Ане-Мари Олесен - Копелето

Изведнъж в килията стана твърде тясно, София и носачите пристигнаха едновременно. Не можех да възприема всичко, случваха се твърде много неща и захлипах, и в същото време се вбесих на себе си за хлипането си.

Мъничката ми, прошепнах. Ти и аз, само ние двете. Трябваше да се затворя за външния свят, да се съсредоточа върху единственото нещо, което беше по-важно от всичко останало. Да помогна на детето си да се появи на света. Сбогом на мръсната килия, на Виглиус, Ана, тъмничаря, Кристобал, София и носачите. Всички те се суетяха около мен, произнасяха някакви думи, оглеждаха ме. Затворих очи и се понесох със следващата болка, представих си как и дъщеричката ми се носи с мен, как е обяздила една вълна, която се удря в брега само за да се отдръпне отново назад. Носеше се по прибоя. Още вълни. Напъвах. Скоро мъничката щеше да бъде изхвърлена на брега.

Легнах на носилката. Между краката ми все още се стичаше вода, точно в този момент не ме болеше, София вървеше до мен, мярнах вратите на другите килии, покрай които минавахме.

— Мигел, Мигел — казах и протегнах ръка към едно лице, което видях зад дървената врата. Беше неузнаваемо, очите бяха така подпухнали от удари, че не можеха да се отворят, но разпознах пропитата с кръв брада.

После дойде свежият въздух и ослепителната дневна светлина и след толкова дълго време в мрак трябваше да затворя очи.

— Отново вали сняг — зарадвах се и взех тази радост със себе си при следващия пристъп. Под вихрушката на снежното небе ме носеха през двора на двореца Алкасар, болката танцуваше със снежинките, превръщаше се в завихрена снежна буря, а аз напъвах и се гърчех, и цялото небе, и целият свят се въртеше и виеше пред очите ми.

Снежно дете. Декемврийско дете. Детето ми трябва да живее.

Запротестирах, когато ме внесоха вътре. Исках да остана на снега, така чист и съвършен. Но те продължаваха напред през двореца. Бързаха. Този път беше по светло и предизвикахме интереса на не един и двама. По стълбището нагоре към първия етаж, където бяха моите покои, трябваше да изтикаме всички встрани, за да минем, защото, за да се качи носилката по стълбището, бяха необходими четирима носачи.

Габриел чакаше пред вратата ми.

— Вече всичко е наред — каза тя и хвана ръката ми.

Лежах на леглото си. София даваше нареждания, Габриел тичаше напред-назад и не след дълго вече бяха свалили мръсните ми дрехи и ме бяха измили.

Наоколо имаше чисти постели и кърпи, ведра с вода, както и една маса със зловещи на вид инструменти.

София забеляза страха ми и ме успокои. Това били приборите на Виглиус, той винаги ги подготвял при раждане, но почти никога не ги използвал.

— Раждането Ви върви добре, както трябва, затова за момента отпратих лекаря. Няма причина да стои тук — ми каза тя, докато под нейните насоки напъвах и дишах, и изтърпявах следващата контракция. — Да, точно така, напъвайте!

Болеше ме ужасяващо, усещах как бебето ме разкъсва и ми идеше да крещя. Но малката се инатеше и контракцията премина.

Простенах от изтощение. Габриел избърса потта от челото ми. Помолих я да отвори капаците на прозорците въпреки възраженията на София.

Студеният свеж въздух ми донесе облекчение. Светът навън все още сияеше снежнобял.

Габриел ми даде да пия вода. Попитах за Ана и Кристобал и тя ми каза, че Кристобал е оставил двама войници пред вратата ми, на което принцеса Еболи не е възразила.

— Най-важното е, че излязохте от ужасяващия затвор — каза Габриел. — Разчитам на мосю Фуркево, който беше изключително отзивчив. Той би искал да говори с Вас веднага щом е възможно.

— Може ли да ме посети, докато все още съм пленница и ме пазят войници?

— Много ми се иска да ги видя как ще го спрат! — засмя се Габриел. — Целият двор говори за това как стигнал лично до крал Филип II, въпреки опитите на разни секретари да му попречат.

— Ти добре ли си, Габриел? Кристобал те удари.

— Нищо ми няма. — Тя посегна към избледняващата синина под окото си. После сниши глас, за да не я чуе София. — Дори стана по-добре така, защото след това той просто ме остави да лежа на пода, където бях паднала. И оня монах не успя да открие всичко, докато претърсваше стаята. Между другото взех екстракта от червен напръстник на Виглиус и успях да извадя камата от кутията Ви за накити, преди да я открие. Ето. Държах я в себе си, за да Ви я дам. — Тя извади от ботуша си камата със смарагди, която леля ми беше подарила, и ми я подаде. — Струва ми се, че не трябва да оставате невъоръжена дори и сега.

Не трябваше, наистина. Зад вниманието, което по принуда трябваше да отдам на раждането, се беше стаил гневът ми и чакаше да му дойде времето. Скрих камата в леглото си. Детето ми щеше да се роди в любов и сила. Дъщеря ми никога нямаше да се чувства безпомощна. Моите грижи и камата ми щяха да я посрещнат и да не я оставят цял живот.

Въздъхнах тежко. Усещах, че идва следващата контракция.

— Спокойно — каза София и отмести Габриел встрани. — Всичко върви както трябва. Тапата е паднала, водите са изтекли, контракциите са редовни, начесто, а детето се е извъртяло както трябва. Няма за какво да се тревожите. И приятелката Ви, принцеса Еболи, също го знае. Тя с нетърпение чака новини. Каза ми да Ви предам поздрави и да Ви кажа, че иска да посети Вас и бебето веднага щом се възстановите след раждането. Тя е истинска дама. Прати собствената си карета да ме вземе, с всичките гербове по нея. Никога досега не съм…

Следващата ми контракция я накара да замълчи. Виках, напъвах и знаех, че това е моментът, че сега всичко се променя, че чрез тази болка светът ще бъде обогатен с едно ново човешко същество, че има чудеса и че най-голямото от тях е Божествения дар на живота.

Главата на детето беше излязла, ръцете на София бяха между краката ми, Габриел блещеше очи. Последният спазъм ми се стори кух, сякаш болката вече не е моя. Плът и кръв минаха от един свят в друг, появи се едно истинско телце от кости и кожа, очички и пръстчета, едно мъничко, миниатюрно копие на човек, което аз вече обичах.

Мъничката ми, родена от декемврийския сняг. Винаги ще те обичам.

София я вдигна и малката нададе писък.

Аз протегнах ръце.

— Момиченце, живо и здраво — каза София усмихната. — Ще срежа пъпната връв и ще я подсуша, а после ще Ви дам дъщеричката Ви.

Подаде ми детето.

— Мари Беатрис дьо Мондидие, добре дошла — прошепнах аз и я положих върху гърдите си. Малката устичка потърси и веднага намери зърното ми.

— Много бързо — каза София. — Умна е. Сега остава да родите и плацентата. Утробата постепенно ще се свие и ще изтика плацентата. Често бебетата не засукват преди това да стане.

Кимнах, но почти не я чувах. Виждах единствено съвършеното мъничко личице и малките свити пръстчета. Имаше фина кестенява косичка и си помислих, че очите зад затворените клепачи ще са сини.

— Трябва ни топлина — каза София и отиде отново да затвори капаците на прозорците.

Права беше. Вдигнах поглед и погледнах за последно проблясващата белота, най-прелестното проявление на сътворената от Господ природа, снегът, който може да направи и най-тъмния ден светъл, и най-мръсния свят — чист.

А на галено ще те наричам Снежинка.

Андалусия, 1570 година

Гуехар Сиера, 13 януари 1570

Любима Мадлен,

Разбрах, че си родила още през декември! Пиши ми! О, прелестна, разкажи ми за малката ми дъщеричка, разкажи как сте, разкажи колко си красива, за да мечтая за теб в тези тежки обстоятелства, когато войната и зимата са заличили опиващата хубост на Андалусия и са оставили само остри скали, опожарени градове и обезобразени трупове.

Детето трябва да се е появило един месец преждевременно, явно е била нетърпелива. Добре ли е? Как я кръсти — мъничката ми Хуанита?

Положението тук е критично. Зимата е сурова, първите студове дойдоха рано, снегът вали безспир и не успяваме да защитим както трябва християнските села. Мориските все още се крият в пещерите из Алпухара и стават все по-силни заради подкрепата на турците. Вече не става въпрос само за Гранада. Въстанието се разпростира и в останалата част на Адалусия и ако не ги ударим скоро, има риск не само цяла Испания, но и целият християнски свят да бъде застрашен.

Скъпият ми брат кралят знае всичко това много добре и още през октомври помоли папата да ни подпомогне с голямо количество муниции от италианските оръжейни фабрики. С тези муниции най-сетне тръгваме от Алхамбра, за да сложим край на войната. Град по град, пещера по пещера ще ги изкореним тези бунтовници.

В момента се намерим в мориския град Гуехар Сиера и скоро с армията продължаваме към Галера. Гуехар Сиера падна бързо. Проклетите страхливци се изпариха веднага, взеха жените и децата със себе си и се покриха в Сиера Невада. Въоръжени християни тръгнаха след тях нагоре из планините. Вече никой не е склонен на снизхождение. Имаме да отмъщаваме за твърде много зверства.

Галера обаче едва ли ще падне толкова лесно. Той е един от главните градове на въстаниците, укрепен е и го пазят както мориски войски, така и турски войници. Под водачеството на маркиз Де Лос Велес той отдавна е обсаден, но без успех. Затова му отивам на помощ с основната армия. Трябва да унищожим тези чудовищни безверници сега, преди османците и целият мюсюлмански свят да ни нападнат като пълчища мръсни плъхове. Мюсюлманите по цял свят само печелят от тези безредици. Току-що получих вести, например, че турският губернатор в Алжир е превзел град Тунис.