Алхимията отново показва силата си, помислих си аз. Сяра, въглища и селитра, смесени, за да се получи барут. И после експлозия, която бълва огън и въздух — основните стихии в състава на всяко нещо. Роджър Бейкън пишеше за барута в своя „Opus Majus“. Бях взела творбата му със себе си.

Дали Хуан изобщо се замисляше за науката, която беше довела до успеха му? Не, бях несправедлива към него. Ана ми беше казала, че бащата на Хуан, император Карл V, навремето го пратил да се изучи в университета в Мадрид, Университас Комплутенсис — в началото като подготовка за кариера на духовник. Все нещичко трябва да е научил там.

Вече в стаята си, внимателно целунах затворените очички на Снежинка и мъничките й пръстчета. Тя спеше дълбоко. Гледах движенията, които прави насън — свидетелства за всички преживявания, които вече е имала. Ето я истинската ми задача — да пазя това мъничко създание. Колко странно ми се струваше да изпитвам такава неизчерпаема обич.

30

Когато стигнахме Сиудад Реал, зимата сякаш съвсем си беше отишла. Слънцето грееше, хапещият студ го нямаше и всички в кралската процесия бяха в отлично настроение.

Сиудад Реал беше отлично укрепен град. Масивни крепостни стени със сто и трийсет кули от столетия пазеха жителите му от врагове и хора от свитата на краля спокойно се разхождаха по Пласа Майор, а гражданите — държани все пак настрани от въоръжени гвардейци — ги оглеждаха възхитени.

Лицето на Руи Гомес грееше в огромна усмивка, когато ми сподели, че Ана току-що му е родила син в дома им в Пастрана. Момчето щяло да бъде кръстено Фернандо, а Ана искала възможно по-скоро да се присъедини към двора.

Вестите за напредъка на Хуан в Ла Галера, където хората му бяха успели да пробият стените и къща по къща превземаха целия град, бяха предизвикали отлично настроение у Филип II и той реши да остане още един ден в Сиудад Реал и да изведе племенниците си, ерцхерцозите Рудолф и Ернст, на езда. Кралят водеше двете си ловни хрътки със себе си и знаеше, че и те нямат търпение да погнат някоя плячка.

За да ознаменува предстоящата победа над мориските и да благодари на Бог за нея, Диего де Еспиноса отслужи тържествена меса в старата църква „Свети Яков“. Новата катедрала в града все още не беше довършена и не можеше да се използва.

След месата излязох навън заедно с Фуркево.

— Как се чувствате в ролята на официална представителка на Франция? — попита той. — Вече сте длъжна да взимате участие във всичко и не можете да сте постоянно с малката си дъщеричка.

— Като изключим това, че Мари Беатрис ми липсва, се чувствам превъзходно. Научавам много за големите конфликти и планове, а и отношението към мен е, естествено, много по-уважително.

— Отнасят се с Вас като с всеки друг мъж с Вашето положение. Не, извинете, не че Ви смятам за мъжествена в каквото и да било отношение, нямах това предвид, а, че… просто…

Аз се засмях.

— Няма нищо, мосю Дьо Фуркево. Сравнението ми харесва. Което ме навежда на една друга мисъл — какво биха казали хората, ако утре се кача да яздя кон, вместо да остана в каретата с камериерката и дойката си? Възможно ли е? Язденето ми липсва.

— Точно сега можете да правите каквото си поискате. Всички знаят, че сте победили Инквизицията. Вие сте силна.

— Тази победа е единствено Ваша заслуга. Навеки съм Ви задължена.

— Вашата сила е сила за цяла Франция. Ние заявихме позициите си. Все пак на Ваше място бих внимавал да не провокирам Великия инквизитор повече. Но в язденето не виждам никакъв проблем.

Бяхме се спрели на площада пред църквата, а покрай нас минаваха хора от кралската свита. Габриел де Саяс крачеше до симпатичния си подсекретар Франсиско Енарес и аз ги чух да си говорят, че всички младши секретари — включително и помощникът на Антонио Перес — вечерта ще са в кръчмата „Тризъбеца“.

Кристобал ще бъде в тази кръчма довечера! Тази мисъл мина през ума ми. Най-обикновена кръчма, халби, пълни с бира, възможност да капна от екстракта от напръстник в чашата на Кристобал.

Кристобал трябва да умре.

Сърцето ми отново охладня. Около мен всичко беше слънчева светлина и усмихнати лица, но аз вече не бях част от този свят. Надеждата за пролет и мир беше измамна. Истината беше покушението срещу мен, истината беше присъдата на Мигел Сесо и обесването на сина му.

— Знаете ли кръчмата „Тризъбеца“ в града? — попитах Фуркево.

— Да, тя е много популярна. Намира се зад църквата „Свети Петър“ и открай време привлича творци и учени. Мисля, че тази вечер Франсиско Гереро и Луис де Моралес, които също пътуват с кралската процесия, ще са там.

— Композиторът Гереро? Много ми допадна музиката му на кралския празник. Но Моралес не го познавам. Само чух, че в „Тризъбеца“ ще се събират секретарите.

— Ние, чиновниците, обичаме да се отъркваме в хората на духа — каза Фуркево сухо. — Луис де Моралес рисува религиозни картини, които Филип II много харесва. За сметка на това на Еспиноса никак не му допадат. Намира, че са твърде реалистични в подробностите, че по този начин се превръщат в тържество на земното, вместо на божественото.


Черното петно в сърцето ми никога няма да се измие. Това, което предстоеше да се случи в „Тризъбеца“, ще ме преследва и в Чистилището и ще определи съдбата ми в Деня на Страшния съд. Никога няма да мога да го изкупя. И сега се случва от време на време да ме обземе неописуем ужас, да не мога да си поема въздух, всичко да ми причернее и истината за случилото се да се превърне в единствената действителност, макар горещо да се моля всичко да е само сън. А бедната Габриел… — и нея повлякох със себе си в калта на убийството. В свят на змии и крастави жаби. Моля се тя да е затворила тази страница от живота си по-успешно от мен.

— Тази вечер помощта ти би ми била от полза — казах на Габриел, след като се прибрах в странноприемницата, без да откъсвам поглед от Снежинка, която се въртеше неспокойно в ръцете ми и почваше да ми изглежда сериозно недоволна. — Но никога не бих поискала от теб подобно нещо. А и ще трябва да си остане между нас.

Тя веднага долови колко сериозно говоря.

— Лаура може да дойде всеки момент — каза.

— Да, и когато дойде, аз тръгвам към кръчмата „Тризъбеца“. Става въпрос за Кристобал. Той ще бъде там тази вечер. Знаеш какво искам. Ако не искаш да ставаш съучастница, напълно ще те разбера и няма да кажа и дума повече по въпроса.

— Видях какво Ви причини той. Първо, чудовищния опит за убийство, после ареста, точно когато предстоеше да раждате. Той заслужава съдбата си. А няма да се откаже, мадам. Вие трябва да ударите първа.

— Именно. Това ще бъде наказание, отмъщение и предпазна мярка в едно. Но аз и преди съм отнемала човешки живот, Габриел. Докато ти си неопетнена. Трябва да си сигурна, че наистина искаш да участваш. Няма да си цапаме ръцете. Ще използвам отрова. И естествено, би било добре да има кой да ми помогне — да се погрижи чашата да стигне до Кристобал. Той ме познава твърде добре, за да вземе каквото и да било от моята ръка.

— Мадлен. — Габриел седна срещу мен. Погледът й беше сериозен, тя протегна ръка и погали първо малката Снежинка по бузката, после ръката ми. — Отдавна работя при Вас. Заедно сме минали през какво ли не. Знам каква жена сте и Ви ценя точно такава — решителна и дейна. Това, че като жена се борите за своето място на света, не Ви превръща в лош човек. Ще премахнем този злодей Кристобал. Нека да го направим заедно.

Погледнах Габриел в очите. Тя наистина се тревожеше за мен. Беше ми като сестра, а разликата в произхода и положението ни в крайна сметка не означаваше нищо. Двете бяхме свързани.

В стаята влезе Лаура. Когато взе от ръцете ми Снежинка, двете с Габриел все още се гледахме с този нов, сестрински поглед, а когато ме видя да отварям кутията, където държах екстракта от напръстник, камериерката ми кимна съзаклятнически.


Носех мъжки дрехи и шпагата си, когато вечерта двете с Габриел тръгнахме към кръчмата „Тризъбеца“. Но не криех дългите си коси под шапка, с гордост се заявявах като жена. И без това всички виждаха в мен екзотична французойка, а и сега имах власт. Трябваше да се държа с подобаващо самочувствие.

— Кристобал със сигурност те познава по лице — казах на Габриел пред входа на пивницата, — но съм сигурна, че ще гледа да държи мен под око. Особено ако не сме заедно. Ще вляза първа и ще привлека внимание. След минута-две ти може да се вмъкнеш незабелязано.

— Отровата е във Вас, Мадлен. Не е ли по-добре да ми я дадете? За мен ще е по-лесно да го направя незабелязано.

— О, Габриел, моя вярна сестричке! Да, сестра! Но не, това трябва да го направя лично. Не може ти да понесеш този грях сама. Аз ще капна от отровата в чашата — не, не ми възразявай, — а после ти ще се погрижиш тя да стигне до масата на Кристобал.

Вдигнах последен поглед към небето. Беше ясно и обсипано със звезди, а луната висеше тежка и озъбена, като косата на смъртта, която аз щях да размахам тази вечер. Не съжалявах за нищо. Не и в онзи момент.

По-късно си задавах въпроса дали съм можела да разчета други знаци в онова черно звездно небе над Сиудад Реал. Казват, че някои учени хора могат да четат по звездите. В онази вечер аз вдигнах поглед и разчетох в острия рог на луната себе си като вестителка на смъртта. И се превърнах в такава. Но Господ наказва хората, които взимат съдбата на другите в собствените си ръце и гневът му застигна и мен.

От тихата, пуста улица влязох в пълната до пръсване кръчма. Бях на сцената на зловещо представление, а връщане назад нямаше. Ролята трябваше да се изиграе до край.

Отвсякъде се чуваха смях и разговори, викове и песни, а аз си запроправях път навътре, като се оглеждах за Кристобал и за място, където мога да се настаня.