— Трай си, жено. Свободна няма да си, вече си моя робиня и ще говориш само когато аз кажа. Абен Абу ми дължеше плячка и аз поисках теб и твоите вещи. В родината ми можеш да ми докараш много пари.

— Не — викнах възмутена. — Не може така. Трябва да се прибера при дъщеря си!

— Странно разсъждавате вие неверниците. Ще свикнеш. Тръгваме утре.

И Улудж ме остави вързана на земята, а аз го видях да влачи дисагите ми след себе си в една от пещерите. Така щяха да ме влачат и мен. Като вещ. В онази нощ най-сетне ме надви отчаянието.


С изгрева на слънцето на следващата сутрин Улудж дойде и ме вдигна. Изобщо не си чувствах ръцете, а и цялото тяло след безсънната нощ.

— Ей сега ще се измиеш — каза той, след като овърза въже около кръста ми. Другият му край закачи за седлото на коня си. После ме повлече към една по-малка група негови сънародници, които се бяха събрали, готови за тръгване — някои на кон, други пеша като мен — и скоро вече слизахме от планината през пролома, през който бяхме дошли с Ернандо.

По-нататъшното ми пътуване от Алпухара към пристанищния град Адра мина без особено драматични събития. Дори най-неприятната за мен случка всъщност беше незначителна — това, че ме пратиха да се измия в една река, докато всички ме гледаха. Мъжете се разсмяха, когато видяха смущението ми да сваля дрехите си. Иначе останалата част от пътя беше просто дълго, безкрайно дълго, еднообразно влачене, вързана за коня на Улудж.

Видяхме останали без дом мориски, които просеха по пътищата, видяхме болни и изпосталели жени и деца, и по всичко личеше, че войната наистина е свършила, че не са останали въстаници освен хората на Абен Абу горе в пещерите. Всички мориски градове се бяха предали. По същата причина Улудж избягваше и селата. Макар че испанците можеха само да се радват от оттеглянето на турските поддръжници на мориските, той не искаше да рискува сблъсъци.

През целия път мислех само как да избягам. Държах под око всяко движение на Улудж, но така и не ми се удаде възможност. Мисля, че Улудж ме подозираше, беше усетил съпротивата и решителността ми и затова също ме държеше под око.

Струваше ми се невъзможно да се случи наистина. По целия път към кораба не бях спряла да вярвам, че нищо няма да излезе от това. Че някак си ще се измъкна, че е изключено да отплавам към чужда страна и да бъда продадена в робство.

Но се случи. И наистина се озовах на кораба на Улудж.

Безплодни са разсъжденията дали робството при Улудж Кара Бей е най-лошото, което можеше да ми се случи. Трябва да се придържам към истината, независимо дали тя ми харесва или не.

А точно в момента истината е робство на кораб по море към далечни брегове.

Мисля за всичко, което се случи до момента. Насилникът, който искаше да ме убие, както и Кристобал успях да ги елиминирам. Любовта на Хуан я изгубих. Всичко това си беше моя собствена заслуга. Моята шпага отне живота на Кристобал, моите лъжи отблъснаха Хуан. По същия начин и съдбата ми занапред щеше да е мое собствено дело. Не трябваше да спирам да се боря. И никога да не се страхувам от истината.

Но действителността, о, действителността е много повече от това робство. Действителността е преди всичко тази плът и кръв, родена от собственото ми тяло. Живот от живота, детето, което дойде на света, най-големият дар. И си припомням онази нощ, когато крачех сред буковете и срещнах ангела — златистото създание, което ми обясни, че стремежът ми към истината ще даде плодове единствено, ако обичам тази истина повече от дъщеря си. За миг ме беше обзело колебание. Нима затова изгубих Мари Беатрис? После отхвърлих тази мисъл. Напротив, сега бях по-убедена от всякога, че любовта към знанието никога не може да засенчи любовта към детето ми. Кълна се с чисто сърце, кълна се в луната и тризъбеца — скъпа дъще, отново ще сме заедно.

Стоя на палубата и гледам морето. Улудж се държи добре с мен, оставил ме е да се движа свободно из кораба. Мисля, че съм му слабост. Научи ме на няколко турски и арабски думи и ми позволи да изучавам „Opus Majus“, който е получил — заедно с останалите вещи в дисагите ми и самата мен — като своя дял от военната плячка. Вече знам, че името му „Бей“ всъщност е титла. Означава, че е водач. „Реис“ означава „капитан“, а „паша“ явно е някаква много висша титла, нещо като генерал. Улужд ми обясни, че турският е различен от арабския, но много думи произлизат от него.

Вече съм здрава и силна, ребрата ми зараснаха, по тялото ми няма синини. Още нося мъжките си дрехи, които също изпрах. Шпагата и камата обаче не ми ги върнаха и ми липсват.

Стоя до релинга и гледам хоризонта. Морето е сиво и еднообразно. Не знам какво очаквам. Облаците се носят над главата ми, а вятърът вие в платната. Но насред нещастието си не мога да не се усмихна. Капитанът поддържа добра скорост.

Послепис

Писането на исторически романи е особено занимание — комбинация от съчинителство и исторически факти. Но все пак тези книги в никакъв случай не са учебници. Романите — включително и историческите — са и си остават художествена литература. „Копелето“ е във всеки смисъл художествена измислица, макар че действието следва плътно и — поне се постарах да е така — възможно най-точно историята на Испания. В моето описание и тълкуване дори историческите личности в крайна сметка се превръщат в художествени персонажи. Никой не знае какви в действителност са били принцесата на Еболи Ана или Хуан Австрийски, какво са чувствали, за какво са се борели, какво ги е движело. Когато попаднат в роман личностите се превръщат в персонажи.

По отношение на историческите детайли и езика може да се каже, че съм се движила по средата между автентичност и художествена волност. Например избрах да използвам по-обикновената дума „шпага“ за оръжието на Мадлен, въпреки че то по-точно би трябвало да се нарече „рапира“ Колкото до имената, както и в предната част — „Придворната дама“, най-често съм използвала изписване в традициите на страната, за която разказвам, но се срещат и изключения — където международното име е по-популярно — например „Филип И“ вместо испанското „Фелипе“

За проучванията си дължа благодарност основно на три творби:

Philip of Spain, Henri Kamen, Yale University Press, 1997

BloodandFaith,ThePurgingof Muslim Spain, Matthew Carr, The New Press, 2009

Imperial Spain 1469–1716, J.H. Elliot, Penguin Books, 2002

Информация за текста

Ане-Мари Ведсьо Олесен

КОПЕЛЕТО

Датска. Първо издание

Преводач Мария Змийчарова

Коректор и редактор Тонипрес — Антоанета Йорданова

Корица Огнян Илиев

МАТКОМ, издател, 2017

ISBN 978-954-9930-96-2