Прости ми, задето не отговарях досега. Ти беше в мислите ми всеки Божи ден, но детето запълва неусетно и последната ми минута, а сладката малка Мари Беатрис — така я кръстих — е жизнено и весело момиченце, които има нужда от много внимание. Кръстена е на моята леля, Мари Карон, и на една приятелка във Франция, Беатрис д’Арси, която загуби живота си при едно покушение, насочено срещу мен. Дължа на Беатрис този жест.

Този път ще съм кратка, но причината е приятна: утре сутрин тръгвам заедно с краля и придворните му към кòртеса, който ще се проведе в Кордоба. И смятам да последвам двора и в по-нататъшната обиколка из Андалусия. Във всеки случай планът е да посетим Севиля и Хаен, където ще се проведе съветът в Кордоба. Ще те видя ли там? Бих била много щастлива.

Разбирам, че предстоят тежки битки. Тук в Мадрид непрестанно идват вести за обсадата на Ла Галера и доколкото разбираме, ви е трудно да превземете града въпреки множеството атаки и обстрели. Не на последно място и заради здравите крепостни стени. Говори се също така, че мориските от Ла Галера се бият като диви зверове, че дори жените и децата са по бойниците и хвърлят камъни по войниците ти.

Моля се всичко това скоро да свърши. Моля се най-сетне да се срещнем под звездното небе на Андалусия. Все още помня звездите в Бургос.


Твоя Мадлен


Малко преди обяд най-сетне дойде и нашият ред да отпътуваме от двореца Алкасар. Кралският кортеж с Филип II най-отпред беше тръгнал в ранни зори, а в строен ред го следваха благородници, придворни и членове на правителството.

Бях видяла тръгването на каретата на Филип II. Той пътуваше с двамата си племенници, ерцхерцозите Рудолф и Ернст. Двете момчета, всъщност още почти деца, бяха братя на бъдещата му съпруга Анна Австрийска, синове на император Максимилиан и сестрата на Филип II, Мария. Собствените му деца — двете му дъщерички Изабела и Каталина, обаче не пътуваха с него. Все още бяха твърде малки.

Зимният ден беше сив и страшно студен, но въпреки това гъста тълпа мадридчани следва кортежа по целия път през града. Хората подсвиркваха, махаха и викаха „Ура“ на всяка карета, която им се стори дори в най-малка степен знатна.

След кралската карета беше тази на Диего де Еспиноса. Като кардинал и Велик инквизитор той представляваше Църквата и затова заемаше втората по важност позиция след краля. Освен това Диего де Еспиноса беше и един от главните съветници на краля и щеше да води предстоящия кòртес.

Малко след него пътуваше Руи Гомес де Силва. Неговата карета беше украсена с гербовете и на Еболи, и на Пастрана, и при вида й множеството избухваше във възторжени викове. Всички познаваха принца и принцесата на Еболи и се надяваха да зърнат поне за миг най-красивата жена в Испания. Но останаха разочаровани. Руи пътуваше сам, Ана беше в Пастрана и очакваше да роди всеки момент.

Аз седях в каретата до Габриел и Лаура, която тъкмо беше положила Снежинка на гърдите си. Все още ме пронизваше някаква тъга, когато видех детето си да суче от гърдите на Лаура. Но в моите гърди вече нямаше мляко, така че нямаше и връщане назад.

В началото Алфонсо беше изразил тревогата си, че трябва да ни кара през Андалусия. Каза, че не познава пътищата там, но се успокои, когато разбра, че просто трябва да следва останалите. Днес трябваше да стигнем само до Толедо, където кралят щеше да пренощува в двореца Галиана. Оттам продължавахме през провинция Сиудад Реал до Кордоба, което щеше да ни отнеме четири-пет дни.

По обед цялата процесия спря. Вероятно кралят искаше да се разтъпче и да закуси. Небето все още беше сиво, а околният пейзаж — безрадостен, но и на мен ми беше приятно да сляза от каретата и да поразгледам пустите полета. Габриел и Лаура, която изнесе вече спящата Снежинка, веднага почнаха да се оплакват от студа и побързаха да се приберат отново в каретата.

И от другите коли слизаха членове на кралската свита и аз кимнах на Фуркево, който пътуваше току преди нас. Видя ми се необичайно крехък — остарял изведнъж, сякаш студът прониква чак до костите му.

Благодарих на Бог за доброто си здраве и младежките си сили. Тялото ми бавно си връщаше формата след раждането и там, насред зимните полета, си дадох сметка, че отговорността да заякна е и моя. Вятърът хапеше страните ми, мразът проникваше през ръкавиците ми и щипеше пръстите ми и ми се приискаха топли завивки и кресло пред разпалена камина. Но нямаше да ставам такава. Щях да събера сили да устоя.

Отдалечих се малко от каретите. Всичко беше камениста равнина и небе. Така голо и така изпълнено с възможности. Изведнъж се почувствах свободна. Трябваше отново да почна да яздя. Колкото по-скоро, толкова по-добре, така реших. И да се върна към фехтовката.

— Явно мечтаете за любимия. Да, там е, съвсем близо до мястото, където отиваме. Но едва ли ще има време да посети една така мимолетна любовница като Вас.

Обърнах се. Острият глас на Анна де Толедо ме прониза като ледена висулка. Щях да я накарам да съжалява за опита за отравяне, който за малко не уби моята Снежинка. Носех екстракта от червен напръстник със себе си и ми мина мисълта, че бих могла да се възползвам от това пътуване, в което явно участваше и Анна. Няколко капки в чашата й и с нея щеше да е свършено. Но не, тя не заслужаваше отрова. Тя беше затънала в тинята на ревността си. Просто трябваше да й помогна да се удави в нея.

— Отровителите свършват на бесилото — казах аз сухо. — Нима наистина сте смятали, че очевидната връзка между Вас и прислужницата ще остане неразкрита?

Ако съм имала някакви съмнения в участието на Анна, сега те изчезнаха. Тя онемя. И за пръв път видях на лицето й страх.

— Но аз само… Целта не беше и Вашият живот да бъде застрашен… Само копелето на Хуан…

— Нима смятате, че с тези думи ще ме умилостивите? Че сте искали да убиете дъщеря ми? Напротив, това ме разгневява още повече. Заслужавате тежко наказание.

— Хуан обичаше мен! И още ме обича, каза ми го на празненството на краля. Да, и на мен ми се разкри тогава, и на мен показа кой се крие зад маската.

Не й повярвах. Сетих се как беше застанала с пъстрата маска на Хуан в ръка, след като двамата с него се бяхме разделили. Сигурна бях, че я е вдигнала, след като е проследила мен, и едва тогава е видяла, че зад нея се е криел Хуан. И може би е подслушала разговора ни. Ако наистина го е чула, значи е сигурна, че Мари Беатрис е дете на Хуан. А може би и че не съм вдовица, че изобщо не съм била омъжена. Хората, които знаеха тайната ми, ставаха все повече. Хуан, Анна, Кристобал… Но Кристобал щях да го убия и то скоро. Той също пътуваше с нас — естествено, като младши секретар на служба при Антонио Перес той имаше отговорности, свързани с кòртеса. Но това пътуване щеше да е последното в живота му.

И все пак думите й ме жегнаха. Възможно ли е да бяха истина? Възможно ли е Хуан да е дошъл на празника, за да се срещне и с мен, и с нея?

— Анна де Толедо — казах аз тихо и пристъпих току до лицето й. Виждах, че не е останала и следа от обичайната й самоувереност, но тя не отстъпи. Парата, която излизаше от устата ми, се сля с нейния дъх. Рязко положих облечените си в ръкавици длани на шията й. И стиснах. — Ако още веднъж доближите дъщеря ми, ще Ви убия — просъсках, докато тя се мъчеше да се освободи. — А ако дори си помислите да разпространявате слухове, че детето ми е незаконородено, ще Ви предам на властите за опит за убийство чрез отрова. Разбрахте ли ме?

Анна кимна. Изглеждаше изплашена.

Пуснах я, а тя се закашля.

— Предлагам Ви да се откажете от това пътуване — добавих сухо. — Не е добра идея да сте толкова близо до мен.

— Невъзможно! — В гласа й имаше отчаяние. — Семейството ми трябва да се присъедини към краля в Толедо!

Кимнах.

— В такъв случай гледайте да не ми се мяркате пред очите.

А после й обърнах гръб и се върнах в каретата си.


Беше се свечерило, когато най-сетне стигнахме Толедо. В мрака долових очертанията на града на върха на хълма. Толедо беше високо горе, заобиколен от три страни от реката Тахо и пазен от дебели стени, и нашата процесия запълзя нагоре и скоро първите карети вече минаваха през една от портите.

Мигел ми беше разказвал за Толедо. Някога, преди векове, арабите създали град на благоденствието, дом за всякакви хора. Навремето градът се наричал Тулайтулах и в него един до друг свободно живеели евреи, християни и мюсюлмани. Когато по-късно кастилският крал Алфонсо VI, който бил християнин, го завладял, дори и той си дал сметка, че трябва да запази Толедо като център на науките. Погрижил се арабските библиотеки да не бъдат опожарени и дори заповядал творбите да бъдат преведени на испански от учените евреи и араби в града, а след това от испански на латински — от кастилските учени. Важността на Толедо била неоценима, така ми беше разказал Мигел. Точно заради преводите на книгите в толедските библиотеки днес християните имали достъп до древни знания, които иначе биха били загубени навеки.

Вътре в града беше настъпил истински хаос заради множеството карети, които се насочваха към различни странноприемници. Много благородници имаха роднини в града, у които щяха да нощуват, но чиновниците и чужденците като нас с Фуркево, трябваше да си намерят подслон другаде. И неговата, и нашата карета се отправиха към кръчмата „Острието“, чиято фирма представляваше надвиснал меч от толедска стомана и аз се запитах дали ще имам време и възможност да си купя подобно оръжие, докато съм в града.

— Чухте ли — каза Фуркево, докато се движехме към странноприемницата — току-що са пристигнали вести от Ла Галера. Хуан най-сетне е пробил стените с барута, получен от Италия. Градът ще падне до няколко дни. А с него вероятно и цялото мориско въстание.