Аз не дръпнах ръката си. Не ме притесняваше, че е неприлично. Исках да покажа на дон Хуан, че привличането е взаимно.

— Надявах се да стана придворна дама на Елизабет — казах. — Сега не знам какво да правя. Как реагира кралят на предложението да вземе за съпруга другата дъщеря на Катерина, Маргьорит?

Припомних си странното, непокорно момиче, което често бях виждала в двора в Париж. Младата Маргьорит, все още почти дете, се държеше твърде безсрамно и подвикваше цинизми на кавалерите, които, смутени, все пак неволно заглеждаха плътните й устни и напъпилите й форми. Тя никога нямаше да бъде нечия кротка съпруга.

— Кралят все още страда от загубата на Елизабет. Той я обожаваше. При това смята, че е непристойно да вземе за съпруга сестра й. Затова засега се противи. Но както всички знаят, династическият брак представлява дипломатически съюз, моралът не е толкова важен. Едно ново сродяване с Франция, поне по мое мнение, не би трябвало да се отхвърля току-така само от лични или морални съображения. Изобщо кралският двор напоследък е твърде мрачно място. Единственият син на краля, дон Карлос, почина броени месеци преди Елизабет. Беше душевно болен и се погуби от глад, след като Филип II сметна за необходимо да го държи заключен в двореца. Кралят все още страда от това. Мисля, че изпитва вина за смъртта на сина си.

Дон Хуан замълча, пусна ръката ми и хвърли поглед към Габриел. Явно му се искаше да остане насаме с мен. Това ме изпълни с радост. Но трябваше да внимавам, да се съобразявам с твърде много други обстоятелства.

— Може би е по-добре да се върна във Франция…

— Ако крал Филип II размисли и се ожени за Маргьорит, една френска придворна дама в двореца ще бъде от голяма полза При това Елизабет остави две малки момиченца, Изабела и Каталина. Голямата е само на три години, малка — на две, а вече няма с кого да говорят френски. Брат ми, кралят, изобщо не говори чужди езици. Децата имат само една испанска бавачка. Ако харесвате деца, Мадлен, вярвам, че заради момиченцата си кралят би оценил високо присъствието на французойка в двореца.

Дали харесвах деца? Не бях сигурна. И все пак вече усещах, че ме изпълва нежност към малкото същество, което растеше вътре в мен. Дали и то ще е момиченце? Лесно можех да свикна с мисълта за деца. А осиротелите дъщерички на Елизабет може би наистина щяха да имат полза от общуването с мен.

— И Вие ли ще нощувате тук? — казах аз, за да насоча разговора в друга посока. Присъствието на дон Хуан беше не само възбуждащо, но можеше да се окаже и полезно. В крайна сметка чрез него вече си бях създала връзки с испанския кралски двор и той би могъл да ми даде ценна информация и съвети. Може би дори да ни отведе до Мадрид.

— Всички французойки ли са толкова прями? — засмя се той. — Добре че харесвам жени, които не губят време в излишна свенливост. Но ще трябва да Ви разочаровам, красива доня Мадлен, тази нощ постелята ми няма да е под покрива на странноприемницата. Ще пренощувам в замъка Каса дел Кордон, а утре много рано заминавам. Отивам в Гранада, където трябва да оглавя армията и да потуша въстанието на мориските[3].

— Не ме разбрахте… — казах аз и неволно се изчервих. — Просто исках да…

Габриел се изправи и ме избави от неудобството.

— Мадмоазел Мадлен — каза тя развеселено. Достатъчно добре я познавах, за да го доловя в тона й. — Тъй като стана дума за постели, ще се кача да приготвя Вашата и да се оттегля. Освен ако нямате нужда от нещо друго?

— Не, върви.

В мига, в който Габриел се скри от погледите ни, дон Хуан отново хвана ръката ми. Вече не се усмихваше. Очите му ме пронизваха, а тонът му беше искрен и настойчив.

— Нека се кача при Вас тази нощ, Мадлен. Оставихте ме без дъх! Не си спомням кога за последно жена ме е привличала така. Трябва да Ви имам. Не казвайте „не“. Ще наема на прислужницата Ви друга стая. Няма как да Ви взема в Каса дел Кордон, без да ни видят домакините ми. А със сигурност ще мине много време, преди да приключа задачите си в Гранада и да се върна в Мадрид.

Определено бях изкушена. Естествено. И мен ме изпълваше същото желание, която явно движеше дон Хуан. Но това не можеше да стане. Бях в чужда страна, трябваше да мисля за нероденото си дете, за несигурното си бъдеще. Трябваше да проявя разум, а не да следвам всяка спонтанна прищявка.

Когато днес си припомням онези дни, си мисля, че е трябвало да си дам сметка, че Хуан прави точно това. Че още при първата ни среща е проявил безразсъдство, безотговорност, че изобщо не е трябвало да разчитам на него. Сам ми беше казал, че рано сутринта тръгва към Гранада, при войските си. Това би трябвало да го вълнува повече от всичко друго. И все пак беше готов да се остави да го води случайността и желанието.

Но тогава не го прозрях. И аз го исках също толкова, колкото и той — мен.

И все пак му отказах.

Със самоуверена усмивка, която обаче едва ли е прикривала докрай нежеланието, с което го отблъсквам, недвусмислено му заявих, че това е невъзможно. И все пак съпроводих отказа си с мили думи и обещания — красиви като пеперуди, но също толкова неуловими. Изпълних ролята си на недостъпна красавица и бях сигурна, че дон Хуан няма да ме забрави.

Макар и отклонила предложението му, той наистина ме привличаше много и бях убедена, че ще се срещнем отново, при по-благоприятни обстоятелства, независимо че по неговите думи щеше да мине доста време, преди да може да дойде в Мадрид.

Дон Хуан ме изпрати до стълбите. Беше време да се оттегля. Целуна ръката ми страстно, остави устните си долепени върху кожата ми твърде дълго. Двамата мъже на най-близката маса се ухилиха, а единият дори подвикна някаква грубост. Копнежът ни явно беше видим за всички.

— Със сигурност ще се видим отново — каза дон Хуан.

А после си тръгна, стопи се в испанската нощ, а аз се качих в стаята си, изгаряща от желание.

4

— Мадмоазел — възкликна Габриел и рязко отвори вратата. Явно ме беше чакала и надничала през ключалката. Изглеждаше крайно превъзбудена.

— Какво? — казах аз, подразнена, че ме изтръгва от сладострастните ми мисли.

— Чух… Тук, в коридора… Дон Хуан е в смъртна опасност! Искат да го убият. Тази нощ. Криеха се тук горе, за да не ги види в кръчмата. Само го чакаха да тръгне. Не се ли разминахте с двама мъже, докато се качвахте?

Бях видяла двама мъже, наистина. Не им бях обърнала особено внимание. Но определено се бяхме засекли на най-горната площадка на стълбите.

— Сигурна ли си? Кои бяха, нещо друго разбра ли за тях? Говори! Трябва да направим нещо!

— Не знам нищо повече — каза Габриел. — Бях вътре в стаята и чух, че някой говори на площадката в коридора. Долових името на дон Хуан и внимателно открехнах вратата, и видях двама мъже. Не успях да видя лицата им, стояха тук, до стълбите. Но чух какво си говорят. Искат да убият дон Хуан. Смятат да го причакат по пътя към замъка, където ще спи…

— Каса дел Кордон.

— Да, Каса дел Кордон. И да го убият. Единият каза, че така си е наострил ножа, че ще може да пореже дори ангелско крило. После се разсмяха. Какво ще правим, какво мислите да правите, мадмоазел Мадлен?

Докато тя говореше, аз вече бях отворила пътническия си сандък.

— Трябва да го предупредя. Веднага. Няма време да замесваме други хора — казах и извадих шпагата си. Закачих я на кръста си, въпреки че носех рокля. Нямах време да се преобличам. Само се загърнах в дългата си наметка. — Не мога да те взема с мен, Габриел. Ще ме забавиш. Но ако не се върна до два часа, намери съдържателя и пратете хора да ме търсят.

Габриел понечи да протестира, но не й позволих, спуснах се надолу по стълбите и намерих съдържателя — толкова дебел и гръмогласен, че трудно можеше човек да не го забележи.

— Трябва ми някой, който да ме заведе до Каса дел Кордон. Веднага! Без отлагане, въпросът е на живот и смърт!

Пъхнах една кесия в ръката му. Въпреки тлъстините поне умът му явно беше пъргав и той веднага разбра, че положението е сериозно.

— Алфонсо! — викна той на един млад мъж, който поднасяше бира. — Тука! Бързо!

Двамата с Алфонсо изтичахме до конюшнята. Обяздихме впрегатните ми коне. Алфонсо ме гледаше озадачен. Наложи се да вдигна полите си неприлично високо, за да мога да яздя като мъж, но нямах избор.

Алфонсо ме поведе по постланите с каменни плочи улици. Копитата на конете трополяха в тъмното. Толкова късно вечерта из града почти нямаше хора и това беше единственият звук, който се чуваше. Тук-там мярвахме двойка стражи, които охраняваха по-богатите къщи. После свихме по черна уличка и наоколо съвсем опустя.

— Сигурен ли си, че това е пътят към Каса дел Кордон? — попитах с известна тревога в гласа. Можех ли да вярвам на този Алфонсо?

— Това е най-краткият път, доня. Бъдете спокойна.

Отново излязохме на улица с каменна настилка, и в този момент ги видях. Нямаше съмнение, Габриел беше права. А аз бях пристигнала в последния момент.

Пред нас двама мъже се прокрадваха в сенките покрай стените на къщите. Малко по-напред от тях дон Хуан яздеше в бавен тръс. Двамата не бяха на коне и сигурно е трябвало да тичат, за да не изостават от него. Почти го бяха настигнали, а той още не ги беше забелязал.

Видях в тъмното да проблясва острие.

— Внимавай! Нож! — викнах с всички сили, пришпорих коня си и се спуснах в галоп.

И тримата се обърнаха да видят откъде е дошъл този вик. За миг нападателите замръзнаха. Дон Хуан извади шпагата си. После те се опомниха и освен ножове, сега също извадиха и шпагите си. Обърнаха се гръб в гръб, единият с лице към дон Хуан, към когото вече замахваше, другият — към мен.

В движение вдигнах шпагата си. Видях, че дон Хуан използва случая да замахне към единия от мъжете, но не го уцели.