Най-сетне се качих на коня. Можех да напусна Алхамбра.

Това няма да ме пречупи, мислех си, докато минавах през градските порти в меката нощ, където цикадите свиреха под силуетите на кипариси.

Вече не плачех. В мрака имаше свобода и изведнъж усетих, че всички окови са паднали от ръцете ми. Само едно беше важно сега — Вече си идвам, мъничка моя Снежинке.

40

Докато яздех през Гранада в нощта с единствената цел възможно най-скоро да намеря пътя си към дома и Мари Беатрис, ме изпълваше наивната увереност, че срещата с дъщеричката ми ще дойде съвсем скоро, и усещах как силите ми се възвръщат. Бях преживяла всички трудности, а и ребрата ме боляха по-малко, така че не ми изглеждаше особено мъчно да намеря начин да се върна във Франция и в Руан при леля си. Разбира се, щях да търся Мари Беатрис и Габриел и по пътя, но най-късно в Руан със сигурност вече щях да държа малкото си момиченце в обятията си.

Но първо трябваше да мине тази нощ. За начало исках да намеря място, където да пренощувам на достатъчно безопасно разстояние от Алхамбра, за да мога да продължа пътя си още с първите утринни лъчи. Не можех да разчитам, че Хуан няма да прати войници по петите ми. Напротив, това беше напълно вероятно, като се има предвид кралската заповед, която Анна каза, че носи със себе си.

В тъмното стигнах до една река под платото на Алхамбра и реших да яздя покрай нея, докато намеря някоя горичка, в която мога да поспя, а аз и конят ми да не се виждаме откъм пътеката. Важно беше когато се събудя, да имам вода, за да може конят да се напие, а аз да напълня меха за пътя нататък.

За щастие имаше пълнолуние. В далечината се виждаха върховете на планината и аз си дадох сметка, че това са същите онези планини Алпухара, за които бях слушала толкова много и в чиито пещери се криеха въстаниците.

Изведнъж малко по-напред забелязах светлина до иначе пустата пътека. Приближих се, приличаше на отблясъци на огън, а в последните метри скочих от коня и се запромъквах пеша.

Край огъня седеше сам мъж. Дали беше враг или приятел? Усетих миризма на печено месо, бях страшно гладна и реших, че той би могъл да ми отдели хапка или две в замяна на хляба и плодовете, които носех в дисагите.

После видях кой е. Носеше дълга арабска роба и разпознах Ернандо ел Абаки, който по-рано през деня беше разговарял с Хуан.

— Добър вечер — казах аз и пристъпих напред.

Ернандо ел Абаки скочи на крака и вдигна меча си.

— Бъдете спокоен. Идвам с мир. И съм жена.

— А, сега Ви познах — каза той на своя развален испански. — Вие сте жената-воин, която също искаше да говори с дон Хуан. — Той свали меча си.

Усмихнах се. „Жена-воин“. Хареса ми тази титла.

— Сега вече всички трябва да сме приятели — продължи той. — Християни, мориски. Войната свърши. Седнете да споделите вечерята ми. Нищо не подпечатва мира по-добре от споделената храна. И ми разкажете историята си.

Под отблясъците на огъня, докато споделях вечерята му от печена патица, разказах на Ернандо ел Абаки за себе си. Спестих му много неща, но му казах преди всичко, че съм французойка и католичка. И в течение на вечерта си дадох сметка, че компанията му е едновременно почтителна и приятна, и бързо се сближихме.

До този момент не смеех да навлизам в подробности за новото си положение, но най-сетне се осмелих да му се доверя.

— По-рано ти реши, че се връщам в испанския кралски двор — казах аз. — За съжаление не е така. Убих зъл човек от свитата на краля. Сега след мен са пратени войници, а детето ми пътува към Франция. Аз също трябва да намеря начин да се върна във Франция, като в същото време внимавам да не ме арестуват кралските войници. И тук ме търсят, дори в Гранада.

Ернандо се замисли.

— Те знаят ли, че отиваш във Франция? — попита ме после.

— Мисля, че най-вероятно знаят. Къде другаде да отида? Вече не съм добре дошла в Испания.

— Значи трябва да избягваш и северния път към Хаен, и северозападния към Кордоба.

— И остава само да се върна към Севиля. А там със сигурност ще ме арестуват.

— Винаги поемай този път, който врагът ти няма да очаква да поемеш. Има и други начини да стигнеш до Франция.

Изненадана го попитах какви.

Ернандо се засмя.

— Винаги ме изумява как очевидното често остава скрито за мисълта. Тръгни на юг. И плавай. Най-бързият път е по море от испанския бряг до френския.

— Но така ще мина право през най-опасните земи! На юг са планините Алпухара, а по море ме чака заплахата от османските кораби.

— Врагът на врага ти е твой приятел, а точно в момента твоите врагове са войниците на крал Филип II. Освен това току-що договорихме мир. Връщам се към Абен Абу в планините с тази новина. Ела с мен, сестро по оръжие Мадлен, аз ще ти помогна да преминеш Алпухара. Сега, когато вече е сключен мир, ще можеш да се договориш и с турските ни съюзници. Те се връщат към корабите и към родината си. Отплават от Адра и Алмерия по южния бряг на Испания. С убедителни думи и — още по-сигурно — с пари ще успееш да уговориш някой да те вземе със себе си. А после ще слезеш във Франция. По този начин си в безопасност и от официалния османски флот, на които не би им хрумнало да нападат собствените си сънародници.

Да мина през контролираните от мориските планини и да отплавам с мюсюлманите? Мисълта ми се струваше невъзможна. И все пак всичко, което ми беше казал Ернандо, звучеше логично, а и щом аз намирах идеята за невъзможна, същото би важало и за кралските войници.

— Може и това да е пътят ми към дома — казах колебливо. — Ако наистина предстои мир, както твърдиш. Дон Хуан спомена нещо за твоето предложение за мир. — Нарочно избегнах думата „капитулация“, Ернандо ел Абаки ми се струваше горд мъж. — Каза, че ще си имаш проблеми, когато кажеш на Абен Абу за него. Спомена нещо за подправени писма.

— Подправени писма? И какво още каза?

— Не много. Изглежда някакъв преводач изпраща подправени писма, в които ви се нарежда да се предадете. — Нямах желание да казвам повече. Въпреки всичко не исках да провалям плановете на Хуан. Само да предупредя Ернандо за риска за самия него.

— Объркваш ме, жено. Много от нас, командирите, които избрахме мира, сме получавали и изпращали писма помежду си и до Абен Абу. Ако врагът е изменил думите ни…

Ернандо се замисли. Оставих го да се взира в огъня, без да му преча.

Ернандо ел Абаки беше добре сложен мъж на средна възраст, а дългата му роба изглеждаше скъпа и удобна. Ако не бяха белезите и раните му, човек никога не би предположил, че е воин — приличаше по-скоро на държавник. Но лицето му беше белязано от дълга резка, а на лявата му ръка липсваха два пръста. Изглежда ги беше изгубил от един удар.

Той проследи погледа ми и се досети какво си мисля.

— Да, много битки съм водил — каза. — Бяхме един срещу петима, когато загубих пръстите си. Но за сметка на това и петимата загубиха живота си. Сега за утре сутрин — макар че това, което ми преразказа от думите на дон Хуан, ме изненадва, не виждам причина да не продължа по план. Трябва да кажа на Абен Абу какво съм се разбрал с дон Хуан. И независимо колко далече е мирът, ти ще си в безопасност с мен. Затова мисля, че трябва да се придържаме към плана. Утре сутрин навлизаме в планината.

Следвахме реката Синил[11], бяхме тръгнали с първите лъчи на слънцето. Реката извираше от планинската верига Сиера Невада — най-северната част от масива Алпухара.


— Движим се на юг западно от Сиера Невада — каза Ернандо. — Когато подминем най-високия връх и слезем по южния склон, тогава започва пътят ни към пещерите.

— Но там няма ли да сме твърде близо до армията на дон Хуан? Пещерите отдавна са под наблюдение, поне доколкото знам аз.

— Не, не. — Ернандо се позасмя. — Християните от край време живеят уреден, лек живот и затова не разбират нищо от пещери. Армията на дон Хуан е далече от лагера на Абен Абу и макар че войниците палят зрелищни огньове и току опушват по някоя пещера, почти винаги уцелват грешното място. Не, по-скоро бих се опасявал от среща с монфиерите.

— Монфиерите?

— Мориски, които от поколения живеят в планините, за да могат свободно да изповядват старата си вяра. Аллах керим![12] Те вече са страшна работа. Първо, познават пещерите като петте си пръста. И изобщо не им трябва мир с християните.

Продължихме напред в мълчание. Слънцето се вдигна и огря върховете вляво от нас. По някои от тях все още имаше сняг. Ернандо ми посочи връх Велета — бил един от най-високите и снегът там се задържал почти през цялата година.

— Ние за щастие няма да го изкачваме. Когато заобиколим планината и излезем на южните й склонове, ще тръгнем на север към селцето Орхива, което дон Хуан превзе, а от там — в тайния пролом. Ако поддържаме добро темпо, по залез ще сме там.

— И в лагера на Абен Абу ще има турци, с които бих могла да пътувам към Франция?

— Да. Когато тръгнах към Гранада, Улудж Кара Бей още беше там. Корабът му е закотвен в Адра, но е готов за отплаване всеки момент. Аз бих заложил на него. Избухлив е и алчен, признавам, но поне се държи прилично за разлика от мнозина от събратята ни по вяра от далечните земи — те са същински маймуни. Една пълна кесия лесно ще го убеди.

Денят ставаше все по-горещ, а околността на запад от Сиера Невада беше пуста и безплодна и аз се запитах за какво им е изобщо на хората да се избиват едни други точно заради това парче земя. Ако наистина искат да изселят мориските, когато всичко свърши, кой християнин би заел мястото им тук? Но когато най-сетне излязохме на южните склонове, всичко ми се изясни. Тук се стичаха водите от топенето на снеговете горе, така че склоновете бяха плодородни и избуяли, а на всяка крачка пресичахме бистри потоци.