— Ще направим най-доброто, което можем. През октомври очаквам от теб да отидеш до Ню Йорк и да направиш покупките за пролетта по твоя преценка. Тогава всъщност ще направим първата си голяма стъпка в новата посока.

— Междувременно — каза Катлийн — ще телефонирам на някои от модните къщи, с които съм работила в миналото, и ще ги помоля да ми изпратят няколко от най-новите си модели. Надявам се, че не е твърде късно.

Той се съгласи и Катлийн се зае да разучи магазина с подробности. Двамата със Сет посещаваха отделните сектори заедно в неговата специално пригодена за стола му кола — фургон. Джордж ги придружаваше от сградата до колата, която беше боядисана в сребрист цвят отвън, а отвътре беше черна. Хидравличен асансьор вдигаше стола на Сет и го вкарваше в нея. Обстановката беше наистина луксозна и Катлийн спомена за това веднъж, докато се отпускаше на богатата кожена тапицерия, а Джордж блокираше стола на Сет.

— Да-а — съгласи се сухо Сет. — Исках ферари, но проклетият стол не можеше да се побере в такава кола.

Катлийн се разсмя.

* * *

За голяма изненада на Сет, Катлийн помоли да й бъде дадена за офис малка складова стая на приземния етаж, а не определеното за нея помещение на по-горен етаж.

— Тя е много по-удобна. Повярвай ми — доказваше му тя убедително съображенията си. — Тук мога да разпределям стоките в момента на пристигането им, да ги проверявам по фактури и да ги преглеждам преди разпращането им по различните отдели.

— Но, Катлийн — запротестира той, — тази работа тук се върши от служители на по-ниско ниво.

— Знам. Те могат да помагат. Но предпочитам да върша по-голямата част от тази работа сама или поне да следя изпълнението й.

Незабелязано настъпи първата седмица на октомври и тя заживя в очакване на пътуването до Ню Йорк, запланувано в края на месеца.

Този ден изваждаше луксозни вечерни рокли от голяма кутия и ги поставяше на закачалка за гладене, когато изведнъж почувства замайване.

За миг й се стори, че губи съзнание, впи пръсти в масата наблизо и затвори очи, като наведе глава в усилието си да й осигури нужната кръв. Преодоля слабостта си, изправи се бавно и пое дълбоко въздух.

Момичето, което работеше на съскащата машина за парно гладене, беше забелязало моментното й прималяване.

— Катлийн? Добре ли си? Имаш вид, като че ли ще припаднеш.

— Н-не… Добре съм. Зави ми се малко свят и това е всичко… Изглежда, ще трябва по-добре да се храня.

Понякога така се увличаше от работата си, че закъсняваше с обяда си или изцяло го забравяше и към края на деня трепереше от изтощение. Проблемът при нея беше, че рядко закусваше добре, а напоследък изобщо нямаше апетит.

Тази сутрин, докато миеше зъбите си, изпита такова силно гадене, че едва не се задави. Освен сутрешното гадене, вечерно време имаше неприятни проблеми с храносмилането. Всеки следобед стомахът й се надуваше, притискаше дробовете й, създаваше й чувство на преяждане, без фактически да е сложила нещо в устата си.

Катлийн не беше свързала тези симптоми, докато тяхното упорство я принуди най-сетне да им обърне внимание. Когато едва не припадна на работата си за трети път за една седмица, реши, че трябва да предприеме нещо.

— Не мога да разбера какво ми става — промърмори тя на себе си сутринта, като гледаше смутено скалата на кантарчето си — то посочваше, че е отслабнала близо килограм. После очите й се замъглиха и десетте лакирани нокти на краката й се умножиха до двайсет. Тя бавно се вгледа в собственото си бледо отражение в огледалото над малкия умивалник.

— Не — прошепна тя едва чуто. — Не, не може да бъде.

Постави инстинктивно ръце над корема си и както обикновено, пръстите й почувстваха само плоските му опънати мускули. Но тя знаеше, че имаше нещо много различно от обикновено. Коремът й беше загубил еластичността си и изглеждаше някак подут. Мислеше, че повишената чувствителност на гърдите й просто й напомня за наближаването на много закъснялата й менструация.

Спомни си, че беше неразположена за последен път по време на празнуването на Четвърти юли в Маунтин Вю.

А Ерик пристигна седмица по-късно. Средата на юли. И оттогава… Беше решила, че закъснението се дължи на силното емоционално и нервно вълнение, през което беше преминала.

Погледна се в огледалото и вдигна трепереща ръка да задуши вика си. После се насили да се изсмее, но смехът й прозвуча странно глухо.

— Каква глупачка си, Катлийн Хейли. Защо си винаги истерично готова за погрешни умозаключения? Такива неща не се случват с жени на твоята възраст. Просто не могат да се случат. Причината е друга. Освен това знае се, че човек наддава на килограми, когато е… Не, причината е друга.

Но не беше.

Телефонира на случаен гинеколог — не искаше да пита за препоръки другите жени на работата си, не желаеше да предизвика нежелано любопитство. За късмет лекарят имаше възможност да я приеме на следващия ден следобед. Прие предложението му с благодарност — можеше да отиде до кабинета му по време на обедната почивка и след това да се върне в офиса си.

Следващите тридесет часа бяха най-дългите в живота й — с изключение на онова мъчително време, което беше прекарала в чакалнята на отделението за бърза помощ в Арканзас.

Почти нарочно и напук на отказващия храна стомах, вечеря обилно сама в някакъв китайски ресторант, който й беше похвален като най-добрия на Грант Авеню. Беше глупава постъпка. Човек никога не трябва да ходи сам на китайски ресторант — там обикновено се сервира огромно количество храна. Но след супата и две хлебчета с яйца като ордьовър, тя погълна всичко, което й поднесоха.

Прибра се вкъщи с чувството, че е доказала по този начин несъстоятелността на най-лошите си подозрения. Но възвърнатата й самоувереност беше много кратка — в мига, в който отвори външната врата, трябваше да тича към банята, където изпразни пълния си стомах в мъчителни спазми. Легна си изтощена и разтреперана от тревога. Вече със страх очакваше диагнозата на лекаря.

Най-сетне стана обед. Катлийн изкара колата си от гаража и отиде направо в кабинета на лекаря. Не беше яла от снощи и ръцете й трепереха върху волана.

Влезе в приятен офис в многоетажна сграда с лекарски кабинети. Представи се на сестрата зад стъклената преграда и седна да попълни необходимите формуляри. Когато приключи, ги подаде на сестрата.

— Благодаря ви, госпожице Хейли. Ще изискаме веднага медицинския ви картон от Атланта. Сега почакайте малко — лекарят ще ви приеме след няколко минути.

Вратата беше отворена от друга сестра, която я стресна, като извика името й. Без да иска, беше потънала в съзерцание на млада жена с енергично прохождащо дете в скута. Майката се опитваше да го занимава с книжки с картинки, но момченцето предпочиташе да тероризира златната декоративна рибка в аквариума.

Катлийн последва сестрата по коридора и влезе в стая с голяма червена цифра «2» на вратата.

— Имате ли някакви проблеми, госпожице Хейли? Или искате само профилактичен преглед.

— Мисля, че… — Катлийн прехапа устна. — Не, профилактичен преглед.

Реши, че е по-добре да не повдига предварително въпроса за евентуална бременност. Това бе, разбира се, детинска игра — мъчеше се да отрича онова, в което не желаеше да повярва.

Сестрата отбеляза нещо в папката с нейното име.

— Съблечете се зад онази завеса, а аз ще се опитам да попълня картона ви преди идването на лекаря.

Катлийн влезе в малката кабинка, съблече се и облече квадратно парче щампована памучна материя. То едва покриваше задните й части. «Очарователно», измърмори тя на себе си, преди да излезе иззад завесата.

— Първо трябва да ви претегля — инструктираше я сестрата.

Теглото й беше прилежно отбелязано в папката, сестрата измери и кръвното й налягане и взе кръвна проба от пръста й. Ръцете й бяха влажни от пот и сестрата, шегувайки се с нея за нервността й, я посъветва да се отпусне. Катлийн й се усмихна едва забележимо.

— Мензисът ви редовен ли е? — запита я сестрата с наведена над папката й глава.

— Да.

— Кога беше за последен път?

Катлийн пребледня.

— Ъъ… чакайте да си помисля… Не мога да си спомня точно. Може би преди две седмици.

Трябваше да даде и урина за изследване, за което използва свързаната с кабинета малка тоалетна. Подаде пластмасовата чашка на сестрата с надеждата, че съдържанието й няма да я обвини в нищо…

Останала сама за няколко минути, Катлийн се опита безуспешно да успокои дишането и пулса си. До влизането на лекаря вече трепереше от нервно напрежение.

— Госпожице Хейли, аз съм доктор Питърс. Моля, без шеги във връзка с името ми. Много от колегите ми често подхвърлят, че е трябвало да бъда уролог, а не гинеколог — той се разсмя на собствената си шега и Катлийн съумя да му отговори с усмивка. Кой можеше да изпитва страх от един любезен мъж на средна възраст с побеляла коса, очила, които непрекъснато се плъзгаха по носа му, и с добродушното изражение на Дядо Коледа? Беше му благодарна за опита да я накара да се отпусне.

Прегледът беше рутинен. Прослуша гръдния й кош, провери жлезите й на врата, погледна очите и гърлото й, после я помоли да легне на твърдото легло и прегледа основно гърдите й.

— Болят ли ви?

Гърлото й се сви около буцата, която се появи внезапно там. Ерик й беше задал същия въпрос. На следващата сутрин. Все още в ушите й звучеше сериозната извивка на гласа му, усети загрижеността, с която я докосна тогава…

— Малко.

Докторът извика сестрата да помогне на Катлийн да постави крака в гривните от неръждаема стомана. Потръпна леко от хладината на метала.

— Съжалявам — обади се лекарят, когато чу неволното й ахване. — Помолих жена си да оплете нещо за тези гривни, но тя е прекалено ангажирана с тениса… А сега се отпуснете, докато ви прегледам. Смъкнете се малко надолу. Точно така, достатъчно. Отпуснете се.