— Подлеци! — викнах аз и се впуснах в галоп право към него. Сега силите бяха изравнени, двама срещу двама. Не на такъв развой бяха разчитали нападателите.

Единият замахна срещу мен. Аз се наведох и избегнах острието му. После го пронизах право в корема. Той се срина на земята без звук.

— Впечатляващо! — провикна се дон Хуан усмихнат. Беше скочил от коня си и се фехтоваше с другия нападател. Надолу по улицата се чу, че Алфонсо вика нещо, но без да посмее да се приближи.

— Не, този е мой — викна дон Хуан ожесточено, когато понечих да му помогна.

Облегнах се на стената на една къща, за да проследя битката. Развоят й не беше никак изненадващ, виждах колко умел е дон Хуан с шпагата. Той така си играеше с нападателя си, че почти ми стана жал за него. Нещастникът се потеше и проклинаше, замахваше наляво-надясно и с камата, и с шпагата си, но уцелваше единствено въздуха. На всичкото отгоре самият той понасяше удар след удар и скоро от не едно и две места по тялото му шуртеше кръв.

Дон Хуан буквално танцуваше около него. Бодваше го тук и там, онзи ревеше разгневен, а Хуан продължаваше танца си.

— Достатъчно — каза дон Хуан накрая и застана ан гард срещу него. — Предавате ли се?

— Мри в ада, копеле! — изръмжа мъжът и отново посегна.

Хуан с лекота избегна удара му. После стовари шпагата си върху черепа на мъжа и го разцепи до носа.

— Някой ден и вие ще имате острие от Толедо, Мадлен — каза ми той и изтегли шпагата си от разкашкания мозък. — Няма по-остра стомана. Напоследък се говори за някакъв съвсем нов вид хладно оръжие за фехтовка, чието острие не е плоско. Надявам се да не измислят такова. Нищо не може да победи острие от Толедо. — Той целуна окървавената стомана на шпагата си.

Кръвта изцапа устните му. Той се пресегна към мен, притисна ме здраво към себе си и целуна и мен. Пиех кръвта на врага от устните му. Вкусът й беше солен и свеж и ме изпълни едновременно с погнуса и опиянение, с някаква животинска еуфория, каквато не бях изпитвала преди.

Страстно отговорих на целувката му и Хуан започна да повдига полите на роклята ми.

— Водачът ми… — простенах между целувките и махнах към Алфонсо, който все още се намираше достатъчно далече надолу по постланата с каменни плочи улица.

— Насам. — Хуан ме дръпна под свода на портата, пред която стояхме. Нишата беше дълбока точно толкова, колкото да ни скрие от погледа на Алфонсо.

Вдигнах полите си и притиснах Хуан към себе си. Той трескаво се бореше с панталоните си. Не можехме да чакаме и секунда повече. Той проникна в мен и застена.

На улицата пред нас лежаха двамата убити. „Всеки от нас уби по един“, помислих си сред образите на смърт и насилие, които минаваха пред очите ми, и в същия момент, едновременно с Хуан, свърших.

— Ти наистина си най-изумителната жена, която съм срещал — каза Хуан, докато вдигаше панталоните си. В погледа му имаше възхита. — Ти… фантастична, фантастична Мадлен!

Аз се усмихнах. Стана ми приятно от спонтанното му интимно „ти“.

— Ела — казах аз. — Водачът ми ще заподозре нещо.

Излязохме от нишата. Алфонсо все още чакаше надолу по улицата. Всичко беше станало съвсем бързо, да сме били извън полезрението му за минута, не повече, толкова неотложен беше копнежът ни.

— Кои бяха тези двамата? — попитах аз и посочих телата. — Защо искаха да те убият?

— Никога не съм ги виждал. Имам много врагове, но единият ме нарече „копеле“, така че вероятно зад това нападение стоят мориски. Или по-скоро някой, на който не му харесва роднинството ми с краля. Интриганти. Нещастни страхливци.

Той замълча и известно време двамата само се гледахме.

— Време е да се разделяме — казах аз накрая. — Какъв ден само! В живота ми не е имал друг подобен. Само небето знае какво ми предстои.

— Звездите промениха орбитите си, в това съм сигурен. Двамата воювахме рамо до рамо. Дължа ти живота си, Мадлен. Засега мога само да ти пожелая всичко добро. Очевидно няма нужда да те изпращам до странноприемницата, за да се уверя, че ще си в безопасност. Но в Мадрид крий тази шпага, там няма да погледнат с добро око на жена, която носи мъжко оръжие. А с теб ще се срещнем отново.

Хуан ме целуна за последно. За миг целувката отново събуди желанието ми. Както и неговото, усетих го.

После ми помогна да се кача на коня си, метна се на своя и с шапка в ръка ме изпрати с поглед, докато се отдалечавах заедно с все още ужасения Алфонсо.

Зад себе си, в нощта, легнала над Бургос, бях оставила един болен от любов мъж и два трупа. И бях опитала вкуса на кръвта и той ми беше харесал. Хуан беше прав — звездите бяха променили орбитите си.

5

В последно време се замислям какво означава зрелостта? Вродено благоразумие? Или следствие на опита и обстоятелствата? Днес вече не се съмнявам, че при първата ни среща с Хуан съм била по-зряла от него, макар че на двадесет и две той беше с година по-възрастен от мен.

Още тогава вече бях преживяла много. Бях видяла Франция, разкъсана от религиозна война, в която убити паднаха баща ми, любимият ми, приятелката ми. Бях преживяла предателства и битки лице в лице. Бях убивала. Пристигнах в Бургос вече закоравяла. Дали твърдостта е същото като зрелостта? Донякъде. Предпоставката за зрелостта е трезвият, дори циничен поглед към света. Нищо не подкопава зрелостта толкова много, колкото наивността. А аз отдавна не бях наивна.

Поне така си мислех, докато прекосявах границата към гордата, сурова Испания с богатите й градове. В лятната нощ великолепните дворци и пищните градини опияняваха и животът ми се струваше като романтичен сън, топлият въздух, тежките аромати на екзотични цветя, растящото в утробата ми дете и всичките ми чувства се събираха в една точка, в една вселена, заключена за всички освен мен, в един малък свят, миниатюрен и същевременно по-голям от всичко останало.

Но аз не се оставих на опиянението от този сън. Знаех, че току зад градските стени е безплодната пустош. Помнех студената пролет и прашните пътища, покрай които растат само бурени. Помнех овъглените грешници. А денем виждах бедните и болните да се задъхват под жаркото слънце, а шпионите на църквата да обмислят как да обърнат в правата вяра евреи и мюсюлмани, които през равни интервали арестуваха и обвинявани в еретизъм.

Зад достолепната, елегантна фасада на двореца също през цялото време дебнеше опасност. Бързо го осъзнах. Любовници, които плетат интриги, жадни за слава чиновници, фанатични духовници и алчни аристократи се дебнеха и се подмазваха един на друг, и чакаха следващата жертва. Пращаха нови и нови грешници в изгнание или в затвора с фалшиви обвинения. Шушукаха по ъглите и засипваха краля с предварително съчинени слухове и измислени доказателства. Ту за един, ту за друг се оказваше, че е бил забелязан да практикува магия с някой евреин, да симпатизира на мориските, да заговорничи срещу краля или църквата.

И аз не бях съвсем в безопасност. Връзката ми с Хуан щеше да създаде проблеми.

Но когато в началото на май влязох в двора на крал Филип II в Мадрид, не знаех нищо за това.

С Габриел наехме Алфонсо за кочияш. Оказа се, че той е зет на съдържателя на „Овен и бокал“, който, впечатлен от познанството ми с Хуан Австрийски с неговите височайши роднини, веднага освободи Алфонсо, който иначе му помагал в кръчмата, за да ни го преотстъпи. Алфонсо познавал Мадрид добре, така ни увери съдържателят и дори не изслуша възраженията на дъщеря си, че мъжът й заминава.

Алфонсо изглеждаше облекчен да се отърве от съпругата и тъст си. Веднага щом излязохме от Бургос, той се оживи. Иначе беше свит младеж с блуждаещ поглед. Но ми се стори, че наблюдава всичко внимателно и го запомня добре, макар че се води от убеждението, че тези, които не се месят много-много в чуждите дела, живеят по-добре и по-дълго. Алфонсо беше хитър, но го криеше, в това бях сигурна.

Сега той се настани на капрата, а до Мадрид аз се возих вътре в каретата до Габриел. Мъжките дрехи и шпагата ми бяха скрити на дъното на сандъка и сега носех аметистовосиня кадифена рокля с нагъната якичка. Мразех ги тези якички. Но отсега нататък трябва да се представям за почтена и целомъдрена благородничка, така си мислех по пътя към градчето Медина дел Кампо.

Целомъдрена! Ахнах и се обърнах към Габриел.

— Но аз съм бременна! — възкликнах.

— Да, да. Няма нищо. Пак ли ви призля? След месец-два и гаденето ще премине.

— Не, не, нямам това предвид. В писмото на кралицата майка, което трябва да покажа на Филип II, преди той изобщо да ме приеме на аудиенция, съм госпожица. „Мадмоазел Мондидие“, така пише. Ще стане ясно, че не съм омъжена. А съвсем скоро вече няма да мога да крия бременността си. И когато разберат за положението ми, веднага ще ме изгонят! Ако не и по-лошо…

— Дявол да го вземе! — каза Габриел и впери притеснен поглед в мен. — Не бях се замисляла за това!

Въпреки тревогата й нямаше как да не се усмихна. Когато се замислеше за нещо, изражението на Габриел ставаше крайно умилително, свъсеното чело я караше да изглежда едновременно гневна и уязвима.

— Какво ще правим? — продължаваше тя. — Да се връщаме?

Замислих се. Франция не изглеждаше особено разумен избор, като се има предвид войната и фактът, че детето, което очаквах, беше от убития водач на хугенотите. Нямаше да съм добре дошла нито в католическия двор на Катерина, нито в лагера на хугенотите в Ла Рошел, където беше съпругата на Луи и където го беше наследил законно роденият му син.

Разбира се, оставаше възможността да се прибера при леля си, графиня Мари Карон, в Руан. Но за да стигна чак до Пикардия, трябваше да прекося най-неспокойните райони на Франция.