Седнах пред лоената свещ, разгънах писмото и му хвърлих бърз поглед.

— Какъв късмет, че кралицата навсякъде е използвала съкращения! Ела да видиш, Габриел! Мисля, че ще стане.

Внимателно огледах местата, където Катерина беше употребила съкращението Mlle за „мадмоазел“. Трябваше просто да се поправи на Mme.

— Виж, двете букви L могат просто да се поправят на М, не мислиш ли?

Габриел не отговори. Изглеждаше смутена, което беше неприсъщо за нея.

— Какво има? Мислиш, че няма да стане ли?

— Сигурна съм, че ще стане, щом казвате. Просто… неудобно ми е, но… — Тя се поколеба. — Аз не мога да чета — каза накрая. — Разбира се, Вие през цялото време си мислехте, че мога.

Къде ми е бил умът? Единици бяха момичетата като Габриел, които се бяха учили да четат.

— Скъпа моя Габриел — казах аз нежно, — ни най-малко не трябва да ти е неудобно. Предлагам ти нещо — нека стигнем до Мадрид и се настаним, а след това почвам да те уча да четеш. Ако искаш, разбира се.

— Наистина ли ще го направите? О, искам, много искам! — Тя се разсмя и обичайната й веселост се върна. — Сега ще изтичам долу до кръчмата за една кана вино, какво ще кажете, мадмоазел Мадлен — пардон, мадам, — а междувременно Вие може да поправите писмото. И ще намеря Алфонсо да му кажа, че тръгваме утре сутрин. Или искате да разгледате града още? Така и не успяхме да купим платове и рокли днес.

— Ще останем още един ден — казах аз. — Ще ми се да видя още малко от този пазар. Кажи на Алфонсо, че стига да се погрижи за конете, утре също му давам почивен ден, за да бъде с близките си.

— Твърде добра сте с него. Такива като Алфонсо трябва да се държат по-изкъсо. Да, слизам за виното.

Изпратих я с поглед. Странно ми беше това явно неблагоразположение към Алфонсо. После се заех с писмото на Катерина.

Старателно поправих Mlle на Mme с малки дъгички над чертичките. Трябваше да си измисля и някаква история за покоен благородник, който е изпълнил съпружеския си дълг точно преди смъртта си. Бях сигурна, че тук в Испания никой не е чувал името Мондидие, нашият род беше част от аристокрацията едва отскоро. Най-лесно би било да заявя, че съм съпруга на покойния Еркюл дьо Мондидие, а не негова дъщеря. Баща ми беше загинал в религиозната война предишната година, имението му беше опожарено от хугенотите. А аз бях станала придворна дама на Катерина Медичи. Трябваше да се придържам възможно най-близо до истината.

Тъкмо бях отворила „Opus Majus“ на Роджър Бейкън, когато Габриел се върна с виното. От пръв поглед виждах, че се е случило нещо.

Докато наливаше виното, тя бъбреше оживено — дори твърде оживено, — не могла да намери Алфонсо, сигурно бил у дома при семейството си, съдържателят бил кисел, трима пияни, но много привлекателни мъже я били подкачили и я поканили да седне при тях и затова се забавила, докато се откъсне от тях.

— Давай на въпроса, Габриел. Какво става?

— Нищо — промълви тя, а очите й избягваха погледа ми. — Просто приказки… клюки…

— Клюки, които засягат нас ли?

Тя кимна.

— Да. Не особено хубави. Но те са дреболии…

— Проблемите няма да изчезнат само защото не говорим за тях! Говори!

— Добре. Първо, говореха за Вас, мадам. Алфонсо се е разбъбрил. А явно познава много хора тук. Намекнал е, че има нещо между Вас и дон Хуан. Казал, че Ви е видял да го целувате. По масите само това обсъждаха, дори съдържателят ме попита. Най-лошото е, дето казват, че не сте омъжена. Явно и това е издал тоя клюкар Алфонсо. Но това веднага го поправих. Сигурна съм, че успях да убедя всички, че сте вдовица.

— Е, добре, ако наистина си успяла да ги убедиш, значи всичко е наред. Слухът за мен и дон Хуан няма да нанесе кой знае каква вреда.

— Но със сигурност ще стигне и до двореца в Мадрид. Много добре знам колко бързо летят такива приказки.

Габриел имаше право. Не познавах крал Филип II, нито порядките в двора му, а намеците за порочни отношения между брат му и мен можеха да ми навредят. От друга страна, нямаше никакви доказателства, освен една целувка, а случилото се в нишата пред портата стана толкова бързо, че Алфонсо категорично би отрекъл да е имало нещо повече.

— Най-важното е да настояваш, че съм вдовица. Ще се погрижим и Алфонсо да го разбере на сутринта. Всъщност може да се окаже от полза, че слухът за благородната вдовица от френския двор ще стигне двора преди нас. Така ще прочетат поправките в писмото ми като доказателство, вместо да им направи впечатление, че съм поправяла. Но още нещо ли има? Ти каза, „първо“. Какво е второто?

— Предпочитам да не Ви казвам. Мисля, че ще се натъжите.

— Аз доста претръпнах, Габриел. Вече не се натъжавам така лесно. Най-много да се ядосам, но никога не бих си го изкарала на вестоносеца. Казвай. И си сипи вино и на теб.

Тя отпи две големи глътки и стисна устни, сякаш се концентрираше, за да измисли как най-добре да поднесе новината.

— Дон Хуан… — каза тя накрая. — Не знам точно колко Ви се е харесал. Срещнахте се съвсем за кратко, но долових взаимна симпатия.

— Това няма какво да го мислиш — отсякох. Габриел имаше навика твърде много да се меси в любовните ми дела. Романтичните отношения я интересуваха повече от всичко.

— Е, щом няма какво да го мисля — каза тя с влудяващо безразличие, — значи няма и какво повече да Ви кажа.

— Естествено, че има!

— Наистина не е красиво, мадам. Става дума за дон Хуан. Сигурна ли сте, че искате да го чуете?

Сърцето ми се разтуптя ускорено и тази слабост страшно ме ядоса. Нямах никакво желание някой или нещо да ме изкарва от равновесие. Хуан беше просто мимолетна среща, разпалила копнеж за нещо повече. Не трябваше така глупаво да оставям живота и щастието си в ръцете на непознат. Трябваше да потуша този пламък, преди да се разгори. А вместо това очаквах думите на Габриел с разтуптяно сърце.

— Искам да го чуя.

— Съжалявам, но покрай слуха за отношенията между Вас и Хуан Австрийски в кръчмата взеха да обсъждат и самия него. Че бил голям женкар. Постоянно сменял любовници, понякога по няколко едновременно, а в момента бил с една красавица от Толедо. Седнах на една от масите да поразпитам. Реших, че е най-добре да науча колкото може повече. Така излезе и най-лошото. Най-големият скандал на изминалата година — Хуан посегнал дори на една от придворните дами на сестра си, Мария де Мендоса, с която според някои на всичкото отгоре били родственици, и то по-близки, отколкото е позволено при любовните взаимоотношения.

Хуан тайно познал неомъжената Мария по един не особено благочестив начин. И нещата се объркали. Мария де Мендоса забременяла. Скандалът бил прикрит, Мария била пратена в палата на принцеса Еболи под претекст, че е болна, и там родила дъщеря си. Това било миналата година. Но с раждането на детето всичко излязло наяве. Кралят побеснял, но на Хуан му било все едно — той отдавна си бил намерил нова любовница. Все пак обаче крал Филип II разбрал, че незаконороденото дете имало кралска кръв и затова трябвало да се признае официално и да получи съответните титли.

Габриел замълча и ме изгледа с очакване.

Вътрешно се гърчех като змия. Това, което ме измъчваше, беше, че докато е ухажвал мен, Хуан е имал връзка с някаква жена от Толедо. Това ми беше най-противното. Би трябвало да съм по-отвратена и възмутена, че е направил дете на неомъжена жена, която вероятно му е и роднина. А не бях, това го приех по-лесно. Но жената от Толедо…

— Много полезни сведения наистина, Габриел. Благодаря ти. Ще имам върху какво да помисля.

Исках да остана сама, но в тази странноприемница двете деляхме една стая, а не ми се щеше да я пращам по задачи за щяло и нещяло.

Габриел обаче ме разбра. Умно момиче беше. Каза, че е станало късно и че ако нямам други задачи за нея, би искала да си ляга. И след малко вече спеше в мрака в другия край на стаята. Или поне така звучеше.

Аз останах на писалището пред догарящата лоена свещ. Ядосвах се на собствените си чувства. С поведението си Хуан демонстрираше липса на всякакво уважение. Това ме правеше несигурна, изпълваше ме чувство за малоценност. А аз не бях нищожество и той не можеше да ме кара да се чувствам така.

След като помислих известно време, в крайна сметка реших, че е безпредметно да потъвам още по-дълбоко в подобно блато от колебания, и отворих „Opus Majus“. Черпех сили от науката.

6

„Opus Majus“ на Роджър Бейкън беше, както си личеше и от името, огромна творба във всяко едно отношение. Книгата беше от над осемстотин страници и аз бях изумена, че един човек е побрал в себе си толкова знание. Беше разделена на седем части и започваше с разсъждения за пътя към мъдростта и истината, както и за препятствията, които човек трябва да се подготви да преодолее по този път. Алхимията беше засегната в седмата част заедно с наблюденията на небесните тела и обясненията на различни механизми и инструменти, които могат да улеснят тези наблюдения.

Мислех да започна направо с тази седма част, въпреки че предходните звучаха много интересно: Бейкън пишеше за връзката между философията и теологията, имаше студии върху библейските езици — гръцки, латински, арабски, иврит и арамейски, имаше математика и оптика, а накрая морална философия и етика. Бях смаяна, че всичко това е било написано преди триста години, и щастлива, че съм открила такава ценна творба. Не знаех за произведение на мой съвременник, което да може да се сравни с „Opus Majus“, макар че езикът на Бейкън беше остарял, а всяко заключение беше съчетано с възхвала на Господ. Роджър Бейкън е бил монах, творбата му е била посветена на папата. Невъзможно беше Църквата и Инквизицията да имат възражения срещу нея.