Ане-Мари Олесен - Копелето

Писмото на Хуан съдържаше обичайното — освен описания на хода на войната, — любовни думи и израз на копнежа да види и мен, и Мари Беатрис, на която вярваше, че е баща. Прониза ме пристъп на гузна съвест. Не бях очаквала подобна бащинска преданост от страна на Хуан.

Освен това не без горчивина той пишеше, че Филип II не отговаря на запитванията му, че многократно е молел за среща с краля, но без успех:

Винаги съм знаел, че ФилипIIмакар че признава кралската ми кръв, ме намира за недисциплиниран и затова се опитва да ме държи на разстояние. Признавам, често следвам импулсите на сърцето си и ще продължа да го правя. Но и да не получа отговор от ФилипII, това все пак не означава, че той ми забранява да го посетя. Такива ще са и последствията от кралското мълчание. Затова ти обещавам, прелестна Мадлен, че ще те потърся по време на обиколката ви из Андалусия. Струва ми се, че може да се видим в Севиля, например? Боевете в Алпухара все още налагат присъствието ми, но скоро всичко това ще приключи. След Ла Галера градовете на мориските падат един след друг, скоро ще останат само пещерите из скалистите планини и този път най-сетне ще ги пропъдим от дупките им с огън и пушек.

Мари Беатрис се събуди и с писукане настояваше за вниманието ни. Вдигнах я и помолих Габриел да извика Лаура в случай, че малката е гладна.

Когато двете се върнаха, Габриел ми съобщи, че в Кордоба току-що е пристигнала Ана, принцесата на Еболи.

Двете с Ана пресякохме римския мост и продължихме покрай брега на Гуадалкивир. Зад нас лежаха Кордоба и планините й на хоризонта. Облаците над камбанарията на катедралата Мескита все още розовееха от лъчите на изгрева — бяхме излезли съвсем рано.

В долината покрай реката пролетното утро беше хладно и в началото двете яздехме в мълчание. Но когато слънцето се вдигна и се постоплихме от лъчите му и от язденето, подкарахме конете по-бавно и се заприказвахме.

Вече бяхме в Кордоба от месец. Филип II даваше аудиенции и правеше посещения в близките градове, но по-голямата част от придворните оставаха настанени из дворците в Кордоба.

— Чухте ли, че кралят най-сетне е задвижил плановете за венчавката си? — попита Ана.

— Знам само, че Анна Австрийска трябва да се откаже от идването си по вода от Генуа заради заплахата от страна на турската флота. Нима положението се е променило?

— Не, просто наистина няма да дойде по море. Но кралят не иска да отлага сватбата, затова по време на бракосъчетанието ще я представлява заместничка. Освен това той е организирал друг превоз за избраницата си — просто ще отнеме малко повече време. Анна Австрийска ще пътува през Шпайер до Нидерландия, откъдето херцог Алба ще я превози по море до Кантабрия.

— Много неприятно.

— Неприятно? Кое? Че Анна Австрийска няма да присъства на собственото си бракосъчетание? Мечтите за красива сватба са за романтични момиченца. Жена с нейното положение знае дълга си и не би се трогнала от подобни дреболии.

— Не ме разбрахте правилно, Ана. Имах предвид, че е неприятно, че християнските кораби вече не могат да плават през Средиземно море. Това е знак, че заплахата от страна на Османската империя сериозно е нараснала — щом бъдещата съпруга на испанския крал е принудена да пътува по суша до Атлантическия бряг.

Ана ме погледна с израз на размисъл на финото си лице.

— Променили сте се, Мадлен. Виждате нещата по-ясно, а и ми изглеждате далеч по-спокойна отпреди. Но така е, когато родиш първото си дете. Човек пораства.

— Може би. Но не само Мари Беатрис прави погледа ми по-остър. Всекидневно общувам с посланик Фуркево и непрекъснато уча нови неща.

Продължихме да яздим, а слънцето започна наистина да топли. Ана ми обърна внимание колко е суха местността, при все че е пролет и яздим току до реката.

Знаех от едно от писмата на Хуан, че последните две години в Андалусия са били сушави и че в резултат на това мориските измират от глад.

— Да, нивото на реката е ниско — отговорих на Ана. — Това говори за суша. Чух от Фуркево, че Уртадо де Мендоса е писал на Великия инквизитор от Гранада, че над десет хиляди въстаници са се пръснали и вече не представляват заплаха, отчасти и заради лоши реколти и глад.

— Този стар глупак Уртадо де Мендоса! Просто е огорчен. И мекушав. Скара се с Филип II по въпроса за законите за мориските и беше напъден в родната си Гранада, където сега седи в Алхамбра и се нарича писател, и се опитва да убие времето с разкрасени драсканици за въстанието и за това колко им е тежко на мориските. Но като стана дума за това разклонение на рода ми, семейство Мендоса, напълно съм забравила да Ви разкажа какво научих, Мадлен, така бях увлечена от собственото си дете. Изглежда сте била напълно права относно този Кристобал и кореспонденцията му с Мария де Мендоса в двореца ми в Пастрана. Не е било съвпадение. — Ана се засмя. — Определено можете да вярвате на интуицията си!

— Но разказвайте, моля Ви! — Сърцето ми заби ускорено. Само ако можех да намеря още нещо срещу Кристобал…

— Говорих много с Мария, когато се прибрах у дома, за да родя — каза Ана. — Говорихме за бъдещия й живот в манастира и за любовта към Хуан, която е изпитвала и за която така и не могла да се увери, че е споделена. Стана дума за писмата, които си бяхме разменяли двете с нея, и за Вашето изумление, че Кристобал с такова желание препускаше напред-назад, за да ми ги носи, и аз небрежно я подпитах за него. И как се изчерви тя, ако знаете! Беше ясно, че руменината й се дължи както на смущение, така и на гняв. Сподели ми, че тази незначителна бълха Кристобал й се бил врекъл в любов. От години я преследвал и не се отказал дори по времето, когато тя се срещала с Хуан и забременяла от него. Твърдял, че Хуан трябвало да умре заради греховете си, заявил й, че я обича, както никой никога преди не е обичал, и обещал да се ожени за нея. Представете си само, този никаквец! Дори не е от благородническо потекло! А го играе спасител на дами в беда!

— Значи го води любов — казах аз изненадана, по-скоро на себе си.

— Мария, разбира се, отхвърля всичките прояви на вниманието му. Казва, че го намира отвратителен. Но ми се струва, че е и донякъде поласкана. Но той приел много тежко вестта, че тя отива в манастир. Заклел се, че ще отмъсти — не на нея, която обичал повече от всичко на света, а на мъжа, поставил я в такова положение, да се налага да се оттегли от света. Заклел се, че Хуан ще умре. В това отношение го разбирам. Аз също обичам Мария — не като мъж, разбира се, но като родственица и приятелка — и все още ме боли, че Хуан продължава да си живее живота необезпокояван, докато с нейния живот е свършено.

Колко сложен е човешкият живот все пак, помислих си аз, докато яздехме покрай пресъхналата река. Цикадите свиреха, въздухът беше топъл, долината се беше ширнала пред нас и навсякъде се виждаха примери за човешката вяра — била тя мюсюлманска, еврейска или християнска. В многообразието всичко може да е красиво и свободно — и явно някога е било точно такова. И въпреки това сега хората отричаха и еврейските познания, и мавърския усет за красивото, макар че окото навсякъде срещаше палмови дървета, арабски колонади и прелестни мотиви, създадени някога много отдавна така изкусно от тези така наречени еретици. Нима и аз самата бях толкова сляпа в омразата си към Кристобал, в желанието си да причиня смъртта му? И него го водеше любов, както и мен — любов към детето ми, което трябваше да защитавам, и към Хуан, който беше запалил пламък в сърцето ми.

Хуан не беше толкова лош, колкото твърдеше Ана. В писмата му бях видяла и чувствителната му страна. Той се вълнуваше от незаконното ми дете, което смяташе за свое. Когато дворът не след дълго стигне в Севиля, щях да се срещна с него. Така се бяхме уговорили. И щях да го предупредя за омразата на Кристобал и за клетвата му да отмъсти. Не, за Кристобал нямаше какво да се съмнявам.

Беше първият ден на май. Филип II и свитата му пристигнаха в Севиля сред разкош и вълнение. Навсякъде по пътя бяха издигнати триумфални арки, хората, излезли с хиляди по улиците, го посрещаха с възгласи, докато кралят и кортежът му минаваха през Севиля. Филип II държеше за ръка ерцхерцог Рудолф. Точно зад него беше Еспиноса с ерцхерцог Ернст. След тях бяха министрите и посланиците, отвсякъде се чуваха викове „Ура“, а пътят ни беше обсипан с розови листенца.

Но нищо от това не ме радваше. Аз бях видяла фантом.

Насред процесията бях видяла един мъж, облечен в кардиналско червено, за когото бях убедена, че съм срещала във Франция, в парижкия кралски двор, просто не можех да се сетя кой е. Единственият кардинал, с когото помнех, че съм се срещала в Париж, беше главата на рода Дьо Гиз, кардинал Дьо Лорен, а това не беше той.

Този мъж беше в напреднала възраст, едър и силен. Донякъде ми допадаше впечатлението за спокойствие и сила, което тялото и поведението му излъчваха.

Но кой беше той? И дали знаеше коя съм аз и преди всичко, че не съм омъжена?

Той се движеше в началото на процесията, много по-напред от нас с Фуркево. Явно беше важна личност. До този ден не го бях виждала в двора на Филип II, само във Франция. Явно е чакал пристигането на краля в Севиля.

Известно време се колебаех дали да попитам Фуркево. Той твърде лесно прозираше притесненията ми и не исках да рискувам да насоча вниманието му към човек, който може би знае тайната ми. От друга страна не можех и просто да се скрия, ако мъжът в червените одежди останеше в процесията.

Безпокойството ми нарасна, когато под жаркото слънце на Севиля навлязохме в централната част на града. Иначе гледката беше прелестна. Всички кораби по река Гуадалкивир, целият търговски флот, бяха вдигнали ветрилата си в чест на краля и навсякъде се виждаха опънати платна в най-разнообразни цветове — червени, зелени, жълти, някои с гербовете на Севиля или Кастилия, други със знаците на стари търговски родове. След няма и тридесет морски мили реката се вливаше в Кадиския залив и като пристанище с кралски монопол върху търговията със стоките, пристигащи от испанските поселения в Новия свят, Севиля беше най-големият и най-богатият пристанищен град в Испания. Когато пристигаха кораби от вицекралствата Перу или Рио де ла Плата, или от Нова Испания, от другата страна на Атлантическия океан, всички стоки първо трябваше да минат през кралското тържище Каса де Контратасион, което се намираше в Севиля, преди да продължат нататък из Испания.