Нима и преди е идвала тук? Зашеметена, Катлийн можа само да промърмори «Благодаря». Изблъскаха болничното легло през вратата навън.

Светлините на тавана на коридора се затъркаляха над нея. Направиха завой и Катлийн се вкопчи с две ръце в страничните ръбове на леглото, замаяна и изплашена, че ще падне на пода. Беше прекарана през двойни въртящи се врати и оставена в предоперационната.

Медицинска сестра провери гривната на ръката й.

— Госпожица Хейли?

— Да.

Сестрата се усмихна. Тази не беше кучка. Може би беше запазила в себе си обикновената човешка способност за разбиране и съчувствие.

— Ще я ускоря малко — каза й тя, като закрепи допълнително иглата. Системата беше преместена заедно с нея. — Скоро ще ви се приспи.

И така стана. Като че ли само за секунди стаята започна да се накланя и предметите пред очите й отначало като че ли се уголемиха, а след това отстъпиха някъде в безкрая — все едно че ги наблюдаваше през обратния край на бинокъл.

Няма да усети никаква болка. Разширяване. Продукт от зачеването. Вакуум. Вакуум. Катлийн се опита да постави в защита ръка на корема си, но не беше сигурна дали успя.

Не е продукт от зачеване. Личност. Бебе. Нейното. На Ерик.

Ерик. Ерик. Ерик, къде си? Обичах те! Все още те обичам. А те искат да убият нашето бебе. Защо не си тук да ме защитиш?

Защо не си тук да видиш раждането на сина си? Твоето бебе. Но бебе няма да има. Вакуум.

Сестрата се надвеси над нея и й каза нещо, но Катлийн не я чу. Забеляза, че таванът отново започна да се движи и в следващия миг беше в друга стая с ослепяващо силна светлина. Някой поставяше отпуснатите й крака във високи халки в края на масата. Краката й бяха така тежки. Сви се от студената промивка, която някой направи на гениталиите й.

Разширение. И няма да има бебе. Бебето на Ерик. Тя го обичаше. Толкова ли е лошо да иска да запази плода на тази любов? Ще преживее по-лесно измамата му, ако можеше да запази нещо ценно от онази звездна, кадифена нощ в планината… нещо, което ще направи по-поносима болката от загубата му. Нима можеше да има по-голямо доказателство за любовта й към Ерик от раждането на бебето му? Бебе, което ще отговори на любовта й с любов…

Русо бебе. Момче. Беше сигурна, че ще бъде момче. Сини очи. Очите на Ерик. Бебето на Ерик.

Някакъв плуващ в пространството глас й говореше нещо и покриваше носа и устата й с маска. Не можеше да диша. Не, не, не! Чу някой да пищи и разбра, че е тя.

— Не! — Заблъска ръцете, които се опитваха да я задържат. — Не, не ме докосвайте!

— Доктор Питърс! — прозвуча над главата й разтревожен женски глас.

— Оставете ме! Обичам го. Искам бебето. Не съм под упойка. Не бълнувам. В пълно съзнание съм и си искам бебето — паниката в гласа й звучеше маниакално дори за собствените й уши, но тя трябваше да спаси бебето си, да ги убеди да й го оставят. Повтаряше отчаяно едно и също с цялата сила и убеждение, което можа да събере в себе си и да вложи в гласа си.

— Госпожице Хейли.

Позна този глас и обърна мятащата си глава към него.

— Доктор Питърс — произнесе името му с пресекнал глас. Как да ги накара да разберат? Не трябва да й отнемат бебето. Опита се да събере колената си, но нещо ги държеше широко разтворени. — Бебето. Не го наранявайте. Искам го. Моето бебе. Бебето на Ерик. Обичам го. Момче е. Знам, че е момче. Искам си бебето. Ерик… Ерик…

Тъмната забрава, за която беше копняла и срещу която сега се бореше, властно я обгърна, черна и абсолютна.


Единадесета глава

Катлийн не отмести поглед от Сет, докато той се опитваше да асимилира казаното от нея преди миг. Лицето му беше безизразно, изглеждаше напълно объркан.

— Не мога да повярвам, че чух правилно — каза той накрая.

Беше положила върху лицето си маска на лъжливо спокойствие. Не знаеше колко огромни изглеждаха зелените й очи. Нито и това, че строгостта на прическата й, която опъваше косата й назад и откриваше напълно бледото й лице, подчертаваше болезнено острите й скули. За всички — с изключение на нея самата — беше видимо вътрешното напрежение, което сковаваше тялото й.

— Да, така е. Чу ме правилно. Трябва да подам оставка. Ще остана, разбира се, още две седмици, докато намериш заместник.

— По дяволите заместникът! — Сет удари с длани върху полираната повърхност на бюрото си. Едва ли можеше да направи нещо повече от това, за да даде израз на гнева си. Никога не го беше чувала да повишава глас така. Сви се пред гневния му поглед. — Защо, Катлийн? Защо, по дяволите? Мислех, че ни харесваш, че харесваш работата си тук.

Без сили да издържи повече погледа му, Катлийн обърна глава към големите прозорци, които поднасяха в рамка част от градската панорама на Сан Франциско.

— Така е. Но доколкото разбирам, работата ми тук изисква да бъда закупчик и координатор на модните тенденции в твоя магазин, в близко бъдеще — магазини. Като такава, аз трябва да изглеждам и да играя ролята на лице, което следи модата и се движи в крак с нея.

Тъмните му вежди се вдигнаха в почуда нагоре.

— Е, и?

Отклони поглед от потъналия в мъгла пейзаж и събра сили да го погледне право в очите.

— Това не е особено лесно осъществимо за една бременна жена.

Отново очите й срещнаха същия безизразен, неподвижен поглед — като че ли казаното от нея беше толкова неразбираемо, че той не бе в състояние да го възприеме. Очите му се вторачиха със същия неразбиращ поглед в плоския й корем. После се върнаха на лицето й.

— Искаш да ми кажеш, че си бременна?

Тя опъна назад рамене.

— Да.

Беше средата на октомври. Изминали бяха около две седмици от деня, в който Катлийн дойде в съзнание в болничната стая и веднага разтреперано поиска да узнае носи ли още бебето на Ерик в себе си. Доктор Питърс беше до леглото й, за да я успокои, че всичко е наред.

— Искам да имам това бебе.

— Трябва ли да разбирам, че ще бъдете самотна майка?

Кимна.

— Ще се справите, сигурен съм — доктор Питърс потупа ръката й и Катлийн му беше благодарна за опита му да й вдъхне смелост.

Тези две седмици не бяха лесни. Все още й се гадеше сутрин и страдаше от лошо храносмилане следобед, но доктор Питърс й беше предписал таблетки за облекчаване на неразположението й.

Физическите неудобства не я измъчваха така силно, както разкъсващата я вътрешна борба. Трябваше да се пребори с изкушението да телефонира на Една и да й разкаже всичко. Надделя решението да не прави това: Харисънови само щяха да се безпокоят за нея още повече, отколкото се безпокояха сега. Този път трябваше сама да се пребори с проблемите си. Ще се справи. Всеки ден се раждат множество бебета — включително и от самотни жени.

Трябва незабавно да уведоми Сет. Беше дал ход на плановете си за разширение и прекарваше с часове на телефона: говореше с производители в Ню Йорк, определяше с тях срещи за Катлийн, за нейното отиване в Ню Йорк в края на месеца. Трябваше да му каже — нямаше как да избегне разговора с него, просто нямаше избор. Но именно този разговор я плашеше най-много. Съзнаваше, че го предава професионално — той не беше пропускал случай да демонстрира вярата си в способностите й. Не й се искаше да го разочарова като личност, към която беше изразил многократно искрено уважение. Най-голямата болка за нея щеше да бъде да види разочарование в очите му.

Сега той вече знаеше, но в погледа му не забеляза и следа от отвращението, което беше очаквала. Вместо това, очите му като че ли заблестяха от радостно вълнение. Заобиколи бюрото, приближи се до стола й и обгърна ръката й с топлата сигурност на своята.

— Предполагам, че поздравленията за случая няма да бъдат уместни — това не беше въпрос, не беше и шега, но Катлийн го посрещна с горчив смях.

— Не съвсем — вгледа се в бездънните дълбини на тъмните му очи и не видя там осъждане. Можеше да бъде напълно честна с този човек, без да се страхува от евентуален присмех. — Не знаех, когато приех работата тук. Кълна се. Едва не направих аборт, но… — За нейно огорчение, очите й започнаха да се пълнят със сълзи. Колко можеше да плаче едно човешко същество, без да се обезводни напълно, да изсъхне като сух клон в пустиня? Сигурно наближаваше това състояние — струваше й се, че последния месец беше плакала непрекъснато.

— Вярвам, че решението ти да родиш детето е правилно. Защо не сподели това с мен досега?

— Бях объркана, не знаех какво да правя.

— А сега знаеш ли?

Поклати тъжно глава.

— Не. Просто се опитвам да живея ден за ден и да държа глава над водата.

Той постави ръце на раменете й и я притегли към себе си, докато главата й се отпусна на гърдите му. Отначало заплака тихо, после мъчителни ридания разтърсиха тялото й. Той успокоително галеше гърба й и шепнеше утешителни думи в ухото й. Най-сетне се овладя и се изправи, като прие кърпичката, която той извади за нея от вътрешния си джоб.

— Бащата? — запита я той тихо.

През главата й премина мисълта да излъже и да каже на Сет, че бащата е мъртъв, но не можа.

— Бяхме заедно само една нощ. На следващия ден той си отиде.

Пръстът му се плъзна под брадичката й и повдигна лицето й нагоре, докато тя се принуди да го погледне в очите.

— Обичаше го, нали?

Отмести поглед. Очите й зашариха из стаята, спряха се на един предмет, носле на друг, на каквото и да било, търсеше да ги ангажира с нещо, за да избегне проницателния поглед на Сет.

— Катлийн?

Погледна го, прочете на лицето му само нежност и съчувствие и не издържа.

— Да — ридаеше тя с лице, заровено в кърпичката му. — И все още го обичам. Господ да ми е на помощ, все още го обичам…