— В момента ни заплашват и османците — казах аз. — Испания не е сигурна във вашата лоялност.

— Тя няма да стане по-силна, когато ни забраняват да продаваме коприна и налагат данъци върху търговията ни тук в страната. Коприната някога е била основното ни средство за препитание, а испанският крал е напът да го унищожи. Освен това Инквизицията завзема големи части от земите ни.

Замълчах. Срещу този народ беше извършена несправедливост. Нямаше как да не се замисля какво ще се случи с тях, когато Хуан ги победи. Тежки години очакваха мориските. В това не се съмнявах. Още сега военнопленниците бяха продавани като роби, а се чуваха и слухове, че се планират принудителни изселвания на цели градове към други части на Испания.

На третия ден у Афааф бях видимо по-добре. Ребрата все още ме боляха, но питието от лечебни билки, което ми беше приготвила, притъпяваше болките и вече се чувствах готова да продължа пътуването си към Гранада. Следобеда, тъкмо когато смятах да обсъдя с Афааф заминаването си на сутринта, един мъж влетя в колибата й. Двамата размениха няколко думи на арабски, а когато той излезе, Афааф ми каза, че по пътя към селото откъм Севиля, същия, по който бях дошла аз, се задавала знатна карета, охранявана от двама войници. Попита ме дали някой ме следва. В момента каретата била спряла край кладенеца и ако съм искала да ги видя, имало удобно скрито от високи кактуси местенце на едно възвишение.

Първата ми мисъл беше, че това сигурно са Габриел и Мари Беатрис, но бързо я отхвърлих като невероятна.

Притеснена последвах Афааф до възвишението. От скривалището зад кактусите виждахме пътя, без да може да видят нас.

До кладенеца наистина беше спряла карета. Засенчих очите си с ръка, за да виждам по-добре, но ми беше трудно от такова разстояние.

После една жена отвори вратата на каретата и слезе от нея. Веднага разпознах кралскосинята рокля, която Анна де Толедо носеше на празненството на краля.

Тази вещица явно също отиваше при Хуан!

— Трябва да тръгна веднага — казах тихо на Афааф. — Познавам тази жена. Не представлява опасност за вас, мориските, но мен копнее да ме унищожи. Отдавна трябваше да съм й прерязала гърлото.

— Струва ми се най-безобидна благородничка — процеди Афааф презрително. — Наистина ли е заплаха за теб?

— Веднъж се опита да ме отрови. А и думите й са истинска отрова. Ще наприказва страшни лъжи на мъжа, с когото трябва да говоря в Гранада.

— Аха, от тези. Но човек никога не трябва да прибързва. Тръгни рано утре, както беше решила. С нея пътуват двама войници и ако наистина ти е враг, няма да е добре да те застигнат по пътя.

Афааф имаше право, помислих си, докато се връщахме към колибата й. Би било опасно да ги срещна на пътя в това състояние. Но ме беше страх от думите на Анна, макар че не бяха лъжи, както бях казала на Афааф. Аз бях излъгала. А Анна де Толедо знаеше истината.

39

Той е бил просто фантазия. Дело на въображението ми, отражение на възхитата ми. Дали някога съм обичала Хуан? Да, харесвах го, защото беше така самоуверен. Но в крайна сметка ние се бяхме срещали само два пъти, останалото беше просто копнеж, писма, представи.

Когато Алхамбра, червеният замък на Гранада, най-сетне се изправи пред мен реален, разбрах, че Хуан е бил просто сладък сън. Сън, за който в живота ми вече нямаше място.

Осъзнах го съвсем неочаквано, пряко волята си, а ефектът беше смайващ. Но очакванията ми за звездни мигове в Алхамбра под просторните арки с хиляди арабески от злато, мрамор и алабастър, вече бяха помрачени при мисълта за признанието ми пред Хуан, че Мари Беатрис не е негово дете. А сега, когато знаех, че Анна де Толедо също пътува към него, най-вероятно за да му разкаже за събитията в двореца, изчезнаха и последните останки от радостта ми от предстоящата среща.

Иначе когато стигнах Алхамбра, отвсякъде ме обгърна красота. Беше краят на май, дворцовият комплекс се простираше върху платото на фона на далечните планини, които в здрача изглеждаха виолетови, а пинии, смирна и млади прасковени дръвчета, донесени от екзотични страни, ограждаха с пищната си зеленина стените на замъка. Но аз вече се бях научила да не се оставям на омаята от подобни прелести. Много хора погрешно смятат, че това, което радва окото, радва и сърцето. Аз знаех, че не е така. При мен красотата вървеше ръка за ръка с болката, луната — със смъртта, розата — с женския гняв, аз знаех, че циничните интригантки понякога са божествено красиви и при вида на прелестната Алхамбра не си позволих да потъна в покой и задоволство. Напротив, обзе ме стръв за действие, както в онази вечер, едва седем дни по-рано, когато сред уханните градини на Севиля се превърнах в убийца, когато твърдо и без капка разкаяние посякох един мъж, който миг преди това беше откъснал стрък лавандула и беше прошепнал името на жената, която обича.

И докато яздех към Алхамбра, докато минавах през градските порти, разбрах, че с убийството на Кристобал съм научила, че причина да се разколебаеш винаги може да се появи най-неочаквано, че враговете също може да таят в себе си любов, но че това не трябва да ти пречи да действаш. Лавандулово колебание. От онази вечер насам така наричах в мислите си момента, в който човек може да се откаже. Кристобал беше откъснал дъхавия стрък, сякаш е човек като всички останали, и това за малко да спре ръката ми. Това колебание трябва да бъде преодоляно, всеки път, без бавене.

Има много начини да покажеш богатството си. В огромния брой величествени сгради в рамките на Алхамбра, в старата крепост, в дворцовия комплекс, в алабастъра и благородните метали, в смайващите арабески по стените и в калиграфиите. Но истинският рог на изобилието в Алхамбра беше водата. Сред безплодната пустош на Гранада вода трудно се намираше и беше по-скъпа от златото. Алхамбра демонстрираше богатството си с мраморни басейни и фонтани. Сградите се отразяваха в бляскави водни огледала, бели лъвове подлагаха гърбове на свежите струи вода и беше истинска наслада в горещия летен ден да си близо до тези хладни потоци.

Онази вечер в Алхамбра светът ми беше на път да се промени напълно, така си мислех, докато гледах виолетовите планини на хоризонта. Слънцето тъкмо беше залязло, а здрачът полагаше сянка на тайнственост върху внушителните сгради.

Попитах за пътя към резиденцията на дон Хуан и ми посочиха замъка на император Карл, който — построен едва няколко години по-рано — рязко се различаваше от древните мавърски палати.

— Аз ще се погрижа за коня Ви, доня. — Обеща един коняр в прилежащите към замъка конюшни и аз продължих пеша през двора към главния вход, за да съобщя за присъствието си. Никой не обръщаше внимание на факта, че съм жена, облечена в мъжки дрехи и въоръжена с шпага. Навсякъде виждах войници с мръсни униформи и сплъстени бради, наобиколени от проститутки и просяци в дрипи, и се замислих за жената-воин Саркамодония, за която ми беше разказала Афааф. По време на война етикетът се превръща в лукс, а и тези войници сигурно бяха виждали далеч по-необичайни на вид жени от мен.

Поканиха ме да почакам в едно просторно помещение, където имаше и други хора. Един ординарец ми беше показал пътя, бяхме прекосили овален вътрешен двор и бяхме стигнали преддверието, където секретарят на Хуан, Ескобедо, организираше аудиенциите.

Лицето на Ескобедо дори не трепна, когато се представих, и беше невъзможно да разбера дали Хуан ме е споменавал пред него, дали слухове за мен са достигнали града, или пък Анна де Толедо вече е пристигнала.

Малко след като се настаних да почакам, от аудиенция с Хуан излезе дребен слаб мъж, който размени няколко думи с Ескобедо.

— Ето го преводът — каза той и подаде на Ескобедо някакво писмо. — Дон Хуан каза да Ви предам, че трябва незабавно да се занесе на Гергал.

После мъжът излезе от преддверието, а аз очаквах да съм следващата, която ще поканят да влезе.

— Ернандо ел Абаки — каза Ескобедо за моя изненада и се обърна към мъж в дълга арабска роба.

Мъжът се изправи. На кръста му висеше меч.

Ескобедо го спря.

— Спрете! Без меча. Или го оставете на мен, преди да влезете, или ще трябва да Ви придружат войници.

— Само хората без всякакво достойнство смятат околните за недостойни — каза Ернандо ел Абаки на развален испански и с гневен израз. — Дошъл съм да предам меча си на дон Хуан и единствено на него. Щом трябва, да влизат войниците.

— Кой е този мъж? — попитах Ескобедо, когато арабинът влезе при Хуан, придружен от двама гвардейци. Бях подразнена, че се налага да чакам, и гордостта ми държеше да чуе, че причината този мъж да ме пререди е високото му положение.

Ескобедо се поколеба, преди да отговори, а и ми се стори напрегнат. Не би трябвало да разкрива пред чакащите причините за посещенията на останалите, но го направи заради мен, което ми показа, че има представа коя съм. Че знае нещо за мен, заради което трябва да ме уважава и да ми се подчинява.

— Ернандо ел Абаки е един от най-доверените командири на въстаническия водач Абен Абу. Тук е за да се предаде официално.

Чаках дълго. Междувременно двамата войници излязоха без Ернандо ел Абаки и без меча му. Явно Хуан му имаше доверие и искаше да се разбере с него насаме.

Замислих се за разходката през двореца, за кръглия вътрешен двор с колонади на два етажа в средата. По небето над мен се бяха появили звезди и ако не ме водеше ординарец, сигурно щях да спра да ги погледам. Открай време различни теории за небесните тела занимаваха хората, светът беше далеч по-голям от разни любовни терзания и срамни обвинения на страхливци и аз отново се ядосах на себе си, че съм оставил Хуан да вярва, че е баща на детето ми. Истината е пътят напред. Както в живота, така и в науката.