Ане-Мари Олесен - Копелето

Хвърлих поглед към масата на секретарите. Кристобал отново седеше с гръб към мен. Пред него имаше чаша с бира. Изглеждаше увлечен в разговор с Франсиско, пред когото също имаше халба.

Недалеч от мен стоеше Габриел, вперила поглед в двамата. Някой на масата вдигна наздравица и всички хванаха халбите си. Франсиско и Кристобал — също.

И тогава се случи. Това, което ще ме преследва до смъртта ми. За малко неща в живота си съжалявам — трудностите и опасностите правят човек твърд, а и често резултатът си струва, — но отровата в чашата бира в „Тризъбеца“ ще я изкупвам чак до Чистилището, а сигурно и след това.

Не знам дали Кристобал беше успял да прозре Габриел или мен. Не знам дали беше съвпадение или пък просто предпазливост от негова страна. Мисля, че е било последното.

Халбите си с бира стояха близо една до друга в средата на масата, а Кристобал побутна своята към Франсиско и взе неговата. Франсиско дори не забеляза. Той просто видя пред себе си пълна чаша и я вдигна.

Видях как Габриел изтръпна. Самата аз се надигнах от мястото си. Наоколо всичко беше глъчка и кипеж. Но за мен сякаш целият свят се беше съсредоточил във Франсиско Енарес, а околният шум беше просто глухо жужене.

Дори и да бях викнала с всички сили, нямаше да надвикам шумотевицата, нито пък Франсиско щеше да ме чуе. Но това са неубедителни оправдания. Защото аз бях сипала отровата в бирата. Отговорността остава моя.

Той отпи. Симпатичният, смутен Франсиско Енарес, внимателният червенокос младеж, този, който пръв ни прие при пристигането ни в Мадрид, поглъщаше отровената от мен бира.

Беше весел, с поруменели страни, когато остави празната халба. Опиянението надвиваше присъщото му смущение.

Кристобал се обърна. Веднага забеляза колко сме напрегнати и двете с Габриел. И в същия миг разбра и злобата му изплува под формата на грозно ухилване. Смееше се неудържимо и току пляскаше с ръце по масата. Местеше поглед от Франсиско на Габриел и мен. А после вдигна халбата си като за наздравица с нас и докато отпиваше, пак се разсмя и разля бирата си и се задави.

Смехът е заразен и неговият скоро обхвана цялата маса, макар че никой не подозираше причината за веселието на Кристобал. Дори Франсиско се смееше.

А аз го гледах в ужас. Той сякаш вече се беше превърнал в навеки озъбен череп, в изсъхнал скелет, плътта му — окапала, младостта му — открадната. И въпреки това страните му все още бяха румени, очите му все още светеха. Сърцето все още изпомпваше кръв във вените. Но все по-нередовно. По вида му личеше, че се чувства все по-зле.

Станах от масата, пристъпих до Габриел и я хванах за ръка.

— Трябва да доведем лекар — прошепна тя пребледняла.

Франсиско вече се подпираше на масата. Събеседниците му се смееха колко се е напил. Той се потеше. Изглежда беше почнал да ломоти нещо несвързано. В следващия момент стомахът му се обърна, но той беше достатъчно внимателен и не изцапа никого, а повърна на пода. Накрая просто се срина по лице върху масата.

Останалите отново избухнаха във весели коментари колко малко носи на пиене приятелят им, а най-шумно от всички се смееше Кристобал.

— Ела — казах и решително дръпнах Габриел. — Да се махаме оттук.

Всичко беше планини. Планинската верига Сиера Мадрона разделяше Ла Манча от Андалусия, а от другата страна идваха още повече планини — някои оголили бели зъби от натрупалия зимен сняг, други — и сега покрити от вечнозелени храсти и дръвчета.

Препусках стремглаво. Отдавна бях оставила зад гърба си кралската процесия. Валеше дъжд, но ми беше все едно. Исках да яздя, само да яздя, докато съвсем спра да мисля и да чувствам. Минавах през долините и котловините на Сиера Мадрона, отвъд тях чакаха Андалусия и Кордоба и духът ми укрепваше, втвърдяваше се като планините някога, когато светът е бил току-що сътворен от Господ.

Аз съм планина.

Но когато се сетех са Снежинка, която бях държала така здраво в прегръдките си миналата нощ, която бях притиснала така силно, че тя се разплака, и аз също се разплаках — когато се сетех за това, всичко в мен омекваше.

Габриел също беше плакала. Беше прекарала нощта в моята стая, без да може да заспи. Само говореше, не спираше да говори — за това как така и не успяла да каже на Франсиско, че е влюбена в него.

Първото, което направих на сутринта, преди свитата да тръгне от Сиудад Реал, беше да заведа Габриел в църквата „Свети Петър“. Там намерихме един свещеник и аз настоях Габриел да се изповяда. Трябваше да се освободи. А беше по-добре да разкаже на местен свещеник в град, от който всеки момент щяхме да си тръгнем, за сериозното престъпление, макар и с неуспешен изход, отколкото на свещеник, свързан с двора, за който никога нямаше да съм сигурна, че няма да сподели историята с някого въпреки тайнството на изповедта.

— И Вие трябва да се изповядате, Мадлен! — беше настояла Габриел.

И беше права. Но не исках да го правя все още. Исках първо да потъна в греха си, исках да укрепна. Защото това, което бях направила, беше сурово и аз самата също бях станала такава.

Аз съм планина.

Далеч зад мен Габриел се молеше безмълвно в каретата заедно с Лаура и Мари Беатрис. Колко молитви й беше наредил да прочете изповедникът й, дали трябваше да даде и обет за мълчание — това не знаех, но от излизането си от изповедалнята тя безспир превърташе броеницата, без да каже и дума. И все пак ми се беше сторила благодарна, когато дадох едно златно ескудо за индулгенция. Самата аз смятах тези неща за безсмислици. Но виждах, че индулгенцията, в допълнение към изповедта, я беше облекчила малко.

Дъждът се усили и се превърна в порой. Навсякъде наоколо ми растяха дребните вечнозелени дръвчета мадроньо, които бяха дали името на планинската верига. Игличките им бяха тъмнозелени и гладки и блестяха измити от дъжда. Намалих бързината. Мъгли и облаци висяха тежко над планините и скриваха най-високите върхове. Яздех през един пролом покрай рекичка, чийто ромон сякаш предвещаваше пролетта. Лицето ми беше мокро, дрехите ми — вир-вода, и ми мина през ума, че може би вече се давя в Ада, че съм обречена отсега нататък завинаги да яздя мокра и мръзнеща през мъгливите котловини между планините, докато мечтая за пролет и слънчева светлина, които повече никога няма да видя. Толкова бях слушала за красотата и топлината на Андалусия, но вече не помнех дори собствената си представа за нея, за палмови горички и маслинови дръвчета, окъпани от слънцето. Умът ми не можеше да се откъсне от мрачните ми дела, аз бях остров, който се носи насред морето на непоносимото, и инстинктивно си помислих, че единственият ми изход е да бъда като твърдите, непоклатими планини, които оставаха непроменени дори и под най-жестоките бури и най-суровите зими, дори и след като времето положи всичко останало в гроба.

Младшият секретар Франсиско Енарес беше мъртъв. Цяла сутрин дворецът говореше за това. Някакъв незначителен чиновник се напил до смърт, ето го любопитният слух на деня, който някои намираха дори за комичен. Късно през нощта посетители в кръчмата открили, че младежът вече не диша. Решили, че е повърнал и се е задавил фатално.

Чу се също и че трупът му ще бъде огледан от придворния лекар Виглиус. Сетих се за празната стъкленица и побързах да я изхвърля. Мисълта за Виглиус ме тревожеше. Той беше опитен лекар и вероятно можеше да се досети, че Франсиско не е умрял от пиене и задавяне.

Беше ми отнело три часа да стигна от Сиудад Реал до Сиера Мадрона, през повечето време в галоп — на няколко пъти следвах ритъма на коня, друг път го пришпорвах в отчаянието си. По пътя в пролома обаче яздех в тръс или бавен ход. Червеникавокафявият андалусиец, който Руи Гомес беше така добър да ми намери, имаше нужда от малко почивка, а и пътищата тук бяха по-негостоприемни.

Процесията сигурно беше останал далеч назад. Когато след два часа сред планините най-сетне приближих селцето Фуенкалиенте от другата им страна, си дадох сметка, че свитата едва ли ще стигне до него преди залез.

Аз обаче нямах желание да чакам, макар че бях уморена и натъртена от бясното яздене след дългата пауза. Нещо се беше случило, когато най-сетне излязох от пролома и оставих Сиера Мадрона зад гърба си. Времето бързо се промени, пороят спря, всички облаци останаха над планините, а пред мен се простираха само меки хълмове, окъпани в светлина. Не че тази гледка ми донесе утеха, все още бях твърде гневна на себе си и на целия свят. Но поне изпитах предчувствие за утеха. Усещане, че може би някой ден отново мога да изживея нещо красиво. И аз се хванах за тази надежда за доброта и красота и реших да яздя, докато не стигна Кордоба същия ден, Кордоба, за която казваха, че е най-старият град в Испания. Така че след като се снабдих с провизии във Фуенкалиенте, пришпорих коня си и се отправих в галоп към сърцето на Андалусия.

Мислех за Хуан, който убиваше и побеждаваше някъде далеч напред в Ла Галера. Мислех за Мари Беатрис, която за пръв път щеше да спи без мен. Всъщност тази мисъл не беше толкова страшна, колкото очаквах. Дъщеричката ми беше в добри ръце, а Габриел знаеше къде в Кордоба трябва да се срещнем. В града предстоеше кòртес и настаняването на всички участници беше планирано предварително, трябваше само да намеря Алкасар де лос Рейес Кристианос някъде покрай река Гуадалкивир. Освен това Мари Беатрис щеше да е без мен само ден-два. Колкото майка й да остане насаме със себе си и да си върне силата.

Слънцето грееше над Кордоба в онзи ден в края на февруари, когато съветниците на крал Филип II трябваше да се срещнат за кòртеса в мавърската джамия Мескита, сега превърната в катедрала.

Правителството и дворът бяха настанени в Паласио де Виана и в Алкасар де лос Рейес Кристианос и в седмицата преди големия съвет всички бяха заети с неформални срещи, на които се обсъждаха важни теми и се сключваха важни съюзи.