Дворецът в Севиля почиваше, потънал в меки вечерни сенки. Минавах бързо през тихите коридори и зали. Само тук-там светеха факли и свещи — тъкмо бяха почнали да ги палят — и не срещнах никой освен мълчаливи прислужници. Почти всички бяха на концерта.

Минах под трите позлатени свода с изящни орнаменти, покрай блестящи мозайки в сини багри и галерии с двойни колони и високи арки, резбовани с изкусните мотиви на мудехарите. И изведнъж цялата тази чужда красота стана моя, сякаш екзотичното изчезна и стана познато — с всяка следваща стъпка все повече. Бях убийца. Бях различна. Бях се сляла с новия свят.

Движех се свободно в мъжките си панталони, тялото ми беше готово, стъпката ми — лека. Шпагата ми висеше в ножницата си до бедрото ми, оръжието беше като част от тялото ми. Усещах острието, както усещах дишането си и ударите на сърцето си, и силата в пръстите си, които скоро щяха да стиснат дръжката.

Минах през поредната порта и излязох на площада с овалния басейн. Там на пост бяха оставени група гвардейци с копия, които ме изгледаха подозрително. Не бях губила време да крия дългите си коси.

— Стой — каза един от тях в крайна сметка и ме спря. — Кой е там? — Беше забелязал шпагата и дрехите ми.

— Казвам се Мадлен дьо Мондидие и съм посланичка на Франция в испанския кралски двор. Не се изненадвайте, във Франция често и жените носят оръжия. И бъдете спокоен, не представлявам опасност, аз съм просто една жена.

Той кимна и ме пусна.

— Странни хора, това чужденците — чух го да казва на останалите.

Вечерта беше топла. Свиреха цикади. Редове стройни палми се извисяваха симетрично от двете страни на басейна.

Огледах се в осветената от луната вода. Вече не бях младото момиче, което беше влязло в двора на Катерина Медичи неопитно и слисано. Вече не бях обърканото създание, което търсеше място в свитата на Филип II и странеше от интригите. В тъмните води се оглеждаше убийца. И тя беше едновременно напълно непозната и най-истинската част от мен.

Извадих шпагата и прорязах отражението си с острието й. Нямах нужда от огледала, за да знам коя съм. Нямах нужда от насоките на мъдреци, за да видя пътя си. Усещах вътрешната си сила по-осезаемо от всякога.

Изпитвах огромно желание да предизвикам Кристобал на открит дуел насред площада. Имах нужда да се бия, да срещна съпротивата му и да го победя с всичко, което е вътре в мен. Но нямаше да стане. И други щяха да минат по същия път на връщане от концерта, а свидетелите щяха да създадат проблеми.

Свърнах в алеята към парка. Възлести маслинови дървета и богато разлистени овошки се издигаха като черни силуети и скриваха всичко от погледа, и от двете ми страни. Тук сред нощните дървета щях да се изправя срещу него. Трябваше само да намеря подходящо място да го изчакам. Място, където можех да се скрия, но и където имаше достатъчно простор за дуел. Продължих напред и скоро алеята се отвори в малък квадрат с фонтан и цветни лехи в средата. Чувах как ромоли водата. Вървях в мрака сред аромат на лавандула и рози, ботушите ми хрущяха върху чакъла, а далеч зад себе си чувах гласове.

Това беше мястото. Фигурата на Посейдон насред фонтана беше знак. От върховете на тризъбеца му три струи вода се издигаха към луната — отново, като онази нощ в кръчмата в Сиудад Реал, ме срещаха тризъбец и месечина. И аз знаех, че някой ще умре тази нощ. Тризъбец и луна. Вече ви познавам. Знам обещанията ви за победа и смърт. Вие показвате пътя. Тази вечер няма да е за последно. И с поздрав към Посейдон аз отстъпих встрани от алеята и се свих зад един храст.

Както стоях насред сладникавия и остър аромат на храста — лавър, мина ми през ума — до мен достигнаха гласове. Извадих шпагата си и ме прониза тръпка при тихото издрънчаване на острието в ножницата. Никога преди не се бях чувствала толкова нащрек, сякаш сетивата ми долавяха всичко. Очите ми бяха привикнали с тъмнината, ушите ми чуваха прошумоляването и на най-малкия лист.

Трима мъже вървяха заедно. Долавях гласовете им. Кристобал не беше сред тях. Стоях съвсем тихо, почти не смеех да си поема въздух. Тримата подминаха фонтана на Посейдон, без да ме забележат.

Кристобал е единак, помислих си аз. Ако имам късмет, ще бъде сам. Но какво щях да правя, ако противно на очакванията ми, имаше компания?

Все едно. Във всеки случай щях да намеря решение. Бях дошла да убивам.

Точно както очаквах, той беше сам. Разпознах фигурата му отдалече, много преди да чуя стъпките му. Можех да го позная навсякъде, дори и в Ада. Висок и леко олюляващ се, като пиявица във вода, той се движеше безшумно през мрака. И изведнъж ми се стори, че той не принадлежи на този свят, контурите на черната му фигура сякаш се размиваха, сякаш беше само сянка, без съдържание.

Най-сетне до мен достигна хрущенето на стъпките му. Все пак беше истински. Тяло от кости и плът, тяло, което може да кърви. Извадих камата от ботуша си. Бях готова. В дясната ръка държах шпагата, в лявата — камата.

Кристобал стигна до малкото площадче с фонтана. Тихо си говореше нещо. Нещо го беше ядосало, нещо го тревожеше, личеше си, и му се ядосах за тази слабост, за този неовладян изблик на чувства, който проявяваше, останал насаме със себе си.

Той беше слаб, аз бях силна. Вече дори не можех да си обясня защо някога съм си мислела, че е обратното.

— Мария — каза той и спря пред фонтана и цветните лехи. Наведе се и откъсна стрък лавандула.

Сега!

Изскочих иззад храста.

— Кристобал — викнах и се втурнах към него с вдигната шпага, — време е за последната ти молитва, защото тази вечер ще умреш!

С всички сили замахнах към сърцето му.

— По дяволите! — възкликна той и в последния момент отскочи встрани.

Острието ми засегна дясното му рамо. Той простена, а аз видях от ръката му да шурва кръв.

Но преди да успея да нанеса втори удар, той също извади шпагата си.

— Хайде, ела ми, разпътна мадмоазел — изсъска той и застана ан гард. — Крайно време е да ти затворя мръсната уста. А след това е ред на развратника Хуан.

— Едва ли — казах аз и го погледнах право в очите, като обаче не пропусках нито едно от движенията му. Бях отровна змия, хищник, всеки мускул в тялото ми беше стегнат и готов за удара, шпагата и ножът бяха зъбите ми, всичко беше съсредоточено върху плячката пред мен.

Кристобал го разбра. За пръв път в него се появи колебание, несигурност в собствената му сила. Нима наистина беше срещнал човек, също толкова безскрупулен като него самия?

После посегна към мен и остриетата ни се срещнаха.

Отново и отново се чуваше дрънченето на метал, а двамата замахвахме и пронизвахме с всички сили, парирахме ударите на отсрещния, танцувахме един край друг, без да се уцелим нито веднъж. Беше не по-малко умел с шпагата от мен. Но по дишането му разбирах, че аз съм в по-добра форма.

— Упорит и тъп като магаре — подкачих го аз. — Мислех, че стъпката ти е по-лека. — Притичах от другата страна на фонтана. Кристобал се втурна след мен.

— На ти! — посегнах към лицето му, целех се в очите.

Но Кристобал приклекна, като в същото време скочи право срещу мен и ме удари с глава в корема.

Изпуснах шпагата си и се претърколих. Лакътят ми се удари в камък и ме прониза жестока болка.

Той веднага скочи отгоре ми. Подпрял брадичката ми с върха на шпагата си, почна да ме рита в гръдния кош.

Когато обмислях дуела ни впоследствие, реших, че точно в това е била грешката му. Човек трябва да убие веднага щом му се отвори възможност, не да се отдава на излишна жестокост.

Свих се на две, опитах се да избегна тежките му ботуши. След един от ритниците му в гръдния ми кош се чу хрущене и ме прониза спираща дъха болка.

После той се насочи към главата ми.

Но аз още стисках камата си и в последния момент замахнах към крака му. Забих острието с всички сили в стъпалото му и то остана там, а той зави и заподскача на един крак.

Дочух далечни гласове и тичащи стъпки. Бяха ни забелязали. Бързаха към нас откъм алеята.

Посегнах към шпагата си, която лежеше захвърлена на чакъла, и с мъка се изправих. След ритниците му цялото тяло ужасно ме болеше, особено гръдния кош, но не му обърнах внимание. И докато Кристобал вадеше камата ми от стъпалото си, се втурнах към него, вдигнала шпага.

Острието прониза дясната му страна, уцелих го точно в черния дроб.

Той се срина с вик. Кръвта му рукна моментално.

Зад гърба си чух виковете на няколко мъже.

— Кой се бие там?

— Какво става?

— Доведете стражите! И донесете факли!

Камата ми лежеше на земята до умиращия Кристобал. Вдигнах я. Изправих се и се озовах лице в лице с четирима мъже, сред които Еспиноса и кардинал Гранвел. Чувах, че идват още.

— За Бога, това е жена!

— Това е доня Мадлен — каза Еспиноса. — Но този път наистина прекали.

— Убила ли го е? Кой е той? — попита Гранвел.

Вдигнах шпагата си към мъжете и отстъпих една-две крачки назад, така че Кристобал да остане между мен и тях. Трябваше да измисля начин да се измъкна.

Кристобал простена.

— Не й позволявайте да избяга — каза той с тих глас и протегна ръце.

Еспиноса пристъпи до него, наведе се и хвана ръката му.

— Вие сте секретарят на Габриел де Саяс, нали? Бъдете спокоен, добри ми човече, обещавам Ви, че справедливостта ще възтържествува.

— Умирам — каза Кристобал с още по-слаб глас. — Тя е убийца. Отдавна ме дебне. Опита се да ме отрови в Сиудад Реал. Но уви, бедният Франсиско Енарес изпи отровата вместо мен.

— Той забравя да спомене, че пръв се опита да убие мен! — казах с твърд глас. — Защото узнах тайната му. Той е сключил предателски съюз с мориските да убие подло дон Хуан.