В този момент забелязах кардинал Гранвел близо до сцената и доскорошния покой в душата ми се изпари.

Гранвел разговаряше с някаква жена. А жената беше Анна де Толедо.

Идеше ми се да побягна, просто да изчезна, преди Анна да ме е забелязала, преди да дойде моментът, в който злостната й усмивка ще разкрие, че Гранвел ме е издал, че тя вече знае всичко, че знае тайната ми за незаконната ми рожба, тайна, която можеше да ме унищожи.

Нямах време да реагирам. В следващия момент Филип II влезе в залата, всички замълчаха и се наведоха в поклон или реверанс. И аз трябваше да направя реверанс като останалите. Не можех да избягам, нямах право да бягам. Трябваше да се стегна и да се справя, и сама се укорих за слабостта си.

Филип II зае мястото си най-отпред пред сцената. Кардинал Гранвел и Анна де Толедо се настаниха на реда зад него. Потърсих погледа на Фуркево. Той все още беше с английския посланик, но сега ме видя и с кимване ми даде знак, че не е забравил за трудното ми положение. Стори ми се, че има новини.

Композиторът Гереро седна до мен.

— В тази зала музиката може да се възприеме най-добре от задните редове — каза той. — Тук звукът е по-добър. Как сте, доня Мадлен? Така внезапно си тръгнахте от веселата вечеринка в „Тризъбеца“. Надявам се, не са ви подплашили младите ми приятели. Но едва ли. Не ми приличате на жена, която лесно се плаши.

— Компанията Ви много ми допадна — отговорих аз и се насилих да се усмихна. — Но имам малка дъщеричка и не можех да остана по-дълго.

— Е, значи не сте станали свидетел на скръбната случка с младия секретар, който се беше напил до смърт. Много тъжна история.

— Вашата музика ли ще слушаме? — попитах аз. Не можех да понеса разговор за Франсиско Енарес.

— Моята и на Алонсо Мудара. Той дори ще свири. Мудара е свещеникът с вихуелата. Добър, стар колега, изключително талантлив. Навремето пишехме музика заедно. Той от години е свещеник тук в Севиля.

Музикантите засвириха. Първата пиеса беше соло за вихуела, което свещеникът изпълни виртуозно. Изкусни звуци излизаха от струните му и отекваха под златния купол.

Но аз не можех да се насладя на музиката. Франсиско Енарес беше умрял вместо Кристобал, Мигел Сесо го очакваше ужасяваща смърт на кладата, а истината за мъничката ми Снежинка беше на път да бъде разкрита — копеле в кралския двор. Оплитах се все по-опасно в мрежата си от лъжи за бащинство и брак.

Но жизнерадостната и бодра музика на Мударас ме накара да осъзная, че силата е в истината. Човек трябва да приеме и признае себе си. Сред изящните орнаменти на маврите, които ме заобикаляха от всички страни в този пищен дворец, намерих покоя, който търсех. Простите черти на истината. Не сложните лабиринти на преструвката. Като за начало трябваше да кажа истината на Хуан. Че не е баща на моята Мари Беатрис. Трябваше да призная пред краля, че никога не съм била омъжена, така че Анна де Толедо и Кристобал, и всеки друг, който вече знаеше тайната ми, не би могъл да ми създаде проблеми. Какво толкова би могло да ми се случи, ако кажа истината на Филип II? Да ме изгони от двореца? Щях да го преживея. Но смелостта ми се изпари, когато се сетих за Ана де Еболи и присъдата й над Мария де Мендоса. Бяха й отнели детето. Нима това можеше да се случи и на мен? Не, все пак бях французойка, не испанка. Те не би трябвало да могат да се месят в живота ми по този начин. Но не можех да рискувам да загубя скъпото си момиченце.

Музиката утихна, а Мудара се изправи и се поклони на краля.

Анна де Толедо се наведе към Гранвел. Размениха си няколко думи.

И тогава го видях. Погледът, който очаквах.

Анна де Толедо се обърна. Претърси с очи залата. Търсеше мен и ме намери. Чистата злост в погледа й не можеше да се сбърка с нищо. Тя знаеше всичко. Знаеше, че Мари Беатрис е незаконородена, знаеше и, че не е дете на Хуан. Знаеше, че съм излъгала краля и целия двор.

— Следва песента, която аз композирах — каза Гереро с гордост. — Вилансико[10]. Тази вечер всичките ни песни са на испански. Помолих младия Куева да напише текста, това е първият му опит като текстописец и между нас казано, не особено сполучлив. По-добре да се придържа към идеята си да пише пиеси.

Мудара отново вдигна вихуелата си и песента започна.

Трябваше да се махна. Трябваше да се махна от залата, преди да се стигне до явен сблъсък, с който не бих могла да се справя.

— Извинете ме, Гереро — казах аз и се хванах за главата. — Не се чувствам добре. За съжаление трябва да вървя.

Това беше нечувано. Да излезеш от залата преди краля. Но аз седях най-отзад, всички погледи бяха насочени към сцената и аз се изправих колкото можеше по-безшумно и забързах към изхода.

Прислужници и войници ме проследиха с изумени погледи, когато излязох. По-нисшите дворцови чиновници също чакаха отвън и видях Кристобал, който разговаряше с един друг секретар. Носеше шпага.

Трябваше да се махна. Трябваше да взема Мари Беатрис и да се махна от опасността, в която ме бяха поставили собствените ми действия. Без значение беше, че кардинал Гранвел скоро заминава за Рим, повече не можех да остана в испанския кралски двор. Твърде много от враговете ми знаеха за лъжата ми.

Спрях насред градината. Луната беше изгряла и тъмните води на овалния басейн блестяха. Покрай басейна бяха посадени цветни лехи и макар че не можех да различа багрите им в тъмното, над цялата градина се носеше ароматът им, вечерният въздух беше изпълнен с тежки сладки ухания и се почувствах едновременно замаяна и със съвсем ясен ум, за пръв път напълно убедена в това, което трябва да направя.

Луната, това зло създание, което беше увиснало като сърп на смъртта над Сиудад Реал, имаше право. Вдигнах поглед към черното небе. Сега месецът висеше жълт и кръгъл. Не бях приключила с убийствата. Преди да замина с Мари Беатрис, трябваше да убия Кристобал. Бях го отлагала твърде дълго, смъртта на Франсиско Енарес беше убила и смелостта ми. Грешката ми беше, че се бях опитала да се отърва от врага с такова подло средство като отровата. Трябваше да го направя с шпага и нож, лице в лице, и то веднага.

37

Отново се преоблякох. Смених нощносинята си рокля с мъжки дрехи. Какво облекчение. Най-сетне бях отново себе си, най-сетне взимах съдбата си в свои ръце, вместо да очаквам катастрофа, причинена от друг.

Габриел мълчаливо ми помогна. Тя знаеше какво съм намислила, но й беше трудно да го приеме. Вината за смъртта на Франсиско Енарес все още й тежеше и тя не беше в състояние да си представи други убийства.

Извадих шпагата си и камата от леля ми. Зелените скъпоценни камъни блещукаха и аз целунах инкрустираната със смарагди дръжка. Нямаше никакво съмнение в тези твърди камъни, само красота и смърт, нямаше връщане назад, а и не исках да има. Да, животът можеше да е много сложен, но вече не бях объркана. Най-важното все пак си оставаше съвсем просто. Като любовта към скъпото ми незаконно дете. Като убеждението, че чудовищата, които го заплашват, трябва да бъдат унищожени.

Пъхнах камата в ботуша си. После извадих шпагата от ножницата й и огледах острието. Пробвах го с пръст, все още беше остро, и аз размахах оръжието си във въздуха, посичах и пронизвах въображаем враг, а Габриел ме гледаше със смесени чувства.

— Знаеш ли къде в двореца е настанен Кристобал? — попитах я. Тя не знаеше. — Едва ли е тук, в крилото за посланиците — продължих аз. — Сигурно има отделно крило за прислугата и чиновниците.

— Да, то е от другата страна — каза Габриел. — Излизате през синята порта със златните сводове, през площада с басейна и към градините. Вижте, госпожице Мадлен, добре разбирам, че това се налага. Но ме е страх. Всичко може да се случи. В момента Мари Беатрис е с Лаура. Ами ако нещата се объркат?

Пристъпих до нея и сложих длани на раменете й.

— Погледни ме добре — казах настойчиво. — Нищо няма да се обърка. Ще причакам Кристобал в градината от другата страна на площада. Когато концертът свърши и той тръгне в тъмното към стаята си, ще го пронижа с шпагата си. Ако все пак нещо се обърка, ако нещо се случи с мен, трябва да ми обещаеш да отведеш Мари Беатрис при леля ми, графиня Дьо Карон, в Руан, при която работеше навремето. Тя ще се погрижи за вас. Обещаваш ли? — Погледнах я твърдо в очите.

— О, не говорете така. Няма да стане така! Но, да, иначе, разбира се, че обещавам.

— Когато всичко свърши, ще заминем — казах аз. — Кажи на Алфонсо да приготви каретата за рано утре сутрин. Ще тръгнем още в зори. И подготви Лаура.

— Във Франция ли се връщаме?

— Такъв е планът.

Закачих шпагата на кръста си. Вече бях готова.

— Грижи се за дъщеря ми — казах на Габриел.

После я целунах по челото и й поръчах да целуне Снежинка от мен. Не можех да вляза при Лаура облечена по този начин и въоръжена с шпага. Не можех да се отдавам на сантименталности сега. Трябваше да действам. Трябваше да направя необходимото. Кристобал трябваше да умре, отчасти заради това, което вече беше причинил, отчасти заради всичко, което смяташе да направи, а именно да убие Хуан и вероятно също и мен. За миг затворих очи и си припомних нападението и насилването в Мадрид, зад които също стоеше той, престоя ми в тъмницата, точно преди да родя. Тези спомени изтласкаха всяко съмнение и ми дадоха нужната твърдост.

Излязох от покоите си. Габриел щеше да подготви отпътуването ни. Докато аз… аз щях да се погрижа за неизбежното, за убийството.

Габриел направи повече от това, както се оказа по-късно. Трябваше да се досетя, че скъпата, умна Габриел ще предвиди всичко. Нещата можеха да са много по-зле, ако тя не беше толкова съобразителна, ако не беше взела допълнителни мерки. Много благодарности дължа на Габриел. И на Алфонсо, който прояви предаността си в най-важния момент.