Най-сетне Ернандо ел Абаки излезе. Все още носеше меча си.

— Дон Хуан прие меча ми — каза той на Ескобедо не без известна гордост. — Но ми го върна, за да го използвам в служба на испанския крал.

Беше мой ред да вляза, срещу моята шпага Ескобедо нямаше никакви възражения. А аз изведнъж си дадох сметка, че съм облечена в мъжки дрехи, мръсна след неколкодневното яздене, а предпочитах да се поява пред Хуан красива и женствена.

Глупава суета, скастрих се сама. Хуан ме беше харесал точно онази вечер в Бургос, когато бях показала почти мъжки умения с шпагата.

Двамата с Ескобедо влязохме.

Залата за аудиенции на Хуан беше впечатляваща и очевидно подредена така, че да внушава мощ и да смущава гостите. Беше просторна и богато украсена с гоблени и орнаментирани мебели от скъпа дървесина. Имаше цели две камини, един ред френски прозорци, а на задната стена — двойна порта, която вероятно водеше към личните му покои.

Хуан се беше изправил и стоеше зад писалището си.

— Ескобедо, глупако — избухна той с влизането ни. На мен не ми обърна никакво внимание. — Оставил си Ернандо ал Абаки да се засече с Алонсо дел Кастильо в преддверието! Разговаряха ли двамата? Каза ли Кастильо нещо, което би могло да събуди подозренията на Абаки?

— Извинете, изобщо не помислих за това — Ескобедо изглеждаше изплашен. — Кастильо само ми даде последното писмо. Каза, че трябва да се прати на Гергал. Изобщо не сме говорили за преводи или поправки. Ернандо ал Абаки може би изобщо не го е забелязал. Не се е случило нищо страшно, сигурен съм.

— Надявам се да си прав — каза Хуан гневно. — Истински ад ще настане, ако Абаки разбере, че капитулацията му е била провокирана от фалшифицирани от Кастильо писма. В най-лошия случай това ще бъде краят на капитулацията на останалите мориски командири. Сега изчезвай.

Ескобедо се оттегли смутен.

С Хуан се гледахме в очите. Известно време никой не проговори.

— Мадлен — каза той накрая без изненада и без радост в гласа. Все още стоеше зад писалището си. Не пристъпи да ме посрещне.

Огледах го. И още преди някой от нас да е казал нещо повече, вече знаех, че всичко е свършило. Пред себе си виждах човек, който най-сетне ме е изтръгнал от сърцето си.

— Хуан — казах аз, — пътувах дълго, за да говоря с теб.

— Нямам време за женски приказки — каза той сурово. Но в тона му долових и някаква болка, и още нещо — някаква нежност, желание светът да не е такъв, какъвто изглежда.

— Важно е. Трябва да ме изслушаш — казах настойчиво. Сърцето ми още се разтуптяваше при вида на Хуан. Искаше ми се да пристъпя до него, да го докосна, да усетя ръцете му.

— Защо ми е да слушам каквото и да било от твоята уста? На теб не може да се вярва.

— Значи знаеш… — Куражът ми изчезна и усетих, че ме изпълва отчаяние. Как копнеех да ми бяха оставили поне възможността сама да му кажа всичко. Това беше последният ми шанс да запазя поне капка от честта и достойнството си.

— Знам, че си ме излъгала. Не съм баща на копелето ти. — Последните думи сякаш ги изплю.

— Никога не съм те лъгала — защитих се аз. — Ти сам си направи изводите, а аз просто замълчах. Не поправих недоразумението. За което се извинявам.

— Имаше не една и две възможности да ми кажеш — каза той горчиво — Разменихме си достатъчно писма. Показах достатъчно интерес. Естествено беше да смятам, че детето е мое.

— Защо пък да е естествено? — Почвах да се ядосвам. Значи бях оставила Мари Беатрис, бях яздила през раздирана от битки страна само за да опитам да поправя грешката си, а той продължаваше да се държи така надменно. — Нима ти е невъзможно да приемеш, че и други мъже имат твоите умения и галантност? Да не си единственият мъж на света?

— Върви тогава при бащата на детето си, вместо да идваш тук и да занимаваш мен! Имам друга работа.

— Той е мъртъв — отговорих аз. — Загина, преди да срещна теб. Хуан, изслушай ме, идвам да ти кажа истината. Идвам да оправя нещата. Знам, че трябваше да ти кажа по-рано. Как разбра изобщо? От Анна де Толедо ли? Видях я по пътя насам.

— Анна винаги ми е била предана. А аз не я ценях достатъчно.

— Мен също не ме цениш достатъчно. Току-що убих Кристобал. Заради двама ни. Знаеш ли, че е обичал Мария де Мендоса и затова се е заклел да те убие? Ти така и не прие заплахата от Кристобал достатъчно сериозно.

— Жени! Мария, ти, Анна… Занимавате се една с друга и се месите в сериозните дела не на време и не на място. Нима наистина смяташ, че не бих могъл да се справя сам с желанието за мъст на някакъв си ревнив младши секретар? Имам да мисля за много по-сериозни неща. Хиляди умират. Хората остават без дом. А аз се опитвам да ги убедя да се предадат, до последния човек, да сложим край на този ад. Ернандо ел Абаки го чакат сериозни проблеми, когато се върне при Абен Абу и му разкаже какво се случва тук. Разпространяваме слухове и подправяме писма, за да убедим водачите на мориските да се предадат под фалшив претекст и да разбием обединението им. Абаки смята, че е направил услуга на Абен Абу. Вярва, че се е съобразил с желанието му. Ще поумнее и той. Още много ще загинат в борбата ми да донеса мир. А ти си хабиш силите в дворцови интриги и лъжи за бащинство? За да убиеш някакъв жалък дворцов чиновник и да те обявят за враг на Испания? Не можеш ли да мислиш, Мадлен, не можеш ли да погледнеш нещата от дистанция? Ти не си центърът на света.

Изби ме пот. Думите на Хуан удариха право в целта.

Познавах ли този мъж изобщо? Къде беше лекият му, безгрижен нрав, заради който навремето го бях взела за незрял, но го бях обикнала? Войната го беше променила.

— Хуан… — пристъпих към него. Нещата можеше да приключат и по друг начин.

— Какво искаш? О, ако знаеше само… Но вече няма значение.

— Поне ми прости — казах аз.

Стоях на една ръка разстояние от него. Той се колебаеше. За миг видях в погледа му да проблясват старите топли чувства. После пламъчето угасна. Той не можеше да ме прегърне. Моето предателство му се струваше твърде тежко.

Но чувствата ги имаше. Това беше достатъчно.

Пристъпих до него, леко докоснах ръката му, вдигнах длан към лицето и шията му, разроших тъмнокестенявите му коси.

Усетих, че потръпва. И мога да се закълна, че щеше да ме придърпа към себе си в страстна прегръдка, ако в същия миг вратата зад гърба му не се беше отворила.

От вратата, за която бях предположила, че води към личните му покои, излезе Анна де Толедо. Направо сияеше в роклята си от жълта дамаска коприна, чиста, с красиво подредени коси. А от другата му страна бях аз, в мръсни мъжки дрехи, със сплъстени коси.

Хуан се дръпна. Хладината му се върна.

— Не забравяй, че я издирват и за убийство — каза Анна и пристъпи до него.

— Убила е заради мен — отговори Хуан.

— Никога не е била омъжена. И за това е излъгала.

— Достатъчно, Анна! Кога вие, жените, ще спрете да се вълнувате от подобни неща? Това, че Мадлен никога не е била омъжена, го знаех. Все ми е едно. Но ти благодаря за предаността. Сам не бях пресметнал, че копелето не е мое. Жена с твоята жертвоготовност и красота заслужава възхищението на всеки мъж.

Хуан взе ръката на Анна и я целуна. Очите им се срещнаха и той й се усмихна.

Как можеше, само миг след като беше готов да прегърне мен? Какво унижение! Идеше ми да му издера очите, да нападна Анна с камата си. Исках да му кажа за опита на Анна да ме отрови. Но знаех, че само ще поклати глава. Поредните женски интриги.

Затова просто си признах пред себе си. Бях загубила. Трябваше да приема, че Хуан ме е заменил с Анна.

И от това признание ме заболя.

Обърнах се да си вървя. Нямах какво повече да правя тук, а и беше унизително да ги гледам заедно.

— Би трябвало да я арестуваш — каза Анна, преднамерено нежно и меко. — Кралските войници я издирват.

Бясно се обърнах отново към нея. Тази вещица вече беше причинила достатъчно вреда. Извадих шпагата си и я насочих към нея.

— Ела да умреш, дяволско изчадие, с радост ще те убия! — Мушнах с шпага към ръката й, горе, близо до рамото, и я убодох. Върхът проби красивата й кожа, повърхностна драскотина, но веднага започна да кърви.

— Извратено изчадие! — ахна Анна, притисна с ръка раната и се сви зад Хуан. — Видя ли, тя ме рани! — И ужасена му показа кръвта по дланта си.

— Само спокойно — Хуан застана между двете ни и внимателно отмести шпагата ми встрани.

Може и да съм си въобразила, но видях на лицето му намек за усмивка, както онази нощ в Бургос, когато беше пленен от мен, една въоръжена с шпага жена, нощ, която той още пазеше като мил, макар и далечен спомен.

— Но арестувай я, за Бога! — викна Анна. — Виж я какво направи! А имам и писмена заповед от краля, че тя трябва да бъде затворена!

— Отровителко, ти трябва да бъдеш арестувана! — креснах аз.

— Лъжкиня! Думите ти са лъжи и винаги са били лъжи! Дори Хуан измами, докато носеше уж неговото копеле!

При тези думи Хуан отново охладня.

— Мадлен, върви — каза той глухо. — Качвай се на коня си и се махай, изчезвай, колкото можеш по-далече. Поне това ти дължа. Все пак ти уби заради мен — както в Бургос, така и този Кристобал. Но видя ли писмената заповед от краля, съм длъжен да я изпълня. Върви и никога вече не се връщай. — След което се обърна към Анна и притисна кърпа към раната на ръката й. — Анна, скъпа моя, ела, трябва да намерим лекар. Аз ще се погрижа за теб, обещавам.

Излязох от залата за аудиенции на Хуан с пълни със сълзи очи, сълзи на унижение и гняв. Ескобедо изненадан ме проследи с поглед, не знаеше какво да направи. После потропа по вратата на Хуан.

Излязох от преддверието, минах слепешката през двореца, като гледах да не се изгубя. Открих овалния вътрешен двор и пътят навън към главния изход, а прислужници и войници хвърляха любопитни погледи към мръсното ми лице, прорязано от следи от сълзи.