Подръпване на юздите ме върна в реалността и като сведох поглед, видях дрипав беззъб мъж с неописуемо мръсно лице.

— Да Ви помогнем нещо, господине? Водач да ви трябва? Ще Ви помогнем, няма да Ви струва никак скъпо. Елате, елате с мен. Дайте някоя дребна пара.

Той отново дръпна юздите и ми се прииска да го прогоня с ритник. Наближиха ни още просяци, две жени протегнаха ръце и аз се запитах дали да вадя шпагата си или ще се махнат, ако им хвърля няколко монета. Вероятно не.

— Изчезвайте веднага! — Някакъв мъж приближи на кон и ме изпълни неволна радост, когато видях, че е благородникът от по-рано. Беше извадил шпага и сега я насочи към беззъбия, който пусна юздите и бързо се отдалечи заедно с останалите от шайката си. — Така, така, бягайте! — викна след тях ездачът и замахна с шпага във въздуха. После се обърна към мен усмихнат: — Уважаеми господине, простете ми намесата, но бургоските стражи все още не са се върнали от изгарянето на еретиците на клада и след свечеряване градът е опасен.

Този мъж почваше да ми харесва. Във всеки случай неприязънта ми от по-рано вече я нямаше. Беше решителен, а усмивката му беше заразителна. Отвърнах на веселия му, самоуверен поглед и реших, че ще рискувам да говоря с него, дори и гласът ми да ме издаде. Всъщност май исках да разкрия пола си, това си помислих, след като през ума ми мина въпросът дали и ръцете му са така силни като краката.

— Благодаря — казах аз и се усмихнах. — Не познавам града, а търся странноприемница, където да пренощуваме. Пътувам със сестра си. Идваме от Франция.

При думите ми досегашната му веселост изчезна и той ме изгледа твърдо.

— И Ви трябва кочияш, доня — каза накрая. — Нима жените във Франция вече носят мъжки дрехи? Не бях чувал за това, а смятах, че добре познавам модата и тук, и във Франция. Не знам какви са мотивите Ви, но Ви съветвам да облечете нещо по-подходящо. При това една рокля само би подчертала женската Ви красота. Престъпление срещу целия свят е да криете прелестите на пола си.

Разгневих се. Той явно си мислеше, че ще ме омае с комплимента си — и донякъде беше прав, — но ми беше омръзнало от мъже, които смятат, че по рождение знаят по-добре от жените кое е най-доброто и най-разумното за тях. Макар и в конкретната ситуация да беше прав.

— Благодаря Ви за съвета, който, не се съмнявам, давате с най-добри намерения — казах с хладен тон. — Но държа да подчертая, че съм зряла жена, напълно в състояние да се грижи сама за себе си. Единствено Господ може да ме направлява и съди. Горделивостта е грях, а какво, ако не горделивост, е да се смяташ за равен на Господ?

Думите ми не го смутиха. Напротив. Той изпъчи гърди и ме огледа едновременно надменно и похотливо.

— Позволете ми да се представя, доня — каза. — Казвам се Хуан Австрийски и съм полубрат на крал Филип II. Надявам се — за Ваше добро — да не принадлежите към френските еретици хугеноти. Макар че именно към такива мисли ме навеждат думите и поведението Ви. Такива в Испания не ги търпим. Дори и в образа като красива жена. Дяволът трябва да бъде унищожен. В тази страна правата вяра е само една.

Бях го подценила този Хуан Австрийски. Не само че беше весел и очарователен, но явно умееше да бъде твърд и непреклонен в аргументите си. А вероятно и опасен. Този контраст го правеше още по-привлекателен. Имаше някакво непокорство у него, беше като гладен, прекалено самоуверен вълк.

— Казвам се Мадлен дьо Мондидие — отговорих аз възможно най-спокойно. — Католичка съм и придворна дама на френската кралица майка Катерина Медичи. Пътувам към испанския кралски двор, при дъщерята на Катерина, кралица Елизабет.

— В такъв случай би трябвало да Ви арестувам незабавно. Кралица Елизабет почина преди половин година, а Катерина Медичи отдавна е уведомена за това. Тя дори обеща другата си дъщеря, Маргьорит, за съпруга на крал Филип II. Всичко това щяхте сама да знаете, ако наистина пътувахте от името на кралицата майка, както твърдите. Но изпитвам известно състрадание към Вас, доня Мадлен. Има дарование и красота в душата Ви, жизненост и жар, които Ви правят интересна. Затова ще Ви изслушам. Ако обясненията Ви са неубедителни, ще бъда принуден да Ви предам на официалните инквизитори.

Онемях. Елизабет, дъщерята на Катерина, беше мъртва. Целият ми план беше основан на убеждението, че като французойка ще мога да стана придворна дама на друга французойка в испанския двор. В момента обаче първо трябваше да избегна непосредствената опасност. Трябваше да кажа истината. Че съм била държана като заложничка на хугенотите в Ла Рошел половин година и вестта за гибелта на Елизабет не е стигнала до мен. Побързах да обясня това на дон Хуан.

— Крайно невероятен разказ, доня, на границата на недостоверното. Били сте затворена от хугенотите в Ла Рошел? Но в крайна сметка са Ви пуснали да си вървите? Чух за битката при Жарнак, където загина Луи дьо Конде преди половин година. Но армията на хугенотите не беше разбита. Какво би могло да докаже твърденията Ви? Помогнете ми — не бих искал да пострадате. Жена като Вас е създадена за любов.

Добави последните думи с усмивка, от която се разтопих. Когато поискаше да бъде очарователен, беше неустоим.

— Мога да докажа всичко — казах аз и скочих от капрата. — Имам писмо от кралицата майка.

Отворих вратата на каретата и дадох знак на Габриел да излезе.

— И между другото това не е сестра ми, както казах по-рано, а камериерката ми. Решихме за по-безопасно да пътуваме като брат и сестра. Но нека Ви покажа документа.

Качих се в каретата и отключих пътническия си сандък, където държах всичките ми ценности. Златни монети, накити, украсената със смарагди кама от леля ми и писмото от Катерина Медичи, където тя пишеше, че пътувам по нейно поръчение, намирам се под нейна закрила и нареждаше при нужда да ми бъде оказана помощ.

Подадох писмото на дон Хуан, който все още не беше слязъл от коня си.

— Заповядайте — казах, като го погледнах в очите.

Гледахме се дълго. Никой от двама ни не искаше да откъсва очи от другия. В този момент и двамата разбрахме, че нещо ще се случи между нас, свързваше ни някакво безпокойство, някакво привличане, далеч по-силно от мимолетното очарование от пръв поглед. „Моят вълк“, така си помислих, и си дадох сметка, че той вероятно вижда желанието ми така ясно, както аз усещам неговото. Искахме едно и също.

Габриел, която стоеше мълчаливо до мен, леко стисна ръката ми и аз се сетих за положението си. Бях бременна. Щях да ставам майка на незаконно дете. А ето че седях и се докарвах пред някакъв непознат испанец. Трябваше да се стегна.

— Трудно се чете в тъмното вечер — каза дон Хуан, след като известно време изучава документа. — Но разпознах печата. Позволете ми, дами, да Ви отведа до едно прилично заведение, където ще можете да пренощувате, а аз — да прочета писмото.

И аз отново подкарах каретата и тръгнах след дон Хуан по улиците на Бургос.

3

Странноприемницата „Овен и бокал“ се намираше точно зад катедралата. Дон Хуан, който все още държеше писмото на Катерина в себе си, се разбра нещо със съдържателя и ми нареди да се кача в стаята с Габриел, да се преоблека в подходящи женски дрехи и след това да сляза в кръчмата. Междувременно той щеше да се погрижи за конете и да поръча храна.

Извадих от големия си пътнически сандък една златиста копринена рокля, която много подхождаше на дългите ми кестеняви коси. Себе си не можех да заблуждавам, по-добре беше просто да си призная колко много ме привлича Хуан Австрийски. Габриел ми помогна да се облека и сложи на главата ми боне, украсено с перли. Беше сресала косите ми така, че да падат на меки къдрици. Знаех колко очарователна изглеждам в тези дрехи.

— Така — каза Габриел с доволно изражение. — Сега вече със сигурност няма да може да Ви устои.

— Ще видим — казах аз. Мъжките дрехи вече ми липсваха — удобните панталони, свободната блуза, наметката и шапката с голяма периферия. Сега дълго време нямаше да мога да ги облека. Но скоро щях да имам проблем и с роклите. Щяха да почнат да ми стягат на корема и щеше да се наложи да ги разширявам.

Извадих шпагата от ножницата и я претеглих в ръка. После отново я прибрах, увих я в наметката и я положих на дъното на сандъка.

Вместо нея извадих камата от леля си, вдигнах полите си и внимателно я пъхнах в ботуша си. При никакви обстоятелства нямаше да изляза невъоръжена.


Кръчмата беше препълнена с хора, които се забавляваха, превъзбудени от аутодафето през деня. Имаше приказки, пиене, песни, много от мъжете вътре бяха вече пияни и започнаха да подвикват след мен и Габриел.

Забързах към дон Хуан, който седеше на маса в една ниша в другия край на помещението и зает да изучава писмото от Катерина Медичи, не ме беше видял да влизам.

Когато вдигна поглед, забелязах, че външният ми вид има желания ефект. Очите му светнаха и той спонтанно протегна ръка към мен, сякаш неволно му се е приискало да ме докосне, а после ми помогна да седна. От допира му през цялото ми тяло премина тръпка.

Габриел седна до мен. На масата вече имаше хляб, плодове и печено месо и тя се нахвърли върху храната, прегладняла от пътя. Самата аз вече нямах апетит. Радостният копнеж, предизвикан от присъствието на дон Хуан, беше утолил глада ми.

— Изглежда всичко е наред, доня Мадлен — каза той и наля вино и на трима ни. Погледът му мина по налетите ми гърди, докато ми подаваше писмото на Катерина Медичи. — Разбира се, като довереница на френската кралица, Вие сте добре дошла в двора на крал Филип II. Такова блестящо бижу като Вас е украшение за всяка свита.

Той сложи ръка върху моята. Смисълът на жеста му беше непогрешим и докато се хранеше, Габриел ме сръчка под масата.