В следващия момент забелязах младшите секретари. Те сядаха на дълга маса до стълбището и изглежда вече бяха подпийнали. И Кристобал, и Франсиско Енарес бяха там.

— Жена, жена — викна един весел глас от една маса в средата на пивницата. — И то каква! О, красавице със шпага, ти всички ни плени, без срам или страх ела при нас седни!

Петима мъже седяха около масата, двамата бяха на средна възраст, а този, който се беше провикнал, беше рус и по-млад.

— Куева, ти си глупак и нямаш капка талант — засмя се мургавият му сътрапезник. — Само ще я подплашиш с граченето си.

Но Куева не се трогна. Той се качи върху масата, а аз нямаше как да не се разсмея, защото с огромен патос продължи декламацията си към мен:

— О, красавице със шпага, над мен, глупака, се смили, сърцето ми ще можеш да пронижеш само ти!

Окрилен от смеха ми, той отново скочи на пода и ме придърпа към масата. Аз седнах. Отлично място, откъдето да привлека вниманието на Кристобал, докато Габриел се вмъкне.

— Нека Ви се представим, доня. Аз съм Куева. Двамата старци са Гереро и Моралес, а двамата с жълто около устата са Алеман и Сервантес. Сервантес е в отпуск от флотата в Неапол — надяваше се отново да види своята възлюбена кръчмарка Хосефина, — а Алеман се надява чрез ухажването на Каталина Еспиноса да си осигури и богатство, и известност. Или с други думи: трима бедни млади несретници, които мечтаят някой ден да се прочуят като писатели. Гереро и Моралес вече са се уредили. Те са любимци на двора, всеки в своята си област — музика и живопис. Ей, Гереро, кога ще ми дадеш и на мен шанс? Имам идея за крайно възхитителна пиеска, за един женкар, твърде подобен на брата на краля. Негово Величество Филип II със сигурност ще я оцени високо!

— Само ако я напишеш така, че накрая дон Хуан да се пържи в Ада — отговори Гереро. — Доня, извинете младите ми приятели. Пълни са с идеи и въодушевление, но нямат никакви маниери, нито пък дисциплина. Някой ден ще се научат какво е необходимо, за да твориш. Приятели, това е Мадлен дьо Мондидие, част от свитата на краля също като мен.

Габриел тъкмо влизаше. Погледите ни се срещнаха, докато отиваше към кръчмаря, за да си поръча чаша бира. Кимнах към дългата маса на секретарите. Кристобал седеше с гръб и все още не беше видял нито нея, нито мен. Облечен в черно, той седеше превит и беше толкова слаб, че човек можеше да преброи прешлените на гръбнака му през дрехите.

— За да твориш е необходимо да не пиеш — каза тъмнокосият Алеман. — А новите идеи идват най-успешно насред опиянението. Трябва да се откъснем от старите възвишени безсмислици. От всичките мухлясали трагедии за скръбни герои на благородни мисии! — Уви! Уви! Кой чете такива неща в днешно време? Героите ни трябва да са просяци, сакати и смешни обикновени хора. Трябва да изобличим човешката глупост в дяволското огледало на празната възвишеност, останала безвъзвратно в миналото. Нали си съгласен, Сервантес? Или не можеш да мислиш за друго освен за изгубената си Хосефина, какъвто си се умълчал?

— Остави ме на мира — сопна му се Сервантес.

— Спокойно, спокойно — разсмя се Куева. — Той, бедният, да се вдигне чак от Неапол, без да знае, че Хосефина се е омъжила за друг. По дяволите, Сервантес, тя изобщо не беше за тебе! Никога не би могла да схване идеите, дето са ти в ума. Но добра пазва имаше, това го признавам.

— Чака ме арест, като се върна във флотата — каза Сервантес кисело. — Отдавна минаха двата дни отпуск, които ми дадоха. Никоя жена не си струва такава загуба на време. Давайте да пием, докато заспим. И една чаша за донята — жена в мъжки дрехи и с шпага на кръста не се вижда всеки ден. А разказите, които ще напиша някой ден, всичките ще са за съвпаденията в живота, а понятия като съдба и висша цел ще бъдат изобличени като измислици — точно каквито всъщност са.

— Именно — каза Куева. — Трябва да пишем за самите себе си, а не за незнайни времена в чужди страни. Моите пиеси ще са испански по такъв начин, какъвто никой досега не е виждал.

Поръчаха ми бира. Габриел стоеше със своята чаша малко по-встрани и ме гледаше въпросително, а аз се замислих дали ще ми е по-лесно да сипя отровата в своята или нейната халба и как след това да стигне тя до Кристобал. Хвърлих поглед в неговата посока. Масата му изглеждаше също толкова оживена като моята и аз видях, че червенокосият Франсиско Енарес забеляза Габриел и й махна.

— Наздраве, доня — каза Сервантес и вдигна чашата си. — Чужденка сте, веднага се вижда. Кажете ни как виждате днешна Испания с необременения поглед на външен човек. Разкажете ни какъв беше първият човек, когото видяхте, когато пристигнахте в страната ни. А аз на своя страна обещавам да го превърна в герой в някоя от историите си някой ден.

Аз вдигнах халбата си, но не отпих.

— Беше пред Бургос — казах и се замислих за идването си заедно с Габриел в онзи ден, когато бях открила, че съм бременна. — Срещнах висок слаб ездач в очукана броня. Той се кълнеше, че е тръгнал да защитава дами и рицари в нужда. Придружаваше го пълен дребен оръженосец. Изглеждаше малко нелеп, като излязъл от миналото. Не мисля, че е от този тип хора, за които си струва да се пишат истории.

— Но именно — каза Сервантес. И за пръв път, откакто седях на масата му, се усмихна. — Един рицар се роди тази вечер в Сиудад Реал, приятели. Помнете ми думата. — После Сервантес замълча и повече не се обади. Но вече не се цупеше, а до края на вечерта усмивката остана на лицето му.

Пъхнах ръка в джоба си и напипах стъкленичката с екстракта от напръстник. Бях решила да го използвам целия — исках да съм сигурна, че дозата ще е смъртоносна. Дали можех незабелязано да я излея в чашата си тук, на масата? Не, нямаше да стане, седяхме твърде близо един до друг, а компанията беше твърде малка.

Кристобал все още седеше с гръб към мен. По-добре беше да използвам чашата на Габриел. Вдигнах поглед и й кимнах. После се изправих и помолих сътрапезниците си да ме извинят за момент.

С ръка в джоба махнах запушалката на стъкленичката. Едва си проправих път през пълната кръчма. Някой ме блъсна и притиснах палец към гърлото на стъкленицата, за да не я разлея.

Габриел ме чакаше с напрегнат израз. Беше поставила чашата си на едно от буретата, но я държеше здраво. Застанах така, че да съм с гръб към по-голямата част от кръчмата и скрих с тялото си халбата. Без да поглеждам камериерката си, вдигнах бързо ръката, в която държах стъкленичката и излях съдържанието й в бирата.

— Така — казах тихо. — Цялата отрова е вътре. Внимавай. Пробвай да я поднесеш на Кристобал при следващата поръчка на секретарите.

— Ще се постарая — каза тя. — Франсиско също ми махна, така че мога да отида при тях, без да предизвикам подозрението им.

Оставих Габриел и се върнах на масата на творците. Бях едновременно облекчена и напрегната, а когато отново се вдигна наздравица, отпих голяма глътка от бирата си. Имах нужда. Останалото зависеше от Габриел.

Тя се беше придвижила по-близо до секретарската маса. Виждах, че междувременно държи под око сервирането.

— Според вас този тризъбец вилица ли е или оръжие? — попита Куева. — Храната тук е отвратителна!

— Наистина, днешната младеж не знае нищо — възкликна вече видимо опияненият Моралес. — Тази кръчма навремето се е наричала „Триединство“. Полумесец, звезда и кръст… Ти поне трябва да го знаеш това, Алеман, нали във вените ти тече и еврейска кръв…

— Дръж си езика зад зъбите, Моралес — просъска Алеман. — Ти си се насвяткал!

Опитвах се да следя разговора им, но не можех да се съсредоточа. Погледът ми следваше Габриел, която, хванала здраво чашата си, се промъкна зад една прислужница, която под съпровода на възторжени възгласи носеше поднос с бири към масата на секретарите. На масата имаше поне дванайсет или четиринайсет души и Габриел усмихната поздрави Франсиско, а прислужницата почна да слага на масата пълните чаши.

Кристобал седеше срещу Франсиско. Видях как Габриел пъхва своята чаша между останалите, видях я как добронамерено предложи на прислужницата да й помогне с поднасянето, докато си бъбреше с Франсиско. Плъзна една чаша към Кристобал. После други — към Франсиско и останалите. Франсиско придърпа Габриел в скута си.

— Защо да си държи езика? — каза Куева. — Аз искам да чуя за триединството и тризъбеца. Вие не искате ли, Мадлен, моя войнствена госпожо, любопитна и неуморна по природа?

Разсеяно потвърдих. Габриел остави младия Франсиско да я поухажва известно време, после се отскубна от него и стана от масата. Сега и Франсиско, и Кристобал я последваха с поглед. Очите на Кристобал обходиха бързо и цялата кръчма. Досега беше седял с гръб към мен. Сега най-сетне ме видя.

Опитах се да си придам вид на увлечена в разговора на масата.

Гереро беше иззел думата на Моралес и сега обясняваше подробно.

— Тази кръчма е стара колкото самия град, от времето на Алфонсо Мъдрия. По онова време населението се е състояло от равни части мюсюлмани, евреи и християни, всички били добре дошли, всички допринасяли посвоему за разбирателството и познанието. А кръчмата, която тогава се наричала „Триединство“, била известна като средище на мислители от всяка вяра, затова символът й и фирмата на вратата били сбор от знаците на трите религии — полумесеца, звездата и кръста. Тук, в дух на разбирателство, се обменяли идеи и мнения. Но времената се променили и когато миналия век на власт дошли Фердинанд и Изабела, съдържателят се принудил да смени и името, и фирмата. Проява на страхливец? Вероятно. Но човекът избрал тризъбеца като препратка към онова триединство, което навремето е властвало в страната, но което вече не се толерирало. Първо били заличени евреите. Мюсюлманите били принудени да сменят вярата си. Скоро дори и принудително покръстените мориски ще бъдат изтребени. Лоша работа. Но тези неща човек трябва да внимава къде ги говори на висок глас. Напълно разбирам страха на Алеман да си признае, че има еврейски корени. Обаче ако ние, събраните около тази маса творци и мислители, не можем да говорим свободно, кой тогава?