Мадридският дворец беше впечатляващ още от пръв поглед. Бяхме дошли от запад, откъм Медина дел Кампо, и бяхме видели двореца Алкасар да се извисява над градските стени още отдалече. Зданието беше много особено. Някогашната мюсюлманска крепост беше превърната в дворец и западната фасада беше довършена с няколко асиметрично разположени кули. Строителството в двора говореше, че крал Филип II е предприел сериозни достроявания и подобрения.

В преддверието беше задушно. Габриел ми предложи ветрилото, но аз поклатих глава. На аудиенция беше поканен един много приказлив търговец с лилава наметка, който ни беше казал, че е дошъл точно преди нас. Може би следващата бях аз.

— Влизаш с мен — казах на Габриел, когато след дълго чакане дойде и моят ред. — Като доказателство за високото ми положени, което изисква да се движа винаги с прислуга.

Търговецът в лилаво ми се поклони тържествено на излизане, спомена, че младшият секретар днес бил в добро настроение, и ми пожела щастие и късмет в начинанията ми, каквито и да са те. Самият той беше получил разрешение да се назове „кралски търговец на зърно“ и това със сигурност щеше да му донесе много нови клиенти.

— Името Ви? — каза един млад червенокос мъж, когато влязохме. Той седеше зад голямо писалище, видимо зает с разни документи. Изобщо не вдигна поглед и като цяло не ми се стори особено дружелюбен.

— Мадам Мадлен дьо Мондидие. Пратеничка съм на френската кралица майка Катерина Медичи и не съм свикнала на подобно отношение. Това е обида срещу френския двор. И кой сте самият Вие, господине?

Червенокосият младеж скочи от стола си, а на лицето му се изписа израз на едновременно смущение и отзивчивост.

— Аз съм Франсиско Енарес, младши секретар на Габриел де Саяс. Извинете, но дали чух правилно…? И коя е придружителката Ви? Извинете, но кой Ви покани тук? Трябвало е да… Но, моля Ви, извинете, заповядайте, седнете, уважаеми дами! Бихте ли повторили името си?

Двете с Габриел седнахме.

— Аз съм мадам Мадлен дьо Мондидие, придружава ме камериерката ми. Бих желала аудиенция с крал Филип II. Нося със себе си документ от кралицата майка — Катерина Медичи. — Подадох му писмото.

Франсиско Енарес му хвърли един поглед, огледа по-внимателно печата и отново се изправи. Повика един прислужник и нервно запелтечи някакви извинения. Чак ми стана жал за младежа. На Габриел обаче изглежда й беше забавно.

— Хиляди извинения, доня — каза мъжът, като кършеше ръце. — Дама като Вас, естествено, не е трябвало да чака толкова време. Веднага ще Ви отведа при Габриел де Саяс, един от двамата лични секретари на краля. Той ще Ви представи на Негово величество.

После нареди нещо на прислужника и ни покани да го последваме.

Минахме след Франсиско Енарес през много коридори и зали и с всяка крачка дворецът Алкасар разкриваше все повече от същинската си красота. Подовете и стълбищата навсякъде бяха от скъп мрамор, подреден в сложни мотиви, стените на залите бяха покрити с гоблени и стенописи, а високите прозорци — с пищни пъстроцветни завеси. Видяхме сребърни свещници и златни кани, бокали, инкрустирани със скъпоценни камъни, изящно резбовани мебели и елегантни статуи от мрамор и благородни метали. Дворецът беше много оживен, току се разминавахме с облечени в ливреи прислужници, заети с дневните си задачи. Освен прислугата, по коридорите срещахме и благородници, духовници, офицери и чиновници, а Енарес кимаше и поздравяваше почти всеки от тях, но не ни представи на никого, въпреки че ни изпровождаха множество любопитни погледи.

Минахме през необичайно красив вътрешен двор с фонтан и аз помолих младшия секретар да поспрем за момент. Красотата на градината ме беше пленила. Седнах на една от каменните скамейки до фонтана. Габриел отиде да разгледа пъстроцветните птици в птичарника. Наоколо ми цъфтяха пищни храсти във всякакви цветове, червени аптении, виолетови и жълти бугенвилии и аз се замислих, че детето в корема ми, малката ми дъщеричка, скоро също ще може да види тази красота. Слушах ромона на фонтана и разглеждах едно цвете с тъмен виолетов цвят, което растеше точно до скамейката, на която седях.

— Внимавайте, понякога красотата е изкушение от дявола, доня — чу се дълбок мъжки глас. — Наричат това цвете „дяволът в храста“.

— Красиво е — казах аз — и не изглежда никак опасно. — Вдигнах поглед. Пред мен стоеше висок мъж с червена наметка. Наметка като на кардинал.

— Френски акцент ли долавям? Ако не възразявате, ще продължа на френски?

Не възразявах. Но трябваше да свиквам и да говоря испански.

В следващия момент Франсиско Енарес почти дотича до нас и дълбоко се поклони на мъжа.

— Позволете ми да Ви представя мадам Дьо Мондидие. Тя идва от френския двор и иска аудиенция с краля. В тази връзка отиваме при дон Габриел де Саяс.

— Аха, поредният пратеник от френския крал Шарл? Напоследък исканията от страна на френския двор нямат край.

— Моята господарка е майката на краля, Катерина Медичи. А с кого имам честта да разговарям? — попитах аз, докато се питах за какви ли пратеници става дума. Не би било добре за мен да се натъкна на познати от френския двор. Истинското ми положение можеше да излезе наяве.

— Скоро отново ще се срещнем, доня Мадлен — каза той бавно. — Погледнете отново цветето. Запомнете ме като човека, който ви е предупредил за красивия „Дявол в храста“. Аз съм този, който вижда, който прозира истинската природа на нещата. Погледнете тук, плодника. — Той посочи цветето и някакви тъмни, извити израстъци. — Дяволски нокти — каза той. — В първия момент не се виждат. — Той откъсна цветчето, оскуба лавандуловосините му венчелистчета едно по едно и ги пусна на плочите.

После кимна и ни остави.

— Кой беше този мъж? — попитах.

Червенокосият Франсиско, който явно по природа имаше доста светла кожа, сега беше пребледнял още повече.

— Диего де Еспиноса — каза той почти шепнешком. — Великият инквизитор. Най-могъщият човек в Испания. След краля, разбира се. С него трябва много да се внимава.

„Може и така да е“, помислих си аз. Но не изпитвах никакъв страх от него. Самонадеяността е признак на слабост, а Диего де Еспиноса без съмнение беше твърде самонадеян. Номерът с цветето изобщо не ме впечатли.

За сметка на това Габриел изглеждаше изплашена, а аз осъзнах, че дори пъстрите папагали в птичарника бяха замлъкнали в присъствието на инквизитора.

Продължихме нататък през двореца на Филип II и скоро съвсем забравих срещата с Великия инквизитор. Беше ме обзело радостно спокойствие, мориската архитектура на двореца беше наистина впечатляваща с екзотичната си пъстрота и изящество, с арките и мраморните настилки, с фонтаните и статуите на лъвове, с балкончетата и цветните лехи. Навсякъде се усещаше арабски полъх, така далечен от моята Франция, и аз разбрах, че тук ме чака нов живот.

— С онзи там не Ви препоръчвам да говорите — каза Франсиско и кимна към един висок мършав мъж, застанал на входа на преддверието към кабинета на Габриел де Саяс. — Това е Кристобал, шпионин на Антонио Перес. Перес е другият личен секретар на крал Филип II и ненавижда факта, че трябва да си поделя властта с моя началник, дон Габриел, при когото Ви водя. Перес не може да приеме, че не всичко, което засяга краля, минава през него. Затова негови хора постоянно следят дон Габриел. А Кристобал е най-опасният от всички.

Кимнах, въпреки че не виждах какво ме засяга враждата между двамата секретари. За мен беше все едно дали съм получила аудиенция при краля чрез Габриел де Саяс или чрез Антонио Перес.

Но забелязах как ме изгледа въпросният Кристобал. Погледът му се задържа върху мен, докато минавахме през преддверието, и ме изпълни неприятното чувство, че този привидно незначителен мършав мъж е видял в мен нещо повече от останалите.


Когато най-сетне ме поканиха при Габриел де Саяс, се наложи камериерката ми да изчака в преддверието. Секретарят искал да говори насаме с мен, каза Франсиско, който му беше показал писмото от кралицата майка.

Дон Габриел беше пълен мъж на средна възраст с оредяваща коса. Когато влязох, той се изправи и ме покани да седна в едно кресло до камината.

— Документът Ви, доня, заповядайте — каза той, върна ми писмото и сам се настани в креслото срещу мен.

Загледа ме мълчаливо с малките си пронизителни очи, почти скрита под тежките клепачи. После сякаш се опомни и вежливо заразпитва как е минало пътуването ми и как се чувствам, а докато отговарях, току кимаше.

— Много добре, но по отношение целта на идването Ви в двора в Мадрид — каза той, — Катерина Медичи не казва нищо. В писмото пише само, че пътувате под нейна опека и че в случай на нужда, трябва да Ви се осигури необходимото съдействие. Кажете, мадам Дьо Мондидие, за какво Ви е аудиенция с крал Филип II? Тук вече посрещнахме няколко френски пратеници, дошли да предложат ръката на Маргьорит, така че Вашата мисия едва ли е същата. Или…?

— Не. Кралицата майка ме беше пратила на мисия в Ла Рошел. Там бях заловена и изтезавана от хугенотите. Накрая ме освободиха и ме пуснаха, но само до испанската граница. Затова търся пост в двора на крал Филип II, докато стане безопасно да се върна във Франция.

В голямата си част тази история беше истина. Подробностите — това, че доброволно се бях хвърлила право в ръцете на водача на хугенотите, Луи дьо Конде — по разбираеми причини ги пропуснах.

— Каква беше мисията Ви в Ла Рошел? И как така хугенотите просто ви пуснаха?

— Съжалявам, но не мога да Ви разкрия повече. Това са тайни, които засягат Катерина Медичи.

— А съпругът Ви воюва срещу хугенотите, доколкото разбирам, щом не можете да потърсите закрила при него?

— Уви, съпругът ми, Еркюл дьо Мондидие, загина в битката при Жарнак преди два месеца. Успях да го видя за последно точно преди битката.