Цялата процесия се спря на площада пред кметството на града, построено по времето на бащата на Филип II, император Карл. Тук ни очакваше официално тържество в чест на краля, речи и музика, и празник за целия град.

Горещо ми беше в дългата ми рокля с пищна дантела и ми се прииска да можех да облека панталони и свободна риза. Филип II беше целият в черно, защото въпреки предстоящата си сватба искаше все още да е в траур заради загубата на съпругата си Елизабет и може би най-вече на единствения си син Карлос. Но на него му вееха с палмови листа и му правеха сянка с един слънчобран, докато слушаше речите.

— Колко е топло тук — казах на Фуркево, когато ми се стори, че официалната част вече е приключила.

— Така е в южните равнини. Тук горещините почват много рано. Лятото продължава шест месеца от годината. Имам една карта на Испания, на която са обозначени планините и равнините. Това е голяма рядкост. Когато се настаним, ще я извадя и ще Ви я подаря. Не мисля, че някога отново ще имам нужда от нея.

Чуха се възгласи и възторжени викове. Филип II се беше настанил в една от каретите, която щеше да го откара през последната част от пътя до двореца Ажасар де Севиля, където беше настанен дворът, и сега махаше на хората, докато минаваше покрай тях. По-голямата част от нас, придворните, щеше да стигне дотам пеша.

Едрият мъж в червени одежди шумно поздравяваше хората наоколо си, докато си проправяше път към нас с Фуркево. Огледах се за оправдание да се оттегля. Но Ана де Еболи вече беше тръгнала с Руи след краля, а малко по-напред видях Анна де Толедо, с която също не исках да рискувам да се срещам в тази ситуация.

— Фуркево, стари приятелю! — чу се вик. Гласът на мъжа беше дълбок и той говореше на френски. Едрото му тяло почти задуши далеч по-слабия Фуркево в прегръдката си.

— Кардинал Гранвел, каква радост да Ви срещна отново! Бях решил, че вече окончателно сте се прибрали, не ми ли казахте нещо такова в Лувъра?

— До голяма степен е вярно — каза кардинал Гранвел и ми хвърли поглед, в който сякаш видях сянка от спомен и от който аз направо замръзнах от ужас. — Но крал Филип II ме помоли за помощ за договарянето на съюзи в битката срещу турците. Не след дълго пътувам за Рим и Венеция. А Вие все още сте френски посланик в Испания, както виждам. Много ми допадат пътуванията до Париж, след като вече не съм на испанска служба.

— Да, но вече не съм сам. Радвам се на помощта на тази млада дама, пратеница на Катерина Медичи. Кардинал Гранвел, позволете ми да Ви представя…

— Не е необходимо, Фуркево. Никога не забравям красивите лица. А имената съм длъжен да ги помня по служба. Истинско удоволствие е най-сетне да се срещнем лично, мадмоазел Дьо Мондидие. Вие озарявахте целия парижки двор.

Стомахът ми се сви. Той ме беше нарекъл „госпожица“ пред Фуркево.

Кардинал Гранвел и мосю Дьо Фуркево. И двамата — държавни представители от най-високо ниво. Самата аз бях просто новачка и колкото и сложни ситуации да бях разрешавала къде с думи, къде с шпага, сега наистина не знаех какво да правя.

Отново трескаво го поздравих, промълвих няколко думи и замръзнах. Умолително погледнах към Фуркево.

Фуркево, добрият, мил Фуркево! Той дори не трепна при това „мадмоазел“ от страна на Гранвел. Нито му възрази, нито показа каквото и да било учудване. Вместо това насочи разговора към други теми, заговори за музикалния празник, планиран за следващия ден, а след това помоли кардинала да ни извини и ме отведе встрани.

Продължихме към двореца Алкасар де Севиля. Вече бяхме съвсем наблизо.

— Мосю Фуркево… — започнах аз.

Той ми изшътка и се огледа. Мнозина крачеха до нас на път към двореца.

— Поне говорете тихо, за да не ни чуе някой — каза. — Нима си мислехте, мадмоазел, че не знам истинското Ви положение? Все пак съм доверен пратеник на крал Шарл и на кралицата майка. Катерина Медичи веднага ме уведоми за тайната Ви и ми нареди да се грижа за Вас. Колкото до това какво ще правим с присъствието на Гранвел и с риска той да Ви разкрие — това ще обсъдим другаде. При всички положения трябва бързо да обсъдим вариантите и да намерим най-подходящото решение.


Севилският дворец Алкасар беше по-красив от този в Мадрид. С Форкево крачехме из прилежащите градини, където ни заобикаляше пищна цъфнала зеленина — лилави бугенвилии, сенчести горички от палмови и прасковени дръвчета, маслини с толкова стари и дебели стебла, че сигурно са били свидетели на самото Сътворение. От градините се виждаше дворецът — истинска наслада за очите с извитите си арабски орнаменти. Колонадите и сводовете бяха толкова омагьосващи, че при вида им душата се изпълваше с щастливи видения — сякаш в изящните мотиви на камъните маврите бяха вградили и копнеж, и спокойствие.

— Не бихме ли могли да кажем на Гранвел, че съм се омъжила след срещата ни в Лувъра? — предложих аз.

— Не. Той Ви познава като мадмоазел Дьо Мондидие, а тук Ви наричат мадам Дьо Мондидие. Няма никаква логика да сте запазили моминското си име след брака. Гранвел е интелигентен човек. Веднага ще разбере, че нещо не е както трябва.

— А не можем ли да му се доверим? Достатъчно близък ли сте с него, за да направим това, мосю Дьо Форкево?

— Ах, малка ми госпожице Мондидие, колко много още имате да учите! В държавните дела няма приятелства, най-много съдружия. Макар и Гранвел да таи симпатии към Франция, той е предан на испанската корона. От край време работи за испанското кралско семейство. Но дълбоко в себе си кардиналът е добър човек, за разлика от кардинал Дьо Лорен например, никога не са го водили стремеж за власт или религиозна омраза. Той не би Ви наранил, нито оклеветил, освен ако това не е част от работата му. А няма причина да е така. Целта му е да убеди папата и Венеция да влязат в съюз с Испания и това е единственото, което го интересува.

— Тогава какво предлагате, мосю?

Фуркево се замисли. Около нас се чуваха птичи песни, свирене на цикади, а въздухът сякаш потрепваше от горещината на следобедното слънце.

— Едната възможност е да се опитам да разбера кога продължава към Рим. Ако е скоро, можете просто да се опитате да го избягвате. Другите възможности са или да разчитаме на доброто му сърце, или да признаем всичко на Филип II, преди кралят да го научи от друго място. А в крайна сметка Вие можете да се отделите от свитата до тръгването на Гранвел. От изброеното изключвам варианта да му се доверим. Да, Гранвел е добър човек, но мисля, че веднага би предал тази информация на Филип II. Сама да признаете всичко пред краля и да разчитате на милост и разбиране, също не бих го препоръчал. Последиците са непредсказуеми и всичко може да свърши по твърде неприятен начин и за Вас, и за отношенията между Франция и Испания. Тази възможност трябва да я оставим за най-краен случай. Препоръчвам просто да избягвате Гранвел, докато отпътува. Ако самата Вие заминете, това би предизвикало коментари и съответно бихте привлекли внимание. А ние не искаме това. Нека първо проуча кога заминава. А след това ще продължите както досега да се държите съвсем естествено като френска представителка, като в същото време гледате Гранвел да не Ви доближава, за да не се стигне до въпроси и коментари за Вас. Какво ще кажете за този план?

Съгласих се, но изразих и тревога. Равновесието беше крехко. Всъщност най-много ми се искаше да избягам от всичко това. Да взема Мари Беатрис, да яхна коня си и да се махна от Гранвел и от Кристобал, да намеря Хуан и да го целуна сред кръв и звезди, сред планините на Гранада. Но това беше невъзможна мечта и аз го знаех много добре. Трябваше да изчакам Хуан да потърси мен.

35

Мари Беатрис вече почти се беше научила да стои права. Не сама, но когато я повдигнех и я държах, тя изпъваше крачета, сякаш разбираше какво трябва да прави, а аз изпитвах неописуема радост от растежа и развитието на детето си. Тя оглеждаше всичко така любопитно и аз реших да потърся из севилските пазари нещо, с което може да си играе. Беше проявила особен интерес към каменните лъвове в градината, усмихваше се доволно и шаваше, когато ги галех и потупвах. Мислех си, че може би на пазара ще намеря някое лъвче, издялан от дърво.

Беше денят след пристигането ни и срещата с Гранвел и аз помолих Алфонсо да приготви каретата. Исках да прекарам по-голямата част от деня далече от двора, поне до музикалното празненство вечерта, на което бях длъжна да присъствам. Помолих Габриел — въпреки протестите й, че не е прилично да пътувам сама — да остане с Лаура и Мари Беатрис. Ако пристигнеше писмо от Хуан, трябваше да е там, за да го приеме. И аз бях написала писмо, което пратеникът трябваше да вземе на връщане. В него му разказвах за любовта на Кристобал към Мария де Мендоса и за клетвата му да отмъсти за любимата си и да убие Хуан.

И така в онзи топъл майски ден потеглих през Севиля към Пласа де Сан Франсиско, едно от най-големите тържища в града, където се провеждаха и аутодафета.

Гледах през прозорчето към гъмжилото от хора и опитите на Алфонсо да води каретата право през тях. Фуркево ми беше разказал, че Севиля е не просто най-богатият град в Испания, но и този с най-многочислено население. От всички страни ни заобикаляха все същите красиви сгради с арабски орнаменти, издигнати от маври и мудехари. Мудехарите — които за разлика от мориските не били покръстени насилствено — бяха построили особено много църкви, а освен тях видях и други храмове, които първоначално са били еврейски синагоги, но много отдавна са били превърнати в молитвени домове за правата католическа вяра. Кръчмата в Сиудад Реал навремето се наричала „Триединство“. Колкото и да се опитваха да прочистят тази страна, беше невъзможно да се заличат всички следи.

Когато стигнахме Ил аса де Сан Франсиско, помолих Алфонсо да ме почака и да наглежда колата и конете. Той промърмори нещо уклончиво и малко нацупено и го заподозрях, че би предпочел да се шмугне в някоя кръчма, отколкото да седи и да чака на слънце на капрата.