което имах чувството, че вътрешностите ми се обръщат. Бях сънувала бистра кладенчова вода, реки и разхладителни напитки с мед, които в кошмара ми някой изтръгваше от ръцете ми, защото бяха отровени. Отпих с благодарност от каната.

— Чакай! — казах, когато пазачът понечи да си тръгне. — Мога ли да пратя вест до един човек? Ще си платя добре.

Той ми хвърли презрителен поглед, изплю се в сламата и след няколко грозни думи за отрепките, които се мислят за много важни, излезе.


Времето е понятие, което принадлежи на небесата. Ходът на слънцето, луната, която расте и намалява, планетите и орбитите им. Ден, месец, година. Звездните картини се носят в бавен танц, докато се оглеждат в бесния бяг на секундите.

Моят мрак беше отвъд небесата. Отвъд времето. Аз представлявах просто едно неудобно тяло, което очаква само страдания и безпорядък, бях съдба, която се срива към хаоса. Движението и покоят се сляха в едно. Ровичкането на плъхове в сламата, вонята и нечистотиите, раните по китките ми, храна и вода в проблясък на светлина, а после отново мрак. Днес знам, че така са изминали няколко денонощия. Но можеха да са часове или пък седмици. Цялото земно кълбо беше свито до едно нищо с размерите на грахово зърно, а аз бях безформена течност. Мислите се превръщаха в сънища без посока, в абсурдно лутане сред случайни хрумвания — като глупашкото усещане за гордост от това, че поне знам, че Земята не е плоска, а след тях пределно ясни образи — противните плъхове в килията, само да можех да ги ритна, само да не бяха оковите на глезените ми, само да можех да ги видя.

Но небесата са в крайна сметка само една част от огромната Вселена. Вътре в мен се криеше друга част, скрито време. Вдишванията и издишванията ми растяха и намаляваха като лунни фази, сърцето ми беше слънце, а кървави секунди пулсираха през плътта ми и се вливаха в миниатюрното създание, чиито тяло и душа все още бяха чиста природа. И течното състояние постепенно се втвърди.

Тежестта, движенията на малката. Процеждащата се между краката ми течност. Те не можеха да останат в периферията като спорадични събития. Детето искаше да излезе.

Времето се завърна. Започнаха контракциите.


Мислех, че знам всичко за контракциите. Неведнъж бях слушала жени да говорят за това, а Ана и Виглиус подробно ми бяха обяснили как преминава едно раждане. И въпреки всичко бях неподготвена.

Първия път дори не си дадох сметка, че това е контракция. Усещането за тежест стана по-настойчиво, слизаше в кръста, дори надолу в краката. След това усетих рязко единично пронизване, което ми напомни болката от месечните ми неразположения. Но то скоро премина и дълго време не се върна.

Свих лице и юмруци при следващата божа. Беше по-силна от първата.

Почна се, помислих си отчаяна и си дадох сметка, че би трябвало да се радвам. Не, не може да се случи сега, не може да стане тук…

Но времето беше дошло. Болката ме пронизваше, нажежена до бяло в затворническия мрак на килията ми, единствената действителност.

В началото контракциите бяха кратки и имах време да се съвзема между тях.

Сетих се за веригата между глезените си. Беше достатъчно дълга, за да мога да вървя. Но можех ли да разкрача крака толкова, че да мога да родя?

Обзе ме паника.

— Помощ! — викнах. — Помогнете ми, моля ви!…

От следващата контракция и дъхът, и гласът ми секнаха. Този път болката продължи по-дълго. Беше като огромна рибарска кука, която бавно пронизваше утробата ми. От спазъма ми се догади и ме обзе желанието да плача истерично. Но се овладях.

Поех си въздух и го издишах бавно и след минута всичко беше преминало.

Но нищо не беше преминало. Усетих, че между краката ми се процежда течност, която не спира, рядка и водниста, и съвсем не като предишното течение. Водите ми бяха изтекли. Раждането със сигурност беше започнало.

Опитах се да разтворя крака. Веригата ми позволи да се разкрача съвсем малко.

— Не, не — простенах.

Раждането щеше да ме убие, щеше да убие детето, бяхме обречени на смърт сред мръсната слама, сами сред плъховете.

Чух, че се отваря врата. Женски глас. Мъжки глас. Жената звучеше гневна.

— Помощ! — викнах аз. Прониза ме следващата контракция. Болката беше неописуема и си поех въздух твърде рязко, твърде плитко, от което ми се зави свят. После ми причерня.

25

— Дишайте спокойно. Накъсаното дишане не е полезно, още по-малко за детето.

Отворих очи. Говореше ми Виглиус, който беше седнал на каменния под до мен. Явно бях припаднала.

На прага стоеше Ана, която крещеше на тъмничаря.

— Ами тогава донеси ключове, човече, ти изглежда си съвсем малоумен! Веригите трябва да бъдат свалени! Веднага!

Разплаках се от облекчение. После заплаках от болка. Поредната продължителна контракция превърна тялото ми в стегнат юмрук от влудяваща болка.

— Да, раждането е започнало — каза Виглиус на Ана. — Дано акушерката дойде по-скоро.

— Изпратих кола за София — каза Ана. После изведнъж ритна отворената дървена врата на килията. — Толкова съм бясна, че нямам думи! Човек не може да се държи така с жена в напреднала бременност, независимо какви престъпления може да е извършила.

Тъмничарят се върна с връзка ключове и под гневния поглед на Ана побърза да отключи оковите ми и да ги свали.

Веднага разтворих крака. Издишах, изпънах се. И това щеше да мине. Болката намаля, и тази контракция беше отшумяла.

— Трябва да я изведем оттук — каза Ана. — Ще пратя да извикат двама мъже с носилка.

— Не съм сигурен, че ще имаме време — отговори Виглиус. — Водите й са изтекли, а контракциите ми се струват твърде начесто.

При следващата контракция изкрещях. Ана смутена ме порица, каза, че трябва да се владея, че не трябва да се боря с болката.

— Така се бориш срещу Бог — каза тя. — Жената трябва да ражда децата си в болка.

Идеше ми да й се сопна и на нея, и на жестокия й бог. Стоеше си там красива и чиста, с мъничък корем, в ранна бременност, докато аз лежах мръсна и сгърчена от болка на голия под на тъмнична килия. Но контракцията ме погълна и не можех да мисля за друго.

Намирах се във вселената на болката. Нажежена до бяло още от самото начало, остра и концентрирана като нож. Сякаш парещите пипала на медуза обгръщаха цялото ми тяло, вмъкваха се вътре в мен, сливаше се с тръпнещите нервни окончания, хиляди стъклени парчета пронизваха утробата ми, кръста ми, спускаха се надолу в бедрата ми. Болката порасна, окръгли се като слънце, което изпича лятото. Пъшках и пуфтях, пръхтях и се потях се, напъвах и отпусках, и отново напъвах.

Разсея ме фигурата на висок, слаб мъж, застанал на прага. Тъмничарят го беше повикал.

— Принцесо — каза Кристобал на Ана, — най-почтително Ви моля да отстъпите. Влиянието Ви не се простира до тъмницата.

— Какво си въобразявате Вие, глупако! — кресна Ана в лицето му. — Невъзможно е това тук да е било одобрено от началника Ви, Антонио Перес!

— Спокойно, принцесо. Това тук е от полза и за Вас, и за съпруга Ви Руи Гомес. Доня Мадлен е работила с Хуан. И не само. Но не мога да Ви разкажа всичко сега. Доверете ми се. Отстраняването й е най-доброто решение. А и тя напълно си го е заслужила.

Аз простенах. Ана ме погледна.

— Очевидно знаете нещо, което аз не знам, Кристобал. Но си оставате идиот, а аз съм бясна както от отношението Ви към нея, една жена, на която предстои раждане, така и от неуместната Ви намеса в голямата политика, от която нищо не разбирате. Не забравяйте къде Ви е мястото! Доня Мадлен се намира под опеката на френската кралица майка. В това й качество я е приел в двора си кралят. Френският посланик Фуркево вече се закани да създаде сериозни проблеми на Филип II. Заплашва да прекрати дипломатическите отношения между Франция и Испания. Вече е пратил куриер до Париж. Все още отговор от френския двор няма, но доня Мадлен трябва да излезе от затвора преди това! Тук съм по заповед на самия крал.

Кристобал изглеждаше смаян. После се овладя.

— Въпросът вече е поставен пред Инквизицията. По него се е произнесъл Диего де Еспиноса. Не мога просто да я пусна.

— Тя трябва да излезе от затвора и да получи отношение и грижи, подобаващи на жена в нейното положение, няма да повтарям! А Вие се оправяйте както знаете с Еспиноса.

— Принцесо — каза Кристобал, — въпросът не е само, че е легнала с дон Хуан и следва да понесе наказание поне равно по сила на това на Мария де Мендоса. Но в допълнение тя чете забранени книги и общува с евреи. Което беше доказано. Не мога да я пусна.

— Легнала е с Хуан? Сигурен ли сте? — Ана се поколеба. — Така или иначе, Мария се подчиняваше на испанските закони. Нейното положение е различно в не едно отношение. Но дали доня Мадлен е наясно, че… — Ана замълча и ме погледна. Болката отново почваше да ме залива. — Не, така или иначе трябва да я освободите незабавно. Френският двор със сигурност би настоял за това. За момента можете да поставите гвардейци пред покоите й, ако това ще улесни отношенията Ви с Еспиноса. Но тя трябва да излезе от тъмницата. Такова отношение към бременна жена е недопустимо — независимо от ситуацията.