Сега Ернандо ни поведе встрани от пътя, който водеше на юг, по малки пътечки, толкова гъсто обрасли, че ако не знае за тях, човек едва ли би ги забелязал. Придържахме се плътно към склоновете и по този начин избегнахме всички села по на юг.

Следобеда се натъкнахме на малка група монфиери. Изскочиха неочаквано от храсталаците от двете страни на пътеката, облечени в дълги черни роби, вдигнаха над главите си мечове и нададоха зловещи неразбираеми крясъци.

В последния момент Ернандо ме спря да не вадя шпагата си.

— Недей, това би било равносилно на смърт!

После им викна нещо на арабски. Изрева с дълбок мощен глас и те всичките застинаха.

Последва разгорещен разговор с много сочене към мен. Накрая монфиерите изчезнаха така внезапно, както се бяха появили.

— Съвсем скоро Абен Абу ще научи, че пристигаме — каза Ернандо. — Те ще ни изпреварят. Помолих ги да му кажат и за теб. За да е подготвен. Това ще улесни нещата.

Когато влязохме в пролома, слънцето вече беше толкова ниско, че всичко тънеше в сенки и беше доста захладняло. Още малко, отговори Ернандо, когато го попитах скоро ли стигаме. Още малко напред и после нагоре, където планинската пътека ставаше съвсем камениста.

Конят ми се препъваше неспокоен по планинските пътеки, които бяха съвсем тесни, стръмни и целите в камъни.

Слънцето почти беше залязло, когато Ернандо каза, че трябва да слезем от конете и да продължим пеша. Така изминахме последната част от пътя към планинския лагер на водача на въстаниците Абен Абу.


Никога не бях виждала такова безредно и враждебно настроение като в лагера на Абен Абу. При пристигането ни срещу нас в бяг се спуснаха няколко воини, всички се надвикваха, няколко души задърпаха Ернандо, заровичкаха в дисагите ми, а на мен ми се щеше да бях научила поне малко арабски, така че поне да разбирам каква е причината за тази трескавост. Реших веднага щом ми се удаде възможност, да почна да уча езика от „Opus Majus“.

— Само запази спокойствие — каза Ернандо, когато забеляза, че съм на път да пропъдя любопитните с камата или шпагата си. Все още носех и двете си оръжия.

Беше почти тъмно, тук-там върху каменистата земя пред входовете на пещерите бяха запалени огньове, а мориските наоколо бяха стотици и всичките — въоръжени.

— Защо са толкова развълнувани? — попитах Ернандо.

— Чули са, че съм сключил примирие с дон Хуан. Някои ме наричат предател, други се радват. Абен Абу иска веднага да ме види. Ти ще изчакаш тук. Казах им, че не си ни враг, и няма да те закачат. Само не вади оръжие и не показвай страх.

Ернандо влезе в една от пещерите заедно с група мъже.

Планът ми да пътувам през масива Алпухара почна да ми се струва все по-неприемлив. В кръг около мен стояха мориски, които си говореха и сочеха шпагата ми. Опитах се да се държа спокойно, но те изглеждаха наистина плашещи и пристъпваха все по-близо. Изгледах ги мръсно, при което един от тях се ухили. Останахме така известно време, а безпокойството ми растеше.

Това, което се случи в следващия момент, е едно от най-ужасяващите неща, които съм преживявала. А се случи така неочаквано и внезапно, че свърши още преди да осъзная собствения си страх.

От пещерата излезе голяма група мъже, които влачеха след себе си Ернандо ел Абаки. Ръцете му бяха вързани зад гърба, а зад групата крачеше пищно облечен достолепен мъж, за когото се досетих, че е Абен Абу.

— Подвели са ме! — викна ми Ернандо. — Писмото от Абен Абу наистина е било подправено… Не е трябвало да влизам в преговори! Той не е искал да се предава!

Издърпаха го край един от огньовете до един голям пън и го натиснаха да коленичи. Абен Абу, който държеше в ръка най-големия меч, който съм виждала в живота си, застана до него.

После вдигна меча. И без допълнителни колебания, докато Ернандо умолително викаше нещо на арабски, стовари меча си върху шията му.

При първия удар главата на Ернандо не се отдели напълно от тялото. Абен Абу отново вдигна меча и този път я отсече. Тя се търкулна на земята, Абен Абу я вдигна за косите, за да я видят всички, а войниците избухнаха във възторжени викове. После той заплю Ернандо в лицето и хвърли главата в огъня.

Стоях вцепенена от ужас и мъка. Добронамереният Ернандо, така зверски посечен пред очите ми. Недалеч от мен на земята лежеше проснато обезглавеното му тяло и на мен ми причерня и чак стомахът ми се обърна.

Нямах време да затъвам по-дълбоко в страха си. Абен Абу изрева някаква заповед, безброй ръце ме стиснаха здраво, изтръгнаха шпагата и камата от пръстите ми, а миг по-късно вече лежах на каменистата земя с въжета около китките и глезените си.

41

Какво е съдбата? Наистина ли има нишки на живота, изпредени от по-висши сили, които определят в каква посока ще поеме съществуването ми? Правя избори, взимам решения, но въпреки всичко се случва неочакваното. Понякога всичко се оправя, друг път ме спохожда нещастие. Не, не мога да се разделя с мисълта, че сама направлявам живота си. Не вярвам в предопределението.

Дори в робството, където ми казват, че нямам право на свободен избор, дълбоко в себе си съм убедена, че всъщност единствено аз самата мога да избера пътя си. Всичко останало са просто външни събития, с които съм длъжна да се съобразявам.

Катастрофата се случи. Единственото, което не трябваше да става. Бях откъсната от детето си. Дали само една майка може да разбере как едно такова миниатюрно създание може да ти се струва най-важното на света? Нежната кожа, пухкавите ръчички, любопитния поглед и сладките усмивки, вече нищо не е по-важно от тях. Обичта изпълва живота с нов смисъл.

А от раздялата боли, сякаш са откъснали част от собственото ти тяло.

Сега живея само за това. За да се върна при Снежинка. Това е силата, която ме движи, това ме води през тежките, безнадеждни дни. Твърдата ми решителност е ненакърнена.

Докато лежах вързана за китките и глезените в лагера на враговете си, лишена от оръжията си, през главата ми не спираха да се въртят идеи как да се измъкна и да се прибера у дома при Мари Беатрис. Питах се как е малката ми дъщеричка, дали Габриел успява да се грижи достатъчно добре за нея, какво ще стане, ако пътуването им продължи по-дълго от очакваното?

Заставих се да се върна към настоящото си положение. Ако исках да се измъкна, трябваше да бъде наблюдателна и безстрашна.

Не изглеждаше да ме очаква същата съдба като на Ернандо ел Абаки. След като ме претърсиха внимателно и ми отнеха всичко ценно, ме оставиха да лежа на земята. Не ме пазеха стражи, но и не беше необходимо. Бях здраво вързана, насред мориския лагер, а около мен винаги имаше хора.

Говореха нещо. Не на мен. Мориските около огъня оживено обсъждаха нещо, а някои от тях сякаш спореха. Не разбирах и дума, но се досетих, че говорят за капитулацията, която Ернандо е договорил с дон Хуан. И си помислих, че Хуан е целил точно това — да всее колебание сред воините, поне някои да решат, че капитулацията наистина е най-доброто решение, и в крайна сметка да дезертират или пък да убедят Абен Абу.

Чувствах се глупава, осакатена от това, че не разбирам какво говорят, безпомощна както никога преди това, още повече, че лежах вързана и обезоръжена. Вдигнах поглед към звездите. Те бяха единственото познато нещо наоколо и сега почнах тихичко да изреждам имената им, ето ги близнаците Кастор и Полукс, Полукс е най-яркият…

Звездите нямаше да ме доведат доникъде, казах си ядосана сама на себе си. Трябваше да слушам разговорите на мориските. Да почна да уча по някоя и друга дума, да разбирам езика.

В един момент Абен Абу излезе от пещерата си. Този път с него вървеше един мъж, облечен различно от мориските — носеше висока червена шапка с пискюл, червен кафтан с широк пояс и сини панталони.

Абен Абу поговори с хората си край огъня. Аз слушах. После каза нещо на мъжа с червената шапка и ми се стори, че долавям думата „улудж“. Ернандо ми беше казал, че някакъв турчин на име Улудж Кара Бей е в лагера и скоро ще отплава за дома.

Абен Абу дойде до мен. Спря и ме погледна. После каза цял куп думи, които звучаха гневно, сякаш ми се кара, а после ме ритна, макар и не особено силно.

— Не съм испанска, французойка съм! — викнах аз в отговор на френски. — Не съм ви враг! — Макар и мориските в този лагер изглежда да не говореха испански, може би щяха да доловят, че френският ми е съвсем друг език.

И тогава богинята на съдбата допреде още от нишката на живота ми.

Защото се оказа, че Улудж Кара Бей говори френски. И моята съдба се преплете с неговата.

Той приближи до нас и ме заговори на френски.

— Жено, ти си облечена като воин — каза строго. — Те си мислят, че участваш във войната срещу тях и че си един от съзаклятниците на Ернандо в предателството.

— Това не е вярно. Казвам се Мадлен дьо Мондидие, французойка съм и самата аз бягам от испанските войници. Бягството и битките са много по-удобни с панталони и шпага. Кажете им да ме пуснат!

Улудж Кара Бей се засмя.

— Безстрашна си, изглежда, а това ми харесва, Мадлен ли си, каква си. А и ми се струва, че под цялата тази мръсотия, си хубава. Имаш късмета, че точно сега човек трябва да гледа много внимателно, за да види красотата ти. Иначе тези войници щяха да проявят съвсем друг интерес към теб и нямаше да си лежиш спокойно като най-обикновена военна плячка.

После се обърна към Абен Абу. Сочеше ме и говореше, а аз дочух името си и нещо, което ми заприлича на „Франция“.

Абен Абу ме погледна, размени няколко изречения с Улудж Кара Бей и накрая вдигна рамене. После двамата си стиснаха ръцете и Абен Абу се прибра.

— Освобождават ли ме? — попитах Улудж. — Къде отиде той?