— Ще реша довечера — казах накрая. — Нека намерим къде да пренощуваме в Медина дел Кампо, както бяхме планирали, и ще го обмислим там.

В действителност Медина дел Кампо ни отклоняваше от пътя. Алфонсо беше предложил да минем през града, след като беше подочул, че трябва да си купувам нови дрехи.

В началото отхвърлих предложението му — можех да си купя платове и рокли и в Мадрид.

— Но по-голям пазар от този в Медина дел Кампо няма в цяла Испания, доня. Там има и платове, и вълна, и фина коприна. И банки, и огромен книжен пазар, и всичко, дето може да му се прииска на човек.

Книжният пазар беше причината да размисля. Но не го казах на Алфонсо, оставих го да си мисли, че ме интересуват дрехите. Във Франция трудно се намираха книга. Но в двора на Катерина бях в привилегирована позиция, нейната библиотека беше обширна и тя благосклонно ми беше позволила да взимам от книгите й, дори ме окуражаваше да чета, включително и книгите, забранени от Църквата. „Един владетел трябва да познава забраненото, за да може да забранява“, беше ми казала тя, когато ми даде творбите на Макиавели. „А Вие сте достатъчно мъдра, мадмоазел Мадлен, да понесете и забраненото знание.“

Заради баща си, Еркюл дьо Мондидие, от дете бях заобиколена с книги, а той ме насърчаваше да разширявам познанията си. Бях чела творбите на древните богослови и философи, бях изучавала математика и медицина, бях се задълбочила в забранени схващания за Слънцето, Земята и небесните тела. Винаги оставах смаяна при вида на нощното небе. Звездите бяха така безкрайно далече, че изглеждаха като недостижими, тайнствени накити насред тъмнина, по-дълбока от смъртта, отвъд границите на разума. И точно това се стремях да разбера. Дали нощното небе е доказателство, че Земята е в центъра на всичко, или пък Слънцето? Къде е краят на всички неща? Божиите небесни селения имат ли нещо общо с видимото небе? Не го вярвах, но познавах мнозина, които твърдяха тъкмо това.

Когато Алфонсо спомена книжния пазар в Медина дел Кампо, ме изпълни радост. Твърде много време беше минало, откакто не бях чела. Трябваше да направя нещо по въпроса.

След тридневно пътуване от Бургос един приятен пролетен ден най-сетне видяхме стените на Медина дел Кампо. Бели облаци, които приличаха на фина вълна, се носеха над градските кули и въпреки масивните стени с бойници, чието предназначение трудно можеше да се сбърка, усетих как мисълта ми се понася нагоре с леките облаци. Сякаш всички проблеми се стопиха и изчезнаха. Очакваше ме един прекрасен нов свят, живот с дете — нежна кожа, очи, които за пръв път виждат красотата и разнообразието на света, усмивки, смях, игри. Нов вид обич. Това, че не бях омъжена, това, че писмото ме представяше като госпожица, бяха повърхностни дреболии. Животът имаше по-дълбок смисъл. При това ме очакваха и всякакви испански чудеса, възхитително декорираните дворци на маврите, в които отеква арабска прелест, нови приятелства, странни обичаи, на които да се дивя, цветове и аромати, съвсем различни от тези във Франция, по-плътни, по-златни, по-ароматни. А от новите земи на крал Филип II отвъд морето бях чувала, че корабите носят не само големи товари сребро, но и екзотични животни и растения в пъстри багри.

— Разбира се, че ще продължим към Мадрид — казах на Габриел, след като стражарят ни пропусна през градските порти. Разсмях се. Всичко беше наред.

— Ами писмото от кралицата? — попита тя, все още разтревожена. Явно смяташе, че не е редно да приемам всичко така спокойно, сега, когато очаквам незаконно дете.

— Ще го преправя довечера, ако мога. Отсега нататък ще се обръщаш към мен с „мадам“ Мадам дьо Мондидие. Ще се преструваме, че съм омъжена. Или съм била. Ще се преструваме, че съм вдовица. Тук никой не познава нито мен, нито семейството ми.

Тя поклати глава. После също се разсмя.

— Истинско удоволствие е да работя за Вас. У Вас няма излишна деликатност. Някога смятах, че всички благородници са изнежени. Че девойките от аристократични родове са крехки като фин порцелан. И честно да си призная, не намирах това за особено привлекателно. Но Вие сте нещо съвсем друго… мадам.

Веднага щом си намерихме подслон, с Габриел излязохме, за да се потопим в шумния градски живот на Медина дел Кампо. Поръчах на Алфонсо да се погрижи за конете и го освободих от задължения за останалата част от деня, след като той деликатно ме подпита. Имал роднини в града, така каза, и не ги бил виждал отдавна. Разбира се, първо щял да ни покаже как да стигнем до пазара. На мен, естествено, ми мина през ума, че е предложил отклонението от пътя само за да може да се види с близките си, че е бил в положение подмолно да ни наложи волята си, без да се досетим. Ако случаят беше такъв, тази хитрост можеше да се окаже от полза някой ден. Трябваше да я имам предвид.

— Това е родният ми град — каза той, след като забелязах колко уверено ни води из улиците на Медина дел Кампо. — А тук наистина е най-големият пазар в Испания, само почакайте и сами ще видите! — Стори ми се леко смутен, сякаш си дава сметка, че ме е подлъгал да дойда. А после почна да ни посочва различни забележителности. Зад градските стени се издигаше масивната крепост Ла Мота, където през годините лежали в тъмница не един и двама могъщи мъже, така ни разказа Алфонсо. Включително и италианският злодей Чезаре Борджия. Показа ни и кралския дворец, от който управлявала покойната кралица Изабела, прабабата на крал Филип II.

— Почти стигнахме — каза той. — Уважаеми дами… — И проправи път за мен и Габриел.

В следващия момент се озовахме насред пазар, какъвто не бях виждала никога в живота си. Площадът беше колкото цял град и изпълнен с хора.

— Дрехите са в единия край, месото и зеленчуците — в другия — каза Алфонсо. — Банката е тази сграда вдясно.

— А книгите? — попитах, докато оглеждах множеството.

— Книгите ли, доня? — той ме изгледа изненадан.

— Да, книгите, глупако — каза Габриел. — Господарката ми е учена дама. Така че отговаряй къде са книгите? А, ето. — Тя посочи един дългобрад мъж на средна възраст, който теглеше след себе си малка количка, натоварена с книги.

Алфонсо изгледа Габриел кръвнишки, но си замълча. И както обикновено, без да ме поглежда право в очите, ми обясни, че множеството книжари не стояли на едно място като останалите търговци, а обикаляли из пазара с малките си колички.

Благодарих му и го отпратих. После с Габриел тръгнахме сред лабиринта от хора и маси.

Всички се блъскаха и надвикваха, хвалеха стоките си на висок глас и търговията явно вървеше.

Бях във възторг. Алфонсо не беше преувеличил, навсякъде имаше книжари, през няколко крачки виждах нови и нови колички.

— Не е зле да си изберете и платове за нови рокли с този корем — осмели се да предложи Габриел след петия книжар, когото срещахме.

Не й отговорих. Бях твърде увлечена, на дъното на количката бях забелязала необичайно откритие.

— Имате книги за алхимията? — казах аз, след като срещнах погледа на търговеца. — Това не е ли превод на творбите на Зосим Панополит?

Книжарят беше млад мъж с огнен поглед. Той ме изгледа подозрително и не беше трудно се досетя защо. Испанската инквизиция не се церемонеше с еретиците, а според мнозина границата между алхимията и черната магия беше твърде неясна и за подобни неща човек можеше да свърши на кладата. Ясно беше защо би предпочел да не се знае, че има такива книги.

— За лично ползване е — уверих го аз тихо. — Интересувам се от науката. Не беше ли точно Зосим, който се е опитал да си присвои заслугата за апарата на Мария Еврейката?

Търговецът омекна.

— Апарата на Мария… За керотакиса ли говорите, доня?

— Точно за него. Самата аз съм правила експерименти с керотакис. Искам да прочета още по въпроса. — Катерина Медичи се интересуваше от алхимия и ме беше запознала с тази материя.

Той кимна.

— Това тук е латинският превод на творбите на Зосим. Имам и една много рядка творба — „Opus Majus“ на Роджър Бейкън, в една от частите й Бейкън засяга и алхимията. Но ако знаете иврит, имам много богат компендиум, събрал почти всичкото знание по въпроса. Абул Касим, Абу Афла, Алемано, всичките са там…

— Наистина ли имате „Opus Majus“? Не само „Opus Majus“? Та това е легендарна творба! Ако цената ми хареса, с радост ще се сдобия с нея. За съжаление не знам иврит, затова компендиумът няма да ми е от полза.

Търговецът ми се стори разочарован. После разочарованието отново отстъпи на подозрение.

Може би защото и той беше покръстен евреин, който крие произхода си? Дали беше решил, че и аз съм еврейка? Но не ми приличаше на евреин. Все пак явно знаеше иврит и разбираше от алхимия.

Не е моя работа да съдя, казах си и купих творбите на Зосим и Роджър Бейкън срещу сума, от която Габриел подбели очи отчаяна. В крайна сметка самата аз се интересувах от алхимия, без да съм еврейка. Не гледах на алхимията като на еретизъм, а като на наука. Ако всичко на света е изградено от четирите основни стихии на Аристотел — земя, вода, огън и въздух, — тогава чрез експерименти с тях човек наистина би могъл един ден да създаде злато, в това не можеше да има съмнение. Съвсем друго нещо беше търсенето на еликсир на безсмъртието, който може да излекува всяка болест и да даде на човек вечен живот и вечна младост. Това вече звучеше като суеверие. Бях чувала, че в „Opus Majus“ на францисканския монах Роджър Бейкън пише и за еликсира на живота. Но и че Бейкън е бил истински учен и философ. Така че ми бяха интересни наблюденията и аргументите му.


Вечерта в стаята ни в странноприемницата помолих Габриел да ми намери перо и мастило. Макар че много ми се искаше да започна „Opus Majus“ веднага, трябваше първо да се опитам да поправя писмото от Катерина Медичи, така че да мина за госпожа, а не за госпожица.