Габриел


Погледнах картата. През изминалата нощ бях яздила по източния път и сигурно скоро щях да стигна град Естепа, където можех да се погрижа както трябва за коня си. Оттам щях да продължа на юг към Лоха, който, струваше ми се, беше първият град в провинция Гранада. Трябваше да стигна преди свечеряване, стига тялото ми да издържи. А от Лоха имаше около ден езда до самия град Гранада, където Хуан се беше укрепил в Алхамбра.

Пийнах още вино, оседлах коня и накрая със стон се изкатерих на седлото.

Беше по-трудно, отколкото очаквах. Болеше ме всеки път, когато си поемех въздух, затова беше немислимо да яздя в тръс, при всеки подскок от очите ми бликваха сълзи. Но се стегнах и продължих. Слънцето се катереше по безоблачното небе, околният пейзаж ставаше все по-сух, с по-малко маслинови дръвчета и повече пустинни храсти, а в далечината вече виждах планини, както и един хълм, върху който, стори ми се, имаше град.

Едно пастирче мина наблизо със стадото си и след като хвърли изплашен поглед към шпагата, която въпреки болките все още държах на кръста си, потвърди, че това наистина е Естепа.

— Ей там горе, на хълма Сан Кристобал — каза момчето и посочи напред.

По пътя вече се срещаха повече хора. Огледах укрепения град с масивния замък най-отгоре и си помислих, че ако искам да съм в безопасност, не трябва да оставам дълго време там. Естепа беше последната спирка в Севиля и тъй като кралските войници вероятно ме издирваха, не трябваше да заговарям никого, само да си набавя провизии, да се погрижа за коня си и да бързам нататък към Гранада.

От друга страна, едва ли някой би предположил, че пътувам към най-неспокойния и опасен район на Испания, Гранада. По-вероятно би било войниците да започнат издирването на север, по пътищата към Франция. И все пак трябваше да внимавам.

— Момче, няма ли наблизо някое място, където конят ми да получи зоб, а и самата аз да хапна нещо? Плащам добре. Не е необходимо да е странноприемница. Може би някой селянин…?

Самонадеяно извадих една сребърна монета и се опитах да скрия колко зле се чувствам всъщност.

Монетата потуши страха на момчето. Така се случи, че напълно избегнах влизането в града. Пастирчето ми показа пътя към собствения си дом, малко, окаяно стопанство, където конят ми получи зоб и вода, а самата аз успях да си почина малко и да си купя хляб и плодове.

Пътят от Естепа към Лоха в Гранада премина в някаква просъница от жега, болка и опиянение. Следобедното слънце жареше, планините трептяха пред очите ми в далечината, а аз току отпивах от бутилката с вино, за да направя болката в тялото си поне малко по-поносима.

Мъничка моя Снежинке, мама скоро ще се върне у дома при теб! Мама ще те намери, скоро, обещавам ти! Почнах да се просълзявам от мъка и самосъжаление и си дадох сметка, че виното ме прави толкова чувствителна. Трябваше да внимавам. Опасно беше да се движа из Гранада, напомних си сама, можеше да се натъкна на мориски. И с ужас си припомних описанието на Деса по време на кортеса в Кордоба за зверствата на мориските срещу християните.

Гранада. Яздех към нея, а през повечето време дори не я забелязвах. Навлизах в древното кралство, където някога бяха властвали маври, сред суровите планини, където гордите мориски бяха въстанали срещу потисничеството на кралете християни. Това бяха земите на смуглите хора и се оказа, че чифт тъмни очи са ме следвали, далеч преди да го разбера. Яздех под мориското слънце и макар че дон Хуан беше потушил въстанието им, отделни групи все още се бореха. Тогава, в болката и опиянението си, не си давах сметка, че да минавам сама на кон през земите им посред бял ден е може би най-глупавото и най-опасно нещо, което съм правила някога. Това, че не свърших убита, с разпорен корем и прерязано гърло, го дължа единствено и само на Афааф.

Небето потрепваше, погледът ми беше премрежен. Очертанията на планината Сиера де Лоха се разливаха пред очите ми. Всичко ми беше като в мъгла, трябваше да пия вода, но толкова ме болеше, когато се протягах към дисагите. И имах чувството, че скоро съвсем няма да мога да си поема дори въздух.

После видях хора, черни фигури, пустинни камъни, а може би беше само един човек, може би виждах двойно, слънцето вече залязваше, но още блестеше в очите, аз кашлях и охках, и стенех върху седлото, и стисках с ръце гривата на коня. Някакви ръце ме подхванаха, някакъв остър женски глас се скара на мъжете, понесоха ме към някакви колиби, влязохме в една от тях, някаква топла напитка с горчив вкус и женски думи на непознат език. А после ми притъмня.


Над мен стоеше някаква фигура. За миг напълно се разбудих.

— Не ме пипайте! — Опитах се да протегна ръка към камата в ботуша си. Но ботушите ми ги нямаше.

— Шшт — отговори тя. Намирах се в пръстена колиба, вратата беше отворена, навън беше тъмно и току до вратата се чуваха мъжки гласове. Говореха непознат език, предположих, че е арабски.

— Счупени — каза жената с остър, напевен акцент и внимателно положи ръка върху ребрата от лявата ми страна. — Поне две. Пий още.

Пих. Болката вече беше намаляла. Благодарих и се представих.

— Афааф — каза тя, вдигна ръка към сърцето си и сведе глава в поздрав.

Афааф е една от най-изумителните жени, които съм срещала в живота си. Въпреки факта, че я познавах съвсем за кратко. Имаше блестящи черни очи насред набръчкано кафяво лице. Кожата й беше загрубяла от слънцето и трудно можеше да се предположи на каква възраст е. Погледът й беше млад, кожата — като на старица. Няколкото дни, които прекарах в колибата й, бяха достатъчни да изпитам безкрайно уважение към нея. Афааф беше мориска. И не беше звяр. Познаваше лечебните растения и по някакъв изумителен начин отговори на молитвите ми и се превърна в русия ангел, който бях сънувала и който се надявах да ме избави. Благодарение на нея опознах още една частица от многообразието на света.

Попита ме как съм получила нараняванията и аз й разказах историята си, отчасти.

Афааф кимна.

— Ние, мориските, харесваме силни, горди жени. Затова успях да ги убедя да не ти причиняват зло. От пръв поглед се вижда, че си воин. Напоследък много жени хващат оръжие в ръка. Една от тях беше Саркамодония. Тя падна в битката при Ла Галера. Тялото й беше по-едро от това на много мъже, ръцете и краката й бяха като желязо и носеше броня, и въртеше меча като истински воин. Саркамодония — една жена — уби осемнайсет испански войници в Ла Галера. Но в крайна сметка твоите хора я убиха.

— Испанците не са моите хора — казах аз. — Моята родина е Франция.

— Е, значи няма да е трудно да ги убедя да те пощадят. Изчакай, ще им кажа веднага — тъкмо обсъждат какво да те правят.

Тя излезе от колибата. Чух я да говори с мъжете на непознатия им език. В един момент повиши глас и дори се развика. Мъжете замълчаха.

Накрая тя се върна при мен. Носеше шпагата и камата ми.

— Ето — каза ми, — оръжията ти. Съгласиха се, че нашата война не е твоя.

— Но войната не свърши ли? — попитах аз.

— Да, в общи линии. Войската ни е разпусната. Всеки ден се предава някой нов град или село. А турските ни поддръжници се прибират. Но лидерът ни, Абен Абу, все още стои укрепен в планинските пещери заедно с воините си, а и други воини още обикалят и се бият къде поотделно, къде на групи. Но хиляди загубиха всичко и гинат от глад, което ги принуждава да грабят и убиват.

— Благодаря ти за всичко, Афааф, за лековете ти, за защитата. Но трябва незабавно да продължа напред. Отивам в Гранада с важна задача. А и трябва да намеря малката си дъщеричка.

— Майката е най-опасният воин. Тя воюва за детето си. Но все още не можеш да яздиш, трябва да останеш тук. За счупените ти ребра не мога да направя нищо, но те ще се оправят и зараснат от само себе си, а аз мога да облекча болките ти.

— Колко още? Трябва да вървя.

Афааф ме погледна с интерес.

— Да, явно трябва. Никой не може да те задържи тебе, виждам силата ти. В такъв случай тръгни след три дни. Може да успееш, ако ти дам от отварата си за из път.

Така и стана. Три дни Афааф се грижи за мен и в тези дни говорих, както никога не бях говорила с друг — за войната и мориските, за християните, за това да си майка, за мъже и наука, и лечителство.

За разлика от повечето жени мориски Афааф можеше да чете.

— Жените не четат — каза тя. — За сметка на това нашите жени защитават книгите с плам, който можеш да видиш у малцина от мъжете ни. Жестоката Инквизиция претърси много домове за арабски текстове, а жените ги криеха с телата си, в дрехите си, между краката, но без особена полза. Книгите все пак бяха намерени и изгорени, а много от жените бяха насилени и свършиха на кладата.

Пред Афааф си позволих да призная, че намирам забраната на научни трудове за безумие. Забранени се оказваха не само еврейски и арабски текстове, един от Индексите забраняваше и стотици книги, писани от християни.

— Да, светът върви към гибел — каза тя. — Някога всички ние сме живеели в мир, а знанието е било ценено, не гледано с подозрение. Обвинявам вас, християните, за тази промяна. Някога, когато завзехте земите ни, настояхте да приемем вярата ви. Ние се съгласихме. Нямаше смисъл от конфликти. После настояхте да носим дрехи като християните и забранихте древните ни обичаи. Дори езика ни забранихте, а с него — и имената ни. Афааф е забранено име.

— Не казвай „вие“. Аз не съм участвала в това. Аз съм човек като теб, Афааф, и нося отговорност единствено за собствените си мисли и дела.

— Права си. Извини ме.

— А и вие самите съвсем ли никаква вина нямате за тази война? Чух за ужасяващите ви зверства срещу християните.

Тя се засмя.

— Сега допускаш същата грешка като мен с обвиненията си. Но щом го споменаваш — тези зверства се случваха в самото начало на въстанието. Дълги години живеехме в мир с испанския крал. Властите гледаха през пръсти на това, че продължаваме да говорим арабски помежду си и носим традиционните си дрехи. Но изведнъж на власт се качиха по-сурови мъже, хора като Еспиноса и Деса, които решиха да наложат глупавите си правила. Това е причината за нашето упорство, съвсем логична причина при това.