Най-сетне госпожа Пратър мина през въртящата се врата и се приближи до Катлийн. Подаде й марля, напоена с нещо жълто в средата с много силна миризма.

— Избършете ръцете си с това. Ще смъди много, но трябва да промиете тези открити рани.

— А Ерик? — отчаяно прошепна Катлийн.

— Минал е през рентген и е внимателно изследван. Не са открили никакви вътрешни наранявания или счупени кости.

— Слава богу — прошепна Катлийн и затвори за миг очи, за да преодолее отмалата, която внезапно я обхвана.

— Но — продължи госпожа Пратър — още не е дошъл в съзнание. В кома е и има лоша рана на главата. Направили са му няколко шева. Колкото по-скоро дойде на себе си, толкова по-добре.

Катлийн с мъка задуши вика си.

— Може би ако мога да го видя, да говоря с него…

Госпожа Пратър вече клатеше отрицателно глава.

— Съжалявам, но по-добре за него ще бъде да не правите такива опити в този момент. Сигурна съм, че когато дойде на себе си и състоянието му се стабилизира, лекуващият лекар ще ви разреши да го видите за няколко минутки. Но дотогава ще трябва да чакате.

Катлийн протегна ръка и докосна ръкава на госпожа Пратър.

— Благодаря ви — промълви и се върна на стола си, за да продължи своето бдение.

Здрачът премина в тъмнина, но това не бе забелязано от Катлийн. Автоматично светна осветлението на паркинга пред входа за бърза помощ. Движението по оживената улица пред болницата сега беше една огърлица от ослепителни предни фарове и премигващи червени задни светлини; тя продължаваше да стои неотстъпно на поста си.

Госпожа Пратър минаваше често през въртящата се врата навътре и навън, но всеки път, когато се връщаше на мястото си, поглеждаше Катлийн и тъжно поклащаше глава. Нямаше нужда от думи. Вече знаеше какъв може да бъде въпросът на младата жена.

Госпожа Пратър се беше забавила повече от обикновено и Катлийн погледна с надежда часовника си. Може би този път ще се върне с някакви новини. Точно тогава през външната врата се втурна някаква жена.

Необяснимо защо, очите на Катлийн бяха привлечени от нея. Жената беше дребна, руса и много привлекателна. Съвършените й черти бяха сгърчени от тревога, когато се отправи бързо към бюрото на сестрата. Беше облечена в права памучна пола, която прилягаше до съвършенство на стройното й тяло. Мека памучна блузка покриваше малък, но добре оформен бюст.

Тя постави длани на бюрото и се наведе към сестрата, която за кратко време беше заместила госпожа Пратър.

Гласът й беше леко дрезгав и думите се запрескачаха една през друга в бързината да ги изговори.

— Аз съм госпожа Гуджонсън. Доктор Хамилтън ми телефонира за Ерик Гуджонсън. Доктор Хамилтън знае, че ще дойда.

— Разбира се, госпожо Гуджонсън. Влезте тук — сестрата насочи красивата млада жена към въртящите се врати.

Госпожа Гуджонсън се обърна бързо и стройните й крака я отведоха към стаята на Ерик. Вратата се затръшна зад нея.

Известно време Катлийн остана на мястото си, напълно неподвижна. Страхуваше се, че ако помръдне, ще се разпадне на милиони парченца. Кръвта шумеше в главата й, пулсираше в ушите й, които горяха като обхванати от огън. Дробовете й се свиха, изхвърлиха навън запаса й от кислород. Не можеше да върне обратно горчивата буца, която се надигна към гърлото й.

Главата й изведнъж като че ли се изпразни и Катлийн си помисли, че ще припадне. Струваше й се, че ревът на кръвта й в ушите можеше да се чуе от всички наоколо — чудно й беше, че всеки продължаваше невъзмутимо да си върши работата. Не разбираха ли, че тя, Катлийн Хейли, умира? Сега, в този момент. Бяха свидетели на бавната, агонизираща, мъчителна смърт на една душа. А никой не виждаше. Никой не го беше грижа.

Трябваше да се махне оттук.

Отново беше обичала — и загубила. Да, пак беше имала куража да обича, но сега знаеше, че Ерик ще я изостави — точно както бяха направили родителите й. Само че тя няма да бъде наоколо да му разреши да направи това. Ще си отиде, преди да се стигне дотам.

Катлийн се изправи внимателно, като се надяваше, че няма да се разпадне на части и да изчезне като облаче пара. Стигна до бюрото на сестрите, взе празна бланка от рецепта, написа името на Ерик на нея и с треперещи пръсти я пъхна в златния пръстен на ключодържателя му с ключовете на колата, който постави на място, където госпожа Пратър веднага щеше да ги забележи.

Когато се обърна, се блъсна във висок, едър рус мъж, който бързаше към бюрото. Тя наведе глава — не искаше никой да види сълзите, които пълнеха очите й и се стичаха по лицето й.

* * *

Минути по-късно бързите леки стъпки на госпожа Пратър отразиха приповдигнатия й дух. Привлекателният господин Гуджонсън беше дошъл на себе си, беше разпознал брат си и снаха си, беше говорил с тях. После беше попитал за една жена на име Катлийн.

За сестрата нямаше и следа от съмнение коя трябва да е тази Катлийн. След разрешението на лекаря госпожа Пратър се беше завъртяла на пети и с бърза крачка се отправи към приемната.

Но хубавата млада жена с изпълнените със сълзи изумрудени очи и златистокестенява коса, раздрани ръце и тревожно, изпълнено с обич лице, беше изчезнала.

* * *

— Щяхте ли да ми кажете къде е, ако знаехте? — В гласа на Ерик се чувстваше гняв и ярост. Очите му присвяткваха от дълбоките вдлъбнатини, в които бяха потънали. Край стегнатата му уста и уморените, зачервени очи се бяха пръснали малки бръчици от изтощение и безпокойство. — Ще ми кажете ли, по дяволите? — Той удари с юмрук по масата от борово дърво.

— Ерик, успокой се и престани да ни крещиш — Би Джи се опита да нормализира обстановката. — Вече ти казахме, че не знаем къде е Катлийн и наистина не знаем. И ние се безпокоим за нея, както и ти.

— О… — Ерик изруга невъздържано с глас, побрал цялото отчаяние и безнадеждност в света. Отпусна се на фотьойла и покри лице с ръцете си.

Идваше за втори път през последния месец в Маунтин Вю, за да моли Харисънови да му кажат нещо за Катлийн. И двата пъти те му се бяха заклели, че не знаят нищо.

Беше лежал в онази проклета болница две седмици, без да може да се помръдне и да се опита да разбере какво се беше случило с Катлийн. Когато дойде на себе си и запита за нея, една медицинска сестра му каза, че жена, отговаряща на описанието му, е била в болницата, но после си отишла. Беше като луд от тревога и се наложи да му инжектират успокоително.

Но когато отново дойде в съзнание, гневът от собствената му безпомощност и чувството на безсилие, допълнително предизвикано от думите, с които Боб и Сали се опитваха да го успокоят, го изпълниха с още по-голямо отчаяние.

— Повтарям, че станалото между нас не беше търкаляне в сеното за една нощ, Боб! — беше изкрещял той на брат си. — Хиляди дяволи, тя не може да изчезне така от живота ми, без да каже нито дума! Може би е ударена по главата, убита, изнасилена или нещо подобно. Това мина ли ви през ума? — продължаваше да крещи той със застрашително изпъкнали вени на превързаните му слепоочия. Сестрите отново бяха извикани да му поставят успокоително, независимо от съпротивата и проклятията, с които ги засипваше.

Когато отново изплува от насилствено наложената му забрава, Боб и Сали бяха с него, напрегнати и стреснати.

— Ерик, оставила е ключовете ти при сестрите с приложена бележка. Не е отвлечена. Напуснала те е най-спокойно и целенасочено. — Боб погледна към жена си за подкрепа, но вниманието на Сали беше насочено към девера й, към когото изпитваше нежна обич.

— Може би… ъ-ъ… — заекваше Боб, — може би си разбрал погрешно… ъъ… чувствата й.

— Махайте се оттук. Вървете, където и да е — не ме е грижа — шепнеше Ерик. — Оставете ме сам.

Обърна им гръб и се втренчи с отчаяние в прозореца с онзи отчужден, горчив израз на лицето си, който запази и през следващите седмици.

Независимо от безразличието, с което се отнасяше към собственото си възстановяване, силният му организъм надделя и той стъпи отново на крака. Престоят му в болницата беше истинско изпитание както за сестрите, които тероризираше, така и за лекарите, които проклинаше с повод и без повод — но се възстанови. Главоболието му от травмата намаляваше с всеки изминат ден, а подутината в началото го болеше, носле сърбеше и накрая престана да напомня за себе си.

Боб и Сали си отидоха, след като бе преодолял първоначалната криза, но при изписването му се върнаха, за да го придружат до Сейнт Луис. Шофираха блейзера му поред, докато той седеше на задната седалка, потънал в тъжни мисли.

От болницата беше телефонирал отчаяно всеки ден на разтревожените Харисънови, беше ги обсипвал с въпроси за Катлийн. Кълняха му се, че не знаят нищо за нея. Твърдяха, че не са я виждали от деня, в който бе тръгнала с него онази дъждовна сутрин.

Беше прочел информацията във вестника за преживяната от него катастрофа и знаеше, че е имал изключителен късмет да остане между живите, докато единадесет пътници и пилотът бяха загинали. И все пак се питаше защо гледа на себе си като на късметлия. Какво щеше да представлява животът му без Катлийн?

Защо бе изчезнала без следа? Та когато си е тръгнала, тя дори не е имала пълна информация за сериозността на нараняванията му, не е било възможно да знае дали ще се възстанови или не! Нещо я беше прогонило от живота му — но какво?

След няколко седмици на безмерно отчаяние в Сейнт Луис отиде в Маунтин Вю. Харисънови отново се заклеха, че не са получили нито дума от Катлийн, освен една написана на ръка бележка, изпратена от Атланта.

Ерик я прочете. Беше само едно кратко съобщение, че е добре и че ще се свърже с Харисънови по-късно. Молеше ги да не се безпокоят за нея, обсипваше ги с извинения, че ги е напуснала посред сезона. И това беше всичко.