Откъм алеята приближаваха факли. До нас достигна шум от множество развълнувани гласове и бързи стъпки. Огледах се. Трябваше да използвам момента да избягам, да изчезна в някоя странична алея или да се шмугна между дърветата. Но шансовете ми не бяха големи, особено с тази болка в ребрата.

— Не я слушайте тази измамница — простена Кристобал.

Светлината на факлите наближаваше фонтана. Групата беше голяма, имаше и войници, и благородници. Забелязах принцесата на Еболи.

— Елате с факлите насам! — нареди тя и решително се приближи.

Кръвта на Кристобал изтичаше. Той лежеше насред голяма тъмна локва. Не му оставаше много.

— Помогнете ми! — каза с последните си сили. — Тя е излъгала краля, излъгала ви е всички. Никога не е била ничия вдовица. Детето й е копеле, лягала е и с дон Хуан. Тя е развратница, лъжкиня и убийца!

— Вярно ли е това? — Ана беше застанала до Еспиноса и след като огледа слабото окървавено тяло на Кристобал, сега впери твърд поглед в мен.

— Той се опита да убие мен! Заговорничи с мориските срещу дон Хуан. Изслушайте ме, той ви мами до един!

Гранвел направи крачка напред.

— Мога да потвърдя думите на секретаря — каза той хладно. — Мадмоазел, в Париж Вие бяхте госпожица Мондидие. Щом избягвате да отговорите на въпросите на принцесата, ще го направя аз. Не — продължи той, като се обърна към Ана. — Тя не е вдовицата Мондидие. Мондидие е моминското й име.

— Мария… — прошепна Кристобал с последния си дъх. После загуби съзнание. Еспиноса промълви няколко латински фрази, направи кръстен знак над умиращия и се изправи.

— Гвардейци — каза той, — арестувайте тази жена.

Следващите събития се случиха толкова бързо, че малцина успяха да ги осъзнаят навреме. Чух тропота на галопиращи копита. И точно когато войниците щяха да се подчинят на Великия инквизитор, видях към нас да лети ездач.

— Доня — викна той, като насочи коня си право към групата войници и ги принуди да отстъпят встрани, — бързо, дръжте ръката ми!

Ездачът беше скрил лицето си с кърпа върху устата и с шапка, но аз с радост разпознах гласа на Алфонсо. Бързо пъхнах шпагата в ножницата и хванах протегнатата му ръка,

— Спрете ги! — викна Ана де Еболи.

Алфонсо ме издърпа върху коня. Простенах от болка, когато се метнах зад него. Имах чувството, че ще припадна, така ме боляха ребрата.

Ти успя. Ще се справиш и с всичко останало, казах си сама сред болката.

Вкопчих се в Алфонсо. Зад гърба ни се чуваха викове и тичащи стъпки. Но ние бързо се отдалечавахме.

— Ще ви отведа извън Севиля — каза Алфонсо. — Оттам нататък трябва да продължите сама. Конят няма да понесе товара и на двама ни.

— Но Мари Беатрис… — понечих да кажа аз.

— Трябва да се махнете оттук, доня — каза той. — И то веднага. Войниците сигурно вече са изпратени в покоите Ви в двореца.

Вдигнах поглед към небето, което в мрака си сякаш поглъщаше всички пътища. И разбрах, че мога да избирам сама. Всъщност винаги е било така. Така ще бродя под лунната светлина, докато някой ден отново взема своята малка Снежинка в обятията си.

Пресякохме големия площад пред двореца и продължихме нататък по улиците на Севиля. Макар вече да беше нощ, множеството странноприемници в града бяха пълни. Светлина и шумотевица достигаха до нас през отворените врати на кръчмите, а по улиците подминавахме пияници, просяци и леки жени.

— Ще ви отведа до северната градска порта — каза Алфонсо. — Само тя е отворена толкова късно вечер.

Продължихме покрай река Гуадалкивир. По целия път покрай кея към звездното небе се издигаха гори от корабни мачти, карааелите лежаха сред водите като тъмни, притихнали морски чудовища, а аз мислех за Снежинка, от която се отдалечавах все повече с всяка стъпка на коня. Мисълта беше непоносима.

Най-сетне стигнахме градските порти. Алфонсо мина през тях, а когато се скрихме от погледите на стражите, спря коня насред пътя и скочи от него.

— Доня — каза той, — Габриел напълни дисагите. Каза да Ви предам, че вътре е картата на Испания. И златото Ви.

Пъхнах ръка в дисагите. Бяха натъпкани с какво ли не. Напипах една кесия и я извадих. Отворих я, за да отброя десет златни ескудо, но размислих.

— Алфонсо — казах и му подадох цялата кесия. — Не знам дали бих могла да ти благодаря достатъчно. Ти ми помогна много повече, отколкото изисква службата ти. И все пак те моля, не, умолявам те, за още една услуга — помогни на Габриел и Мари Беатрис да заминат. Не позволявайте на краля да отнеме детето ми. Използвай парите от тази кесия за пътуването, а остатъка задръж за себе си.

Видях, че Алфонсо се усмихва.

— Бъдете спокойна, вече обещах същото на Габриел. Когато снощи дойде разтревожена с поръка веднага да приготвя ездитен кон, се уговорихме рано утре сутрин да тръгнем с каретата. Ще изведа и нея, и дъщеричката ви от Севиля.

С това обещание той се обърна и се отправи пеша обратно към града, а аз продължих на кон през андалусийската нощ.

Знаех какво трябва да направя най-напред. Трябваше да потърся Хуан в Гранада и да му кажа, че не е баща на детето. Лъжите ми бяха стрували живота на твърде много хора. Веднага щом оправя това, щях да си върна любимата мъничка Снежинка.

38

Така, така се ражда живот, през нощночерна болка! Усещах се все по-замаяна. Равнината беше пуста и в тъмното безлюдните полета ми се струваха като порта, като място, където се срещат различни светове. Може би разчитах на своя ангел да изтръгне болката от натъртеното ми тяло и да положи Снежинка в ръцете ми, така си мислех в объркването си.

На изток. Трябва да яздя на изток.

Държах се здраво за тази мисъл. Само още малко, на изток към Гранада и достатъчно далече от Севиля, за да се почувствам поне донякъде в безопасност. Там ще си почина. Само още малко.

Бях потна, макар че през нощта беше захладняло. Дишането ми беше затруднено, а болката ме пронизваше с всяка следваща крачка на коня ми. Наложи се да се откажа от галопа и бързия тръс. Конят просто крачеше през равнината, а аз се олюлявах на гърба му.

Колко време беше минало, не знаех. Целият свят беше едно и също — неизменно страдание и тропот на конски копита, безлюден път през открити равнини, които чезнат в нощта, скръб и умора, и болка.

И това щеше да мине, както всичко останало. Припомням си това всеки път, когато борбата ми се стори твърде тежка. И това ще свърши. В страданието се ражда силата. Никога не забравяй силата.

В тъмното пред себе си видях очертанията на кладенец и заслон. Място за почивка на пътниците.

Спрях андалусиеца си до кладенеца и се свлякох от него. За момент останах просната на земята, искаше ми се просто да лежа така. Но дълбоко в себе си знаех, че и конят, и аз ще умрем, ако не се стегна.

Първо животното. Винаги. Така ми казваше баща ми винаги, навремето, когато ме учеше да яздя. Надигнах се, спуснах ведрото в кладенеца и извадих вода. Конят веднага почна да пие и пи дълго.

Вързах го за кладенеца, свалих дисагите и ги метнах в постройката, която при по-внимателно оглеждане не можеше да се нарече дори заслон. Но ми беше все едно, грубите дъски правеха завет от вятъра, даваха подслон от дъжда, а аз нямах нужда от нищо повече. А когато в дисагите открих не само наметка, но също и мех с вода, хляб и месо, радостта и силите ми съвсем се върнаха. Габриел беше помислила за всичко. Грижовността й ме сгря. Най-сетне можех да отпочина, а на другата сутрин, когато продължа пътя си към Гранада, се надявах да съм по-добре.

Събудих се от болка, когато първите остри утринни лъчи едва озаряваха хоризонта. Никога в живота си не се бях чувствала толкова натъртена. И макар че главата ми беше по-бистра, болката в ребрата не беше намаляла, дори напротив, струваше ми се по-остра и по-отчетлива и едва се надигнах, за да седна. Повдигнах ризата си. Цялата бях в синини, а от лявата страна имах огромен синьо-черен кръвоизлив.

Нямаше какво да направя по въпроса. Нямах с какво да намаля болката, а трябваше да продължа без бавене. Трябваше да стисна зъби и да изтърпя болката.

Когато открих храната, видях, че в дисагите има и бутилка вино. Скъпа, скъпа Габриел, помислих си и отпих няколко големи глътки. Виното щеше да притъпи малко болката и може би да направи ездата поносима.

Конят ми беше изпасал оскъдната трева, която растеше около кладенеца. Извадих му още вода и му дадох два моркова от запасите си с храна. Накрая потърсих в другия джоб на дисагите картата, която Алфонсо ми беше казал, че ще бъде там.

Вътре напипах не само картата. Вдигнах глава към слънцето и се разсмях. Колко добре ме познаваше Габриел! Бях се озадачила колко тежки са дисагите, а обяснението беше чудно — тя беше сложила вътре „Opus Majus“ на Роджър Бейкън. Знаеше кое е най-важното за мен. Заедно с книгата имаше и писмо, написано с разкривени букви от самата нея, вероятно първото, което Габриел е писала в живота си, след като я бях научила да чете.


Скъпа госпожице Мадлен,

Ако четете това писмо, сигурно ми прощавате, че Ви се намесих така. Защото това означава, че са Ви били от полза конят и провизиите, които пратих по сънения Алфонсо, веднага щом Вие тръгнахте да се погрижите за онзи подлец. Имам време само за няколко думи, Алфонсо идва всеки момент, за да вземе и последните неща. Искам само да Ви уверя — ако се е наложило да бягате от Севиля, аз веднага ще отпътувам с Мари Беатрис за Франция. Ще се опитам да стигна до леля ви в Руан, а ще гледам да уговоря и Лаура да тръгне с нас. Намерете ни там или ни потърсете някъде по пътя. Пазете се хубаво, госпожице Мадлен, и дано здраве и успех Ви следват по пътя Ви!